МОЕТО ВЕРУЮ
МОЕТО ВЕРУЮ
Вървя. Пороите и ветровете, слънцето и хулите
не могат да ме разрушат.
Живея себе си като човек, разбрал,
че дните трябва да се изживеят силно.
Излишно е да се скърби и коленичи, и прелазва.
Не се съмнявам в туй, че аз съм къс от някакъв голям живот:
без мен или със мен, той все ще продължава -
не съм началото, не съм и краят.
Опитвам се със хората да съм човек,
със планините - планина.
Жадувам дните си да изживея като мълния.
Почитам правдата и падам в нейните нозе,
като последен изповедник.
ОТКРОВЕНИЕ
На Г.
След време ветровете ще издухат:
дъха ни, който ще е тежък и предишен,
от песните сегашната разтуха,
илюзиите, дето жадно вдишваме…
И ще останат нивите: да раждат,
селяците - над класовете поглед свели,
очите ни - със вековечна жажда,
и песните, които други са изпели!
ЗАВИНАГИ
На Лена
А някога аз може да замина най-внезапно.
И без дори да взема сбогом.
Осъдената на затвор у мене буря
ще скъса обръча
и пълноводието на кръвта
ще начертае падини и върхове
по стихналата плоскост на челото ми.
Дъхът на мамещата неизвестност
ще ме отскубне най-незабелязано
от гълъбите под стрехата,
от весело развените жита,
от чернозема
и от теб.
Един далечен свят
ще се усмихне в мен…
И дълго в сипея на моя бряг
ще впиват нокти
суши и морета,
ще ме изтръгват разните посоки,
жени, отнели твоя образ,
ще ме мамят…
Додето - най-подир - краката ми
прегъне бавна кръв.
И ще се върна най-внезапно.
Ще дойда в трудния ти сън.
Когато може би не ме очакваш,
ще сложа върху устните ти устни,
напукани от ветрове,
солени от морета и поквара.
Но ти изплашено не ме задържай!
Аз ще се върна, както никога,
завинаги!
***
Вее вятър над бели тополи.
В здрача птичите песни притихват.
Само аз - от любов ли, от що ли,
все се скитам далече и лихо…
Все се скитам… До късно будувам -
ще потрае ли времето още?
За богатия клас се страхувам -
не ми стигат и дните, и нощите.
Тези ниви у мене пречистиха
мисълта и сърдечния зов.
Като нива узря нашта истина
и голямата наша любов.
***
Аз преживявам с простите неща:
дървета, прашен път, трева…
Тях моят род на мен ги завеща
с поръка, с клетвени слова.
Намирам смисъл да полея цвете,
дръвче с ръжанка да завия,
дъждовна капка да ми свети,
когато слънцето се скрие.
Неща тъй прости и изстрадани.
Но да ги скътаме сме слаби.
А имат те целебна сладост,
като корицата на хляба.
***
Пред никого за нищо не заплаквам.
И сякаш съм от друг, далечен век:
пощада, подаяние не чакам.
О, аз съм най-щастливият човек!
Но дойде вечер. И заспи светът.
Оставам сам. Сърцето тлее
и сълзите ми капят на листа,
да мога утре пак да се засмея.
МЕЖДУ ДВАМА НИ
Аз не бях и не мога да бъда студен, безразличен.
В мен живота е сплетен на хиляди възела.
Не мисли, че съм друг: все така, все така те обичам -
на любов мойта тъжна душа е осъдена.
Имаш злата съдба - да делиш горестта на човека,
на поета, и губил, и нищо не искал.
Адски трудно е и едва ли ще бъде по-леко,
щом се тръгне по пътя на светлите истини…
Ти ме гледаш, разбираш - не е кротко
това мое око ненаситно.
Има нещо трагично в живота ми!
Има нещо безумно в мечтите ми!
Не е тъй, както ти искаше. Не става за песен.
И те моля сега: не споделяй това у дома, премълчи.
Разкажи на детето ни нещо по-весело,
целуни го от мен по големите чисти очи!
ЧОВЕК НА ХЪЛМА
Човек - достатъчна вина.
Калин Донков
Стои във времето забравен.
И откога ли там стои!
Какво ли повече да прави?
И от какво да се бои?
Борба? - дали ще има сили?
По тялото - безброй следи.
Животът го въртя без милост.
И може би го победи.
Любов? - искрица загасена
в предутринната тишина.
Но той към злото не посегна.
И няма никаква вина.
Каквото срещна - сам понесе.
И всичко до сега прости.
Защо е нужно да е весел?
Защо е нужно да крещи?
Вървял. Изкачвал се нагоре.
Но малко настрани вървял.
От своята човешка горест
той сигурно се е боял!
На хълма може много леко
да стане грешка в тоя век.
Че колко му е на човека,
когато е добър човек!
***
В памет на Александър Бандеров
Спи старата гора - отпусната, спокойна и безмълвна.
Разстлала клони досами земята, тя се моли за покой.
Ний скитаме наоколо и чакаме да влезем на разсъмване -
кой смее да събуди птиците, да изпревари утрото им? Кой?
Спи старата гора - всевечната, бездънната надежда наша,
приюта на сърцата ни, най-светлото копнение…
Сега с какво ни призовава тя,
с какво ни връща пак, с какво ни плаши?
С какво възпира твоя смут и вика
изкуплението в мене?
***
Ти си остана селянин недодялан.
Бродиш в росната шир и трепериш за хляба.
Имаш дом сред гора разлюляна
и нищо повече не ти трябва.
А можеше да смениш пътя си, можеше
повече да те не мокри дъжд.
Да избягаш от туй начало тревожно.
Но нали път се избира само веднъж!
