Мария Узунова

Дарителите – тайнствени, непознати, противоречиви и като че ли винаги оставащи в сянка лица. Нерядко сред тях има чудаци, неординерни личности, безкористно отдадени на каузи и мечти. Търговци, чорбаджии, духовни лица, учители, художници – палитрата е твърде разнообразна, за да могат да бъдат представени сумарно, единствената обща черта в облика им е искреното желание чрез дискретни, постоянни и нерядко костващи им доста усилия действия, да спомогнат за добруването на съвременниците си и да опитат да им дадат нови духовни хоризонти.
Още през 40-те г. на ХІХ в. в редица селища се наблюдава оформянето на прослойка заможни българи, добили вследствие собствената си предприемчивост сериозни капитали. Някои от тях живеят дори в съвсем малки и отдалечени места, като хаджи Калчо Петков, дарил значителни суми на търновската епархия, местните църкви и училища. Същевременно той е голям ктитор на храмовете в родното си село Кованлък, Търновско и благодетел на местното училище(1). Още по-любопитна изглежда причината за дарителството на споменатия хаджия. До голяма степен тя е свързана с църковните борби в българските земи през Възраждането и основно с избирането на български духовни водачи наместо гръцки духовници. Както е известно, през 1845 г. започнали сериозни брожения срещу ловчанския епископ Мелетий(2). Вследствие на масовите недоволства той “отпада от епархията си” и от март 1852 г. за ловчански епископ е избран българинът Иларион. Тази победа е изключително важен етап в църковно-националните борби в Северна България и бива приета с невероятен ентусиазъм от населението. При това още преди да бъде избран на важния пост, Иларион се превърнал в изключително тачена и почитана от сънародниците си фигура. Именно с неговото име е свързано и вече посоченото завещание на хаджи Калчо Петков от 8 август 1850 г. Местният заможен първенец прави изключителния си дарителски акт, сериозно повлиян от делото на Иларион в подкрепа на българщината в района, а най-ярък израз на респекта му към духовника е искането като единствена компенсация за направеното дарение да бъде опят при смъртта си не от кого да е, а именно от епископ Иларион(3). В официалния документ той е наречен “святаго епископа”, той е и лицето, което чорбаджията желае да завери завещанието му. Освен споменатите немалки суми, хаджи Калчо дарява и част от имотите си – на кованлъшката църква оставя “горната си къща и лозя”, на местното училище – 5 дюлюма земя и 2000 гроша, същата сума завещава и на манастира “Св. Никола”. Този неизвестен родолюбив търговец е ктитор и на 6 манастира в околностите на Търново – Лясковски, Килифаревски, Дряновски, “Св. Троица”, Габровски и “Св. Преображение”. Отделно той завещава 500 гроша на търновското училище и още 500 гроша на училището в Церова кория. Щедрият му акт наистина смайва със своята простота и добротворност, при това е направен от човек, останал приживе немного известен, но чийто образ изпъква с искрената подкрепа на българщината и просветното дело именно в последния, съставен приживе от него документ – завещанието!
Подобни са действията и на още неколцина дарители от Търновско, за чийто живот и намерения отново добиваме представа от оставените от тях документи – симпатично наречени “Дарително”. Така например, Илия Колю от Долна махала, Търновско, за чийто занимания приживе не знаем нищо, на 9 януари 1854 г. дарил на народното училище в Търново, движен от “родолюбива ревност” полупостроената си къща отвъд моста. Интересно е, че не само в този случай се даряват имоти, очевидно част от дарителите са ги осъзнавали като сериозна инвестиция, която след време би могла да носи приходи. Любопитни са и актовете на още двама търновски дарители, съставени в средата на 50-те г. на ХІХ в. – на Ганю Иванов, за когото е известно, че е бил кожухар от с. Мирдан и на ергена Таню Гицев. Първото завещание е от 6 април 1856 г. и с него занаятчията от Мирдан дарява 2500 гроша на търновската църква “Рождество Богородично”, 1500 гроша на местните училища и 1000 гроша на “еснафската кутия”. С последното си желание, той несъмнено отдава дан на еснафа, към който е принадлежал – тази изключително важна структура, за която ще стане дума и по-долу във връзка с документите за регламентиране на дейността й, съставяни от М. Кусев. В завещанието на Таню Гицев, носещо дата 7 февруари 1857 г., правят впечатление приоритетите му – той завещава на сестрите си немалката сума от 6000 гроша, на хазяйката, при която е живеел, както става ясно от документа той е бил ерген – оставя 5000 гроша. Най-крупната сума която дарява обаче, е предназначена за “общината на училищата” и е в размер от 17 000 гроша.
Макар и кратък, този преглед на няколко дарителски документа и завещания от Търновския църковен кодекс, откроява известни специфики и черти на дарителите през възраждането – на първо място, голямата част са частни лица, натрупали средства чрез търговия или занаятчийство. Както се вижда от последния цитиран документ, нерядко те пренебрегват близките си родственици и подкрепят финансово каузата, която считат за важна – най-вече просветното дело. И ако приживе тези родолюбиви българи не оставят диря, не участват активно в обществения или политически живот и имената им не са известни на съвременниците им, то чрез дарителските жестове в края на живота си те допринасят за отстояване на българщината.

Старозагорски митрополит Методий Кусев.

