Станислав Сивриев

Водата забълбука в прагчетата на стръмния улей - стана весело. Отначало потече мътна, после се избистри. Баща ми гребна с шепи и пи. Той бе обърнал водата да тече по негова воля и искаше да й се наслади.
- Пийни и ти!- каза той.
Това бе признание и за моя труд.
На устните си усетих хладния допир на водата. Беше наистина сладка вода. По шията ми се стичаха капки - през тялото ми премина тръпка.
Тая вода щеше да прави от поройната земя нива. Върху ярливата, измита от дъждовете пръст се появи мокро петно и баща ми гледаше как едреят разкривените му очертания.
Беше пролет, а листата на къпинаците имаха есенна ръжда. Баща ми замахваше с пъхтене и острието на наджака святкаше над главата му. Отсеченият в корен къпинак се слепи на земята…
Докато той издърпваше с два пръста бодливите клони, докато сечеше къпинака, аз пренасях камъни. Пренасях ги без желание и ги захвърлях отвъд стария синор. Трябва да е било от еднообразието на работата…
Баща ми отиде при нахвърляните камъни и започна да ги реди на фигура. Толкова усърдно ги редеше, че се захласнах да го гледам.
Това е и чакал!
- Като захвърляш нещо, мисли няма ли да ти потрябва! - изправи се той.
За какво ще трябват тия камъни?
- Тая земя иска да се подзижда, защото дъждовете ще ни изядат труда… Но туй го махни! Има и друго…
От някогашната ограда на голия клон бяха останали дъбови колове - сиви, та черни. Тате ги огледа и отиде при един от тях. Улови ръжди в гвоздей и с въртене го измъкна от напуканото дърво. След това дойде при мен. Той протегна ръка, превъртя гвоздея между пръстите си и ръждивата му глава с отскачане очерта кръгове.
- Остави ползата от камъка. Друго е то… Видиш ли това? Пирон! Нищо нещо, а не бива да стои крив. И пирон да изправяш, с мерак да го изправяш!…
Татко се наведе, избърса с длан един камък и кривият гвоздей хвърли върху него гърбава сянка. След това го изчука с наджака, изправи го и ми го подаде:
- Вземи сега и гледай да загвоздиш това, което съм ти казал!…