НА СВЕТЛАТА ПАМЕТ НА АНДРЕЙ ГЕРМАНОВ
НА СВЕТЛАТА ПАМЕТ НА АНДРЕЙ ГЕРМАНОВ
Ах, цял живот лети към нас куршум,
макар и дните радостни да пеят.
Настигне ли ни - падаме без шум.
И верните другари ни прелеят.
Ние чуваме как полета звънти,
но по-младежки още се кикотим,
не вярваме, че той ще долети,
ще ни завари както си работим.
Шумът расте и дните стават кът,
и времето все повече не стига.
Тревожно търсим тих, спокоен кът,
за да довършим почнатата книга.
Но в този миг настигнал ни, коси
куршумът зъл, от никого нечакан,
и падаме с прошарени коси,
и живите без време ни оплакват.
Тъй всеки миг куршумите летят.
Тъй всеки ден улучените хора падат.
Отиде си от този свят поетът млад -
живот, от нас убийствено откраднат.
ПЕЕШЕ МАМА
Помня, мама седеше
на прага пред вратата.
Нещо шиеше. И редеше
песен за Караджата…
С вечерта аз попивах
тази българска песен,
сетне с нея заспивах,
в сън потъвах унесен.
И сънувах юнаци
от Балкана хайдушки:
всички - с черни мустаци,
с остри саби и пушки.
И в очите им огън
чист, юнашки гореше,
а в сърцето им - обич
към България беше.
…Аз от сън се събуждам,
виждам: здрач се люлее
и към мама поглеждам -
още будна - все пее…
***
На Злата Шишман
Стая среднощна. Запалена свещ.
От въздуха сякаш трептеше
и до изстинала пещ
момиченце ангелско спеше.
Пламъкът бе позлатил
косите й руси, чело.
Сънуваше сън: Измаил
и китно българско село.
Сънуваше бял манастир,
брулени ябълки падат.
Под сянката дъбът е скрил
майка и татко, и Злата.
Татко - усмихнат и бос,
майка - прегърнала цвете,
а над кубето - Христос,
щедро разперил ръцете.
Стая среднощна, изстинала пещ
ангел-момиченце спеше.
Бавно догаряше свещ,
от въздуха сянка трептеше.
УТРО НАД РОДНОТО СЕЛО
Зората гори като пламък,
събужда се новият ден
над нашето село голямо,
където и аз съм роден.
И вдига се бяла мъглица,
люлее ветрецът листа
и бързат моми за водица,
а майките будят деца.
А слънцето буди и гали
напъпили нежни цветя,
ту бели, ту жълти, ту алени
те кичат с венци пролетта;
с полята зелени, широки,
с ветреца що тихо шуми,
със кладенци бистри, дълбоки,
където се сбират моми;
със стари салкъми клонасти
през май побелели от цвят.
Знам, няма от родното място
по-мило на белия свят.
В ЧИЙШИЯ
На Н.Турлак
Цъфтеж е във Чийшия, Кольо!
Летят, разперили крила,
ята към тая бяла пролет
по-бели и от съвестта.
В такава полетяла пролет,
сред тоя ясен необят
поехме с тебе своя полет
и няма връщане назад.
Нас майките не ни очакват -
поглеждат само те в нощта,
а нас животът буен - влакът
безспир ни носи по света.
Не крача по пътеки леки
и ти, приятелю, и ти,
защото нашите пътеки
догонват нашите мечти.
…Ний ще се срещнем посивели,
ще седнем пак на оня праг:
и само жеравите бели
все тъй ще викат над Буджак.
НА БАЩА МИ
Със очи на светец
и ръце на орач,
с мерудия и хляб във торбата
хлостна пътна врата
и излезе по здрач,
за да срещне във къра зората.
И денят зазорен
като малко дете
със ръчички-лъчи го прегърна.
Той запреде поле
с мощен трактор ДТ
и бразда по бразда го обърна.
Тези нишки-бразди
се навиха в кълбо,
от което тъкат се години.
И ме гледат до днес
с поглед ясен, дълбок,
с тиха радост очите му сини.