По-особен случай на дарителство през Възраждането, на който тук ще отделя специално внимание, е видният будител и общественик архимандрит Методий Кусев. Човек, отдал невероятната си енергия не само на духовната служба, но свързал съдбата си с няколко невероятни проекта, оставили светла диря в историята на страната. Става дума за основаване на читалище „Надежда”, на неделно училище за възрастни в Прилеп, на прословутата Солунска гимназия, подпомагане на българската мисия след Априлското въстание пред Европа. Най-крупният му акт, обаче, променил цялостния изглед на Стара Загора и околностите й, остава проекта и залесяването по негов почин на хълма “Аязмото”. Възможно ли е наистина един-единствен човек да е двигател на толкова родолюбиви начинания, за да отговоря на този въпрос, тук ще представя накратко драматичния му път, обсипан с радости, но и с много разочарования, упреци, насмешки, дори съдебни дела и разследвания, водени срещу него, без нито една от тези спънки да успее да го откаже от целта и от избрания път. М. Кусев е роден през 1838 г. в Прилеп, със светското име Тодор. Получил началното си образование в родния си град при едни от най-добре подготвените педагози и патриоти – преподавателите в местното класно училище Димитър Миладинов и Райко Жинзифов(4). След завършването му М. Кусев решил да се заеме със занаятчийство и отворил дюкян в Прилеп. В него той продавал гайтани, басма, платове, като при това използвал всяка свободна минутка за самообразование и четене. Първите опити за училищни реформи той решил да извърши още в местното класно училище, където се свързал с по-интелигентните учители и ученици. Близък сътрудник на М. Кусев в училищната дейност в града бил съгражданинът му Н. Г. Еничарев, описал впоследствие подробно живота и дейността му в Прилеп. Той свидетелства как с общите усилия на двамата, скоро прилепското училище се превърнало в истински граждански клуб – в него се получавали и редовно се четяли вестници, обсъждали се злободневни въпроси(5). Ролята му на важен просветен център личи от проявите на възпитаниците му – такъв бил например самоукият фолклорист Марко Цепенков, автор на задълбочени изследвания на българския бит, фолклор, приказки и предания.
Сред най-важните приноси на Т. Кусев за духовното израстване на прилепчани било основаването на читалище “Надежда” през 1867 г. Той написал устава му и на учредително събрание бил избран за негов секретар, а председател станал приятелят му и близък сподвижник учителят Н. Г. Еничарев. Още в началния етап от дейността на читалището Т. Кусев демонстрирал енергичния си нрав – той се стремял всяка неделя в читалището да се организират четения и сказки и го смятал за важно средство за формиране на активни нагласи у прилепчани. Наистина, през 60-те години на ХІХ в. сказките в читалищата оставали сред основните форми на общуване и дискутиране между по-будните граждани, на тях се обсъждала пъстра палитра от въпроси. Особено любопитно описание на беседите има в спомените на друг съвременник – Д. Ганчев, пресъздал твърде колоритно сказките, провеждани в читалище “Съгласие” в Тулча. На тях се дискутирали както теми от обществен и стопански характер, така и всякакви други, като например кое начало е по-висше – мъжкото или женското. На една от тези сказки местният автор на стихове А. Франгя опитал да докаже пред насъбраното множество, че всичко мъжко е по-добро, но бил остро апострофиран и поставен на място от българска учителка, завършила в Прага(6). Тези леко шеговити възстановки на възрожденските сказки отразяват обществените нагласи и са верен индикатор за темите, вълнували умовете на българите.
В спомените си за учебното и просветно дело в Прилеп, известни като „Възпоминания и бележки”, учителят Н. Еничерев е оставил твърде проникновено обяснение за ролята на беседите в читалище „Надежда”, в които той, заедно с Т. Кусев често взимал дейно участие. Според него на всеки участник в обществената беседа „като зема участие в всички съразмишления, които го интересуват, като посреща и сравнява своите мисли с мислите на други по-даровити и способни человеци, той испърво навикнува да им подражава, и духът му кротце по кротце се изострува… размишлява върху това, чтото прочита и труди ся да усвои нечто”(7). Едва ли някой е изразил по толкова непосредствен и синтезиран начин смисъла на публичните възрожденски четения и беседи – като извор на познание, но и подтик за самоусъвършенстване, задълбочено мислене и духовен напредък.
Скоро Тодор Кусев се заел с основаване и на неделно училище за възрастни в Прилеп. То получило неголямо дарение книги и учебници от българското читалище в Цариград. Наред с просветната си дейност, той се изявявал и като обществен деятел – така например съставил устав на еснафа. Според него всеки еснаф трябвало да има свой патрон и да се предвиди време за отдих на калфите и чираците, за да смогват “да четат и да слушат беседи”(8). Сам постоянно отдаден на четенето, Кусев се стремял към разширяване хоризонта на своите съграждани, дори на заетите с най-прост и еднообразен труд лица, като калфите. Същевременно, новият устав защитавал калфите от експлоатация и бил сериозен опит за въвеждане на ред и регламентиране на конкуренцията между българските занаятчии.
Родолюбивият си дух Т. Кусев проявява особено ярко, когато е избран за делегат и през януари 1871 г. отива като представител на пелагонийска епархия на заседанията на Общонародния събор в столицата. Отстоявайки исканията на македонските епархии да не бъдат разкъсвани от диоцеза на българската екзархия, той произнесъл пламенно слово, с което веднага привлякъл вниманието на българските духовни водачи. Остро се възпротивил срещу недопускането на делегати от Македония и не се побоял да възкликне: «Не сме ли ние толкова българи, колкото и вие? Издаде се ферман за създаване на българска църква. Ние искаме за нас този ферман; ние искаме да влезем в тази църква». В резултат от активната му пледоария председателят на събора Гаврил Кръстевич решил македонските представители да бъдат допуснати легитимно до събора, нещо, което до момента се оспорвало от организаторите му.
