ФЕВРУАРСКО
ФЕВРУАРСКО
Природата е онемяла -
прострелян войн и мъченик.
Родилната й бяла зала
очаква плач и още вик.
Напукани от страшна жажда,
простенват силни ветрове.
И майки българки пак раждат
все синеоки синове.
***
Върху везана с кърви книга -
остра сабя и тънък пищов.
Това слънце не ти ли стига,
земьо, за клетва, мъст и любов?
Някой броди широм и кръстом
по вечерна, по късна звезда,
в мъжка сила и ярост пръснат
и събиран в една свобода.
Пари в него огнено семе -
земьо, разтваряй бунтовен мрак,
да зачене твоето време
клас до клас и юнак до юнак.
Да се вее левското знаме
волно и весело над пръстта,
да гори като искра памет
на жетварката ти песента.
Та когато превържеш рани
с блага билка и синева
ясно слънчице да ти стане
една люшната руса глава.