Чак през 1873 г. Т. Кусев решил окончателно да се откаже от търговския си поминък и да приеме духовен сан, в сърцето си обаче той завинаги запазил предприемчив и находчив дух, което му помогнало да се справи и преодолее немалко препятствия пред родолюбивите си планове. Той станал протосингел на пловдивския митрополит Панарет и приел името Методий Кусев. След това решение напуснал окончателно родния си град Прилеп и дюкяна и се отдал на служене на паството, запазвайки същия плам, решителност и неординерност за постигане на всяка цел. Известна е ролята му за изнасяне на сведенията за кланетата след Априлското въстание през 1876 г. Действително, в литературата все още да се спори по въпроса дали той е първият(9), предал данни за масовите кланета на английските кореспонденти от в. «Дейли нюз». При отиването си до Цариград М. Кусев взел листовете с получените данни и ги скрил завити около краката си. В османската столица той веднага се свързал с преподаватели в Робърт колеж – Константин Величков, Стефан Панаретов и Кочо хаджи Калчев, говорил и с директора д-р Лонг, като подробно го изформирал за погромите в страната(10). Скоро събраните от него сведения за турските жестокости и изгорени 41 села били преведени на английски език и предадени на английския посланик Т. Елиът, както и на кореспондентите на в. «Дейли нюз» Е. Пиърс и на в. «Таймс». Впрочем, смятам че споровете дали именно М. Кусев пръв е предал сведенията на чужди представители, или е действал паралелно с други патриотично настроени българи, като Г. Тилев, не е толкова съществен, достатъчно красноречив е смелият акт и решимостта му да подкрепи една справедлива кауза, рискувайки собствената си сигурност и дори статута си на духовно лице.

По подобен самоотвержен начин се държал той и докато траела акцията на българските делегати Марко Балабанов и Драган Цанков пред европейските дворове през 1876-1877 г. За разлика от вечно колебливият и опасяващ се да не се компрометира пред турските власти екзарх Йосиф, М. Кусев застанал твърдо зад делегатите зад граница. Той е поел координацията и кореспонденцията с тях и предавал писмата им на екзарха. Пак той помагал със съвети и напътствия през целия период на престоя им във Виена, Париж, Лондон, Берлин и Петербург. Нещо повече, с нескрита симпатия и съпричастие, в многобройните се писма ги нарича «достопочтени български народни представители», искрено се тревожи за хода на мисията. В тях прозира топлина, съпричастност и ярък патриотизъм, както и мечта за освобожднеие и автономия за цяла България, включително Македония и Тракия, нещо което М. Кусев постоянно повтарял на делегатите да искат при публичните си прояви и срещи(11). С твърдата си позиция, той се откроил като радетел за независимостта на България и ярка личност, дръзнал в онези смутни времена да съчетае мисъл и дело.
И ако с някои от действията си, тласкан само и единствено от идеята за освобождение, той леко преминал мярката, то това може да бъде обяснено със силното му желание да види свободата на отечеството, а не е проява на желание за самоизтъкване. Тук имам предвид пребиваването му през руско-турската война в щаба на руския император в с. Горна Студена, описано леко иронично в някои произведения(12). В преразказа за тези събития, направен от близкия му сътрудник Б. Райнов, така както ги чул лично от самия Кусев, излизало, че едва ли не владиката успял да убеди император Александър ІІ войната да бъде продължена и след падането на Плевен. Че събитията са имали друг ход и двигатели е повече от ясно, все пак това, че М. Кусев дръзнал да представи плана си на монарха е факт, свидетелстващ за мъжество, при това по въпрос от изключителна национална важност. Нещо повече – при запознанството си в щаб-квартирата в Горна Студена с царския свещеник, дядо М. Кусев, като доловил негативно настроение против българите, задето не ходели често на църква, не съдействали с желание на руските военни части и имали големи къщи, каквито руските мужици не притежавали в страната си, се постарал да обори всички обвинения и да им противопостави положителен образ на сънародниците си, заради които си струвало войната да бъде водена и продължена. При това, изтъкнатите от него аргументи в спора са твърде интересни – той казал, че според българите християнин е не този, който посещава редовно храмовете, а който се моли на езика си и пази народността си. По второто обвинение, заявил, че поради дългото владичество българите са се настроили негативно към всяка власт и я избягват, а и нерядко руските интенданти искали незаконно и даром да им се дават провизии. Имотността на сънародниците си пък обяснил с изключителното им трудолюбие и постоянство(13). Както и на общонародния събор, и сега огнените слова на М. Кусев оказали силен ефект, дори сънародника му Т. Бурмов се съгласил да преведе подробното изложение на М. Кусев на руски език и да го предаде на княз Черкаски. Реакцията на последния пък била показателна – той горещо похвалил българина за позицията му.
След руско-турската война, през есента на 1878 г. М. Кусев се включил и в политическите борби в Източна Румелия, като станал неофициален председател на пловдивския комитет „Единство”, насочил дейността си към отхвърляне решенията на Берлинския конгрес. Негови сътрудници тук били Панарет Пловдивски, Йосиф Ковачев, Андрей Ляпчев, Георги Тилев, Драган Цанков, Н Охридски и др.(14) В началото на 80-те години на ХІХ век. М. Кусев се преместил в Цариград и постъпил на служба в Екзархията, където станал протосингел на екзарха. И на този пост обаче, той не се ограничил с функциите на помощник на екзарха, но проявил в най-пълна степен енергията и желанието си за развитие на просветното дело. При това той обръщал специално внимание на просветата в Македония, където процесите били твърде забавени от разпокъсването на страната след руско-турската война и оставането на македонските епархии извън обсега на действие на българското просветно министерство.

Солунската българска мъжка гимназия и нейният преподавателски персонал през учебната 1888-1889 г.

Едно от най-крупните добротворчески начинания на М. Кусев датира от началото на 80-те години на ХІХ в. и е свързано с основаването на Солунската гимназия. Използвайки отсъствието на екзарх Йосиф в периода май 1881 – септември 1882 г., извикан в София, за да даде съвети на княз Александър относно планираните пълномощия, а след това заминал на лечение във Виена, М. Кусев дал простор на замисъла си за създаване на нови културно-просветни институции в Македония. Трудностите и етапите в откриването на прословутата Солунска гимназия са подробно описани в спомените на Д. Ганчев(15). В отсъствието на екзарха, М. Кусев проявил истински хъс и изобретателност – неуморно писал пламенни писма до бившите си съратници от пловдивския комитет „Единство” – Ив. Ев. Гешов, до К. Стоилов в столицата и в крайна сметка успял да получи исканите суми за откриване на училище. От пловдивския комитет се получили 3000 лева, а от София – 100 хиляди франка. С писмата на екзарховия наместник Д. Ганчев заминал да набира нужните средства. Основна трудност сега било набирането на учители – те трябвало да са местни лица, османски поданици. И към този проблем М. Кусев подходил с постоянство и твърдост. Ето как просто и изумително точно пресъздава портрета му неговия сподвижник от този период, първият директор на Солунската гимназия Б. Райнов: „Мирно-тихо занимаваше се той неуморно с писма до известни български благодетели и интелигентни синове на Македония да се завърнат в родината си и да вземат участие в просветното дело на българите. Дядо Методий Кусев нямаше писари и секретари в Екзархията; денонощно сам работеше и твореше каквото му дойде на ума добро и полезно за делото на Македония”(16).
По това време в Солун, този важен център на Македония, все още нямало българска община, нито дори българска църква, а образованието било концентрирано основно в ръцете на гърци, евреи и католици. Преди войната, в частна къща имало само нещо като килия, с 20-30 ученици. По идея на владиката, който не можел да напусне Цариград, в отсъствието на екзарха, отново Д. Ганчев заминал за града и прекарал тук 1 месец, за да подготви нещата за откриване на гимназия. И макар в началото да срещнал подкрепа само у 5-6 българи, членове на еснафа, постепенно делото се разраствало и набирало популярност. След закупуването на сграда от местен евреин за 200 турски лири, процесите се ускорили, постепенно надошли ученици от близките Кукуш, Дойран, Сяр и Прилеп. Местният член на еснафа и шивач Насте Стоянов дейно помагал в ушиването на униформите – нещо нетипично дотогава за българските училища – от дюкяна му се взимали тъкани и се шиели костюмите. Основен проблем обаче оставал липсата на преподаватели, Д. Ганчев и М. Кусев агитирали родолюбиви българи да се завърнат и да станат учители в града. Доброволци обаче почти липсвали, накрая те имали шанса да попаднат на видния просветител Божил Райнов, който станал първият директор на Солунската гимназия. Скоро били привлечени и други учители – Бучков поел обучението по френски и турски език, а К. Шапкарев бил назначен за надзирател. Цялата първа година била съпътстван от трудности, липса на помагала, помощен персонал и неуредици. Постепенно, училището се утвърдило и превърнало в основен просветен център и стожер на българщината в Македония.
С прословутата си неуморност и плам М. Кусев непрестанно пишел писма до министерството на образованието и искал нови и нови средства за учебното дело в страната(17). През 1883 г. изключителната му активност довела до създаване на специален орган за ръководство на учебното дело в Македония и Одринско, наречен Училищно попечителство при Българската екзархия в Цариград. Негов председател, естествено станал самият Кусев.
Чепат характер, нетактичен, самоуверен, непризнаващ авторитети, често М.Кусев си навличал гнева на екзарха, който, за да го отдалечи през 1884 г. го изпратил да учи в Киевската духовна семинария, по това време той бил на възраст далече от ученическата – 46 годишен. Това бил опит на началника му поне временно да се отърве от този „налудничав” човек, не спазил нито забраните в негово отсъствие да не приема никакви важни акции, нито съблюдаващ изискваните от едно духовно лице норми в общуването(18). Приел мълчаливо своеобразната „каторга”, М. Кусев завършил успешно семинарията, а през декември 1887 г. отново заминал в Русия, където следвал в Петербургската духовна академия(19). Уникален в повечето си постъпки, и тук той отбелязал своеобразен рекорд – завършил духовното си обучение на 54 години и скоро напълно легитимно станал ректор на Цариградската духовна семинария.
През април 1894 г. М. Кусев получил титлата ”Велички епископ”, а от 1896 г. станал старозагорски митрополит. И на този пост обаче, вместо смирение и изпълнение на рутинните си задължения, той проявил неспокойния си дух. Основен проблем в поверената му старозагорска епархия за дядо Методий сега се оказало засилващото се католическо и униатско влияние в района. С цялата си енергия, сам, той подел дълга и завършила с укрепване позициите на православието битка. В нея, с много постоянство, но и с хитрост и изобретателност, М. Кусев неутрализирал католическото проникване и за около десетилетие успял да го възпре в Стара Загора. Той неуморно пишел писма до Св. Синод и до министерството на външните работи и вероизповеданията против католическото влияние в града, в който самите католици се брояли на пръстите на ръцете му. В крайна сметка успял да уговори местната жителка З. Митова да не продава дома си за католически параклис, издействал изселването от града на капелмайстора-чех Душек, основен проводник на пропагандата тук и дори издал и разпространил брошура „Покушенията на католическата пропаганда в Стара Загора. В борба за смърт или живот на България”(20). Възприел защитата на православието като лична мисия, М. Кусев провокирал и намесата на Св. Синод в спора му с местните католически свещеници и в края на 1899 г. всички те, с изключение на един, били принудени да напуснат Стара Загора. Така акцията, отнела близо три години, завършила с пълен триумф на епископа и показала, че понякога и само един човек, но понесен на крилете на желанията и ентусиазма може да премества планини.

Подобен, почти приказен изход имал и починът на М. Кусев, оставил най-трайна диря, а именно залесяването и създаването на великолепния природен парк „Аязмото” край Стара Загора. Непосредствено след назначаването му на поста и дори преди още да уреди делата на паството, след като сам направил множество огледи на местността, М. Кусев преценил, че на близкия хълм Ахмак баир, абсолютно обезлесен, пуст и гол, би могло да се възвърне вида, какъвто е имал в древността. Любопитно е, че по това време, единствено на върха на билото личала малка пукнатина, пълна с кална вода и тиня, което обаче навело М. Кусев на мисълта, че в миналото тук е текла вода. Наистина, съществувала легенда, че водата от това място била оздравила едничката дъщеря на местен болярин(21). Силна вяра и хъс трябвало да има човек, за да се довери на древно предание и въпреки пълната липса на растителност и водни ресурси на това място, да сметне, че е възможно то да се превърне в райска градина.
И така, още на 28 февруари 1895 г., няколко месеца преди официалното си встъпване длъжност, М. Кусев започнал мащабното дело по залесяването, като обвързал началото му със с 25 годишнината от образуването на българската екзархия. Първите засаждания на фиданки били направени по близките височини на север от града - основно около шадравана и параклиса. На 1 март 1897 г. Кусев написал брошура, озаглавена „Възвание към старозагорските граждани”, с която ги призовавал да се включат активно в акцията. Като се имат предвид обаче неблагоприятните, както природни – абсолютната липса на вода, така нужна за залесителното дело, но и икономически трудности – прокарването на водопровод от най-близкото място, разположено на цели 6 км изисквало сериозно финансиране, ясно е защо починът на М. Кусев се сблъскал със сериозен отпор, подигравки и открито пренебрежение сред местното население. На пръв поглед „мисията била наистина невъзможна” – как да се подхване подобно нещо без ресурси и средства? Луд ли бил владиката, или човек с невероятен дух, който бил в състояние да постигне и невъзможното? Последващите събития показват ясно, че за него било в сила второто предположение. С ентусиазъм и плам, той започнал да търси отвсякъде средства за изграждане на водопровод. След като акцията му да набере средства с поставени из града дарителски кутии не успяла, той сам написал стотици писма до различни инстанции. В края на 1895 г. М. Кусев основал благотворителен комитет „Св. Йоан Милостиви”, също призван да набира средства за залесяване на “Аязмото”, както и да развива други полезни и недостатъчно популярни дейности, като пчеларство, овощарство, нагледно пропагандиране на модерно земеделие. През първите четири години от съществуването на Комитета е решен въпроса за водоснабдяването, като е сключен заем за 25 хиляди лева с чирпанското дружество “Бъдащност”. Самият М. Кусев призовал свещениците към дарения от по 100 лева, за да може да се обслужва нормално заема. Действията му са свидетелство за това как една личност, отдала се пълно на мечтата си успява да разреши куп задачи и наглед невъзможни цели.
На 2 август 1897 г., напук на общото неверие и присмех, била каптирана вода от близкото с. Дъбрава и докарана с железни тръби до хълма. Като компенсация на местните селяни било обещано откриване на училище, с преподавател, издържан от благотворителния комитет „Св. Йоан Милостиви”, нещо, което скоро бива изпълнено. Първият етап от битката е спечелен. Тук бих искала да откроя портрета на М. Кусев така, както е видян той от съвременниците си, дори от критичния към крайната му стихийност и емоционалност Д. Ганчев. „Очи – две изпъкнали изпод надвисналите му черни вежди въглена. Безспирно горят. Слуша ли те, сам ли говори, непрекъснато пламък бликат. Говори много, говори с страст, с яд или радост… Енергия у Методий е изумителна. Никога празен, всякога в кипеж… Вечно работил, вечно се борил… Пред нищо не се спира, кога е въпрос за общото добро. Униженията са нищо за него, кога му предстои да търси средства за помощ. Унижи се пред някого, за да помогне на нуждаещия се. Вземе от едного, даде на другиго(22). Изключително ярка характеристика, запечатила основните черти на дядо Методий – неуморен, упорит, без да е подвластен на честолюбие, ако има пред взора си по-важна мисия. Наистина, не един и два пъти се унижавал той да иска средства от културни и земеделски министерства, от Св. Синод, да призовава скептичните към делото граждани и да поема върху си обвинения, присмех и обиди, без да се сломи. Освен мълчанието и индиферентността на институциите, той е принуден да изпие и друга горчива чаша – да се сблъска с откритото недоволство на местните жители – още в 1896 г. започнали първите посегателства над младите насаждения от страна на разхождащи се старозагорчани и основна на овчари и говедари, за които паркът бил пречка за осъществяване на пашата(23). Сериозни спънки срещнал проекта му и вследствие интригите и доносите на местни свещеници, недоволни, че ги е призовавал към дарителство, или че е удържал заплатите на някои провинени духовници в полза на дарителския фонд „Св. Йоан Милостив”. Наистина, на моменти М. Кусев действал с македонска непреклонност и налагал строги санкции на подчинения си клир, които обаче не присвоявал, а до стотинка слагал във фонда, призван да реализира делото на живота му.
И ако с природната пустош и безводие владиката успял да се справи и да ги преодолее, като още през първите четири години залесяването дало първите си плодове, то с човешката омраза и нетолерантност му било доста по-трудно – именно подчинените му свещеници, съгражданите му, както и институциите – Св. Синод и властта в лицето на кмета Сава Казмуков, предизвиквали най-сериозните спънки. От първите години на образуването си комитетът „Св. Йоан Милостиви” търпял критики от най-близкото обкръжение на М. Кусев, начело с неколцина свещеници от Казанлък и от представители на местни социалистически организации. На 30 ноември 1899 г. Никола Габровски подал интерпелация до външно министерство с искане за анкетна комисия, която да разследва дейността на комитета(24). Това провокирало намесата на Св. Синод, който призовал епископа на разпит. И макар че всичките разследвания не открили никакви злоупотреби, обструкциите продължили с нестихваща сила. С острия си, на моменти характеризиран от Св. Синод дори като „непристоен език” срещу опонентите си през годините, М. Кусев без да ще, си навличал сериозни врагове. През май 1900 г. сливенчанинът Георги Мирков подал нова интерпелация, този път лично до министър-председателя Стоян Данев. Била назначена поредната анкетна комисия, а от 15 юли 1901 г. в нея като юрист лично се включил и самият министър-председател. На практика, основните оплаквания идвали от свещеници, критикуващи крутите мерки на М. Кусев. Ситуацията се усложнила особено през 1903 г. Тогава жалбите им провокирали нова акция на Св. Синод, който предприел собствено разследване.
М. Кусев бил принуден да се явява и да пише обстойни обяснения за дейността на комитета си и бил остро критикуван за задържане заплащанията на провинени свещеници в полза на фонда. На 21 ноември 1904 г. той представил на Св. Синод писмената си защита – в нея изложил подробно всяка стъпка на комитета от създаването му, приходите и оползотворяването им, както и постиженията във връзка с „Аязмото” и разходите по залесяването му. Изтъкнал, че всички направени дарения в полза на “Аязмото”, са били доброволни. Независимо от всичко бил обвинен за увреждане интересите на клира и епархията си и освободен от длъжност. Едва ли е възможно да има по-нелепа „благодарност” за извършването на подобно немислимо за човешките възможности дело. При това М. Кусев изпил докрай горчивата чаша – всъщност той бил осъден за злоупотреби, но не в своя полза, а извършени с едничката цел – добротворно дело.
Дори сериозните му политически познанства не облекчили съдбата му – той се срещнал лично с министър-председателя, а впоследствие и с Гр. Начович и ги молил да разубедят екзарха от това драстично решение, искал да остане начело на любимата си епархия. И това обаче останало безрезултатно. Сега М. Кусев решил сам, като вълк единак, поне да изчисти името си от нелепите обвинения. Тъй като основното „доказателство” за прегрешенията му било, че е ипотекирал имоти на Мъглижкия манастир, за да осигури средства за залесяването, на 23 март 1905 г. той изтеглил голям кредит и погасил напълно ипотеката на манастирските земи. Сега вече всичко било изплатено.

Анализирайки цялостната дейност на М. Кусев не може да не направи впечатление изключителната му финансова предприемчивост и решителност, нетипични за духовно лице. Явно, през целия си живот той запазил търговския си нюх, нещо, което често му помагало да не се отказва, дори пред сериозни трудности. Още в началото, при прокарване на водопровода за „Аязмото” до суха местност, той успял да осигури средства от дарения и от заеми от частни дружества, така и впоследствие, оглавявайки благотворителния комитет, използвал умело най-различни финансови механизми и проявил изумителна находчивост. Може би тук е удачно да припомня думите на най-близкия му сътрудник от времето на основаване на Солунската гимназия – Божил Райнов: „Той беше с проницателен ум, твърда и решителна воля, непреклонен характер и неуморим деец на народните дела. За него нямаше страшно, мъчно и невъзможно нещо, когато се касаеше за постигане на народното благо… Когато се заговорваше за нови планове и комбинации, гарантиращи сигурността на народното дело, той пред нищо не се спираше. Политика, колебание, компромиси със съвестта си, с убежденията си не знаеше, а вървеше прямо към целта си за народната борба. Той не знаеше отчайване”(25).
Наистина силен и несломим характер ще да е бил М. Кусев, най-ярко доказателство за това е, че и след свалянето му от поста, чак до 10 ноември 1906 г., тоест близо две години Св. Синод не изпратил негов заместник в епархията, толкова е била плътна и респектираща фигурата му. Дори най-върлите му противници не отричат неговия магнетизъм и енергия. Известни са дори няколко анекдота, свързани с дейността му около залесяването на „Аязмото” и опазването на площите от недоброжелатели, показващи го като стожер на дело, осъзнавано от него още приживе като изключително важно(26). За неукротимия дух на М. Кусев, дръзнал многократно да иска пари за парка от монарха Фердинанд и да го подканя да отпусне нови суми, красноречиво свидетелстват анекдотичните случки, както и спомените на Д. Ганчев, описал как монархът се преструвал, че отсъства, щом чуел, че в столицата пак е дошъл М. Кусев да моли за нови дарения за „Аязмото”.(27)
С противоречивите си, но ярки черти, М. Кусев се откроява като неуморен будител, и ако се взрем в публикуваната тук негова снимка – от нея струи плам, но и вяра в знанията, стремеж към духовен и интелектуален напредък, порив за преодоляване на невъзможното. Подпрян на купчинката книги, той е като патриарх – дава утеха, но утеха чрез действие. Може би най-вярно свидетелство за размаха на делото му се съдържа в описанието на старозагорски гражданин, публикувано във в. “Зора” от 1937 г(28): „Един монах, покойният митрополит Методий, със светското име Т. Кусев от Прилеп се заселил на голия връх и построил под кладенчето малка църквица… Глупаците се смеели, властите противодействали, селяните пакостили, но твърдият прилепчанин намерил търсената вода и с всичките спестени средства докарал водата на “Аязмото”… И от тогава ни ден, ни нощ покой за дяда Методий. Всяка стотинка от заплатата отива за борове, елхи и кипариси… И днес “Аязмото” е гордост за града: красив, обрасъл с елхи, борове и кипариси хълм, кокетна бяла черква на върха. До нея дървен кръст с име митрополит Методий”. Едва ли е нужен друг коментар за добротворчеството, скромността и изпълнената мисия на този достоен българин.

Ако тук се спрях по-подробно на невероятната личност на М. Кусев, то Възраждането дало още неколцина крупни дарители, оставили светла диря след себе си. Сред тях изпъква фигурата на д-р Христо Момчилов от Елена. Началното си образование той завършил в родния си град, след това учил в Трявна, а впоследствие следвал медицина в Париж. Добивайки престижна европейска диплома, той решил да се завърне в отечеството и тук да реализира таланта си на медик. От 1909-1911 г. той станал лекар в известната „Клементинска” болница в София, след което отново заминал за Париж и там специализирал хирургия и очни болести(29). След завръщането си в родината, в продължение на 10 години той избрал не особено престижния, но пък носещ му дълбоко удовлетворение пост на лекар в родния си град Елена. Уви, съдбата на този патриот завършила твърде трагично – той е убит в дома си от крадци, представили се за болни пациенти. В завещанието си, направено преди смъртта, вследствие раните, д-р Христо Момчилов оставил 4 милиона лева на Еленската община, сума, с която била построена баня и електроцентрала. Този изумителен пример на дарителство, показва едно сърце, останало дори в предсмъртните си часове милеещо за съгражданите и за родния край. С направеното дарение, средствата, изкарани с честен и постоянен труд, остават да принасят добрини и след кончината на притежателя им.
Друг крупен дарител е Стоян Стойков Гунев, роден през 1868 г. в Елена, син на местен търговец на пашкули. И той учил в родния си град, след което специализирал фармация в Букурещ(30). През периода 1896-1908 г. работил като аптекар към Дирекцията на Народното здраве в София, след което успял да получи аптечна концесия в Пловдив. В завещанието си този благодетел оставил 1 милион лева на Еленската община, 100 хил. лева на ученическата трапезария в Елена, различни суми на туристически дружества в градовете Елена и Плевен и 500 хил. лева за постройка на Аптекарски дом в родния си град. Представените примери показват частни лица, който приживе не афиширали благосъстояние, изпълнявали стриктно и с постоянство хуманните си професии, а в завещанията дарили почти цялото си имущество в полза на сънародниците си и за начинания, който да допринесат за развитие на здравното обслужване.
Накрая ще представя един смайващ с проницателността и с далечната перспектива на замисъла си дарителски акт, дело на група български търговци във Виена. Той е извършен през 1892 г., след разпадането на търговското им дружество „Напредък”. Самото дружество било основано с цел финансово подпомагане на български ученици от Тракия, Македония, Румелия и България, готвещи се за учителска професия. След ликвидацията му на 26 април (8 май) 1892 г., дружеството завещало капитала си на Българската академия на науките с желание, щом вложената сума нарасне до 75 000 златни лева, тя да бъде употребявана за награждаване или издаване на книги(31). Извършено съобразно параграф 31 от Устава на Българското книжовно дружество от 1884 г., този капитал бил вписан под името фонд “Напредък”. Действително, твърде скоро той оправдал името си. Съгласно разпоредбите от наредбата на фонда приходите му се използват за пръв път през 1901 г. за издаване труда на Кирил Христов “На кръстопът”. По желание на основателите на фонда през първата година премиите се присъждали на трудове от историко-филологически клон, на следващата – от философско-обществен и на третата поредна година – от природоматематически клон. С капитализираните лихви на фонда, остатъците от сумите и приходите от продажбата на фондовите издания се натрупвали нови суми, които отново били използвани за премиране и издателска дейност. Публикували се сборници с научни материали върху българската история и култура, както и поредица оригинални и преводни съчинения, под названието “Българска библиотека”. Така, прилагайки модела на съвременната Нобелова награда, чиято първоначална сума не се харчи, а наградите се формират от натрупаните по нея лихви, предприемчивите български търговци от Виена направили най-безценен дар на съотечествениците си. В продължение на 35 години – от 1901 до 1936 г. със средствата от фонд “Напредък” Българската академия на науките наградила и издала множество книги и изследвания. През 1902 г. в първия брой на Българска библиотека бил публикуван труда на Л. Милетич. “Старото българско население в Североизточна България”, издаден бил и романът “Есенни дни” на Антон Страшимиров, през 1903 г. са наградени К. Христов за “При зори” и П. Ю. Тодоров за „Зидари”. През 1904 г. са издадени книгите на М. Балабанов. “Страници от политическото ни възраждане” и на Г. И. Кацаров “Атинската държавна уредба от Аристотеля”, през 1905 г. е награден П. Яворов за “Сбирка стихове”. През следващата 1906 г. пак в поредицата Българска библиотека излиза изследването на Ал. Т. Балан. “Софроний Врачански за стогодишнината на новата българска печатна книга”. Нарастващите приходи на фонда през периода 1909-1911 г. са употребени отново за издаване по-голямата част от труда на Ал. Т. Балан “Български книгопис за 100 години”. Книгоиздаването със средствата, дарени от фонда не секва дори през смутните военни години – през 1913 г. е публикувана книгата на д-р Н. Михов “Библиографски източници за историята на Турция и България”, т. 1, през 1915 г. са присъдени 5 награди – на Б. Филов за “Софийската църква “Св. София”, на Н. Мушмов за антични монети и монетите на българските царе, Ст. Чилингиров за “Песен за селяка”, Хр. Борин за “Роден край”, Ал. Балабанов за труда му “Из Есхил” и е публикуван основополагащия труд на Г. И. Кацаров “Извори за старата история на Тракия и Македония”.(32) Нерядко са награждавани и научни монографии, като номинираната през 1917 г. “Няколко свойства на бариевия сулфат” на Ил. Стоянов и изследването на Асен Попов „Авиацията” през 1926 г. Излизат и редица трудове на икономическа тематика, като например през 1920 г. със средствата на фонда е издадена книгата на Б. Морфов “Стопанисването на българските държавни железници”. Едва ли е нужно по-подробно изброяване на мащабната издателска и премиална дейност на фонда, ръководен и удачно управляван от БАН и през следващия период, само ще спомена, че през 1919 г. е дадена награда за разказите на Й. Йовков, през 1925 г. – премията е присъдена на Н. Лилиев за “Лунни петна”, цялата годишна премия за 1927 г. е дадена на Й. Йовков за “Старопланински легенди”, а през 1928 г. в поредицата Българска библиотека е издадено изследването на Б. Пенев върху творчеството на В. Друмев “Първа българска повест”. Същевременно, има и години, през които журито не одобрява предложените трудове и автори за премиране – например през 1922 г., 1931 и 1934 – 1935, като предвидените суми биват капитализирани и използвани впоследствие. През последната година от съществуването на фонда – 1936 г. са издадени монографиите на Геза Фехер “Феликс Каниц – живот, пътувания и научно дело” и спомените на Мито Анков “За размирните години 1872-1878 г”(33). Дори този кратък преглед дава представа за невероятния дарителски акт на неколцина български търговци, които чрез завещаните средства полагат основите на крупно издателско дело и дават път и светлина на едни от най-крупните исторически, литературни и научни произведения. С тихия си, скромен, но общополезен жест, те добавят още един щрих към образа на дарителите през Възраждането и след Освобождението и сякаш лекичко ни се усмихват…

(1) Ив. Снегаров. Старият Търновски църковен кодекс. - В: Годишник на софийския университет. VІ, Богословски факултет. София, 1936 г., с. 3-4. Обратно в текста
(2) Ст. Станимиров. Към “Из черковната история на град Ловеч”. София, 1938 г., с. 172-173. Обратно в текста
(3) Ив. Снегаров. Цит. съч., с. 5. Обратно в текста
(4) К. Църнушанов. Големият български възрожденец митрополит Методий Кусев. С., 1992, с. 5-14. Обратно в текста
(5) Н. Г. Еничарев. Биографически очерк. 1866-1888. София, 1909, с. 9-13. Обратно в текста
(6) Д. Ганчев. Спомени. 1864-1878 г. София, 1939, с. 37-38. Обратно в текста
(7) Н. Г. Еничерев. Биографически очерк 1866-1888., с. 14. Обратно в текста
(8) К. Църнушанов. Цит. съч. , с. 16 и сл. Обратно в текста
(9) Н. Александров. С Христос и Македония в сърцето. С., 2000, с. 23. Обратно в текста
(10) Илюстрация Илинден, Б. Райнов. Черти от живота и дейността на дядо Методий Кусев (по случай 9 години от смъртта му. Кн 7 (37), год. ІV, януари 1932, с. 2-3., К. Църнушанов. Цит., съч., с. 25-26. Обратно в текста
(11) Илюстрация Илинден, кн. VІІ (37), с. 3., БИА, фонд 11, арх. ед. 8, л. 14, 15, 17, 17а. Обратно в текста
(12) К. Църнушанов. Цит. съч, с. 28-30, Н. Александров. С Христос и Македония …, с. 31. Обратно в текста
(13) Илюстрация Илинден. Божил Райнов. Черти от живота и дейността на дядо Методий Кусев (по случай 9 години от смъртта му). Кн. 8 (38), год ІV, март 1932 г., с. 5-7. Обратно в текста
(14) Н.Александров. С Христос и Македония в сърцето, с. 35-41. Обратно в текста
(15) Д. Ганчев. Спомени 1864-1886 г., с. 180-186. Обратно в текста
(16) Илюстрация Илинден, кн. Х (40 ), год. ІV, юни 1932 г. ,с. 6-7. Обратно в текста
(17) Н. Александров. С Христос и Македония…, с. 43-46. Обратно в текста
(18) Д. Ганчев. Спомени…, с. 173 и сл. Обратно в текста
(19) Н.Александров. С Христос и Македония…, с. 46-58. Обратно в текста
(20) Н.Александров. С Христос и Македония…, с. 66-69. Обратно в текста
(21) Н.Александров. История на залесяването и паркоустрояването на хълма „Аязмото” по почин на първия старозагорски митрополит Методий Кусев. Стара Загора, 1992 г., с. 12-24. Обратно в текста
(22) Д. Ганчев. Спомени…, с. 173-177. Обратно в текста
(23) Н. Алекснадров. История на залесяването и паркоустрояването на хълма „Аязмото …, с. 64. Обратно в текста
(24) Н. Александров. С Христос и Македония в сърцето…, с. 95-102. Обратно в текста
(25) Илюстрация Илинден. Божил Райнов. Черти от живота и дейността на дядо Методий… Кн. 7 (37), год ІV, януари 1932 г., с. 2. Обратно в текста
(26) К. Църнушанов. Цит. съм,. с. 51-53. Обратно в текста
(27) Д. Ганчев. Спомени, с. 176. Обратно в текста
(28) Н. Александров. История на залесяването и паркоустрояването на хълма „Аязмото …, с. 120. Обратно в текста
(29) Еленски сборник. Обществено-исторически, културно-просветни и животописни очерци. Книга ІІ. София, 1938 г., с. 303-307. Обратно в текста
(30) Еленски сборник…, с. 309-310. Обратно в текста
(31) Книга на дарителите на Българската академия на науките. Т. 1, София 1937 г. , с . 9. Обратно в текста
(32) Книга на дарителите на БАН, с . 10-12 Обратно в текста
(33) Книга на дарителите на БАН, с. 13-16. Обратно в текста