Стоян Загорчинов

СЛИВАНЕ С ПРИРОДАТА

След като обядвах, полегнах в сянката на едно дръвче и докато слушах разговорите на възрастните и виковете на децата из съседните полянки, неусетно съм заспал. Събудих се може би след половин час и в същия миг забелязах, че под мене - бях се обърнал на дясната си страна - се подаде главичка на някакво малко животно. Аз помислих, че бе гущер, но веднага разбрах измамата си - бе змия, не много дълга, изглежда, млада, с две тъмни успоредни ивици на гърба. Всичко стана толкова бързо, че не успях дори да се уплаша. Змията спокойно се запъти към близкия храсталак, като огъваше грациозно тънкото си и гъвкаво тяло, и се скри във високата трева. Види се, тя ме бе взела за дърво или камък и е пропълзяла под мене там, дето е намерила празнина, без да се бои от нещо. Страхът, разбира се, дойде по-късно. Аз станах. Изпитах обаче едно странно чувство: сякаш за миг се слях с природата, с живите същества, които я населяват, и с бездушните - дърветата, камъните… То бе чувство на разширяване, на потапяне в някакво ново, огромно битие, в което и аз заемах едно малко място.

1956

ИЗКЛЮЧЕНИЯ

Рембо - луд или гений! - умира на 37 години в Марсилия с ампутиран крак; Спиноза пилеше едновременно своите мисли и диамантите; Уайлд умря в бедност; Едгар По - в Балтиморе от студ и от глад, изпратен до гроба от осем души; на старини Корней трябваше да си кърпи обувките; Рембранд, Бетховен, Яворов - напуснати! - твърде големи, за да бъдат между малките. Несправедливост или закономерност, сурова и великолепна? Защо животът ги отхвърля, тях, които го утвърждават? Несмилаеми парчета, велики бедняци, пламтящи сърца, бледи чела, бленуващи за вечност! Те нямат нищо, но никой не притежава това, което те имат. Питайте ги какво им липсва: повече тишина, за да слушат гласовете на живота. Що познават най-добре: страданието - едничкото сигурно познание. Отде идат те и къде отиват?
Те са хора, само хора!

СЪЗЕРЦАНИЕ

В „Три кладенци”, до моста на Владайската река, има детска градина, а може би това е детска болница. Аз попаднах случайно на това място в една зимна вечер. Наоколо минаваха с грохот трамваи, камиони профучаваха, хора бързаха насам-натам,а вътре в сградата, зад малкото дворче с водоскок, бе тихо и спокойно. През осветените прозорци се виждаше спалня с малки детски креватчета. Внезапно една жена се покачи на оградата и като застана неподвижно на широкия каменен зид, загледа към спалнята. Никой не й казваше нищо, нито пък тя обръщаше внимание на уличния шум и на хората. Тя сякаш не виждаше и мене на няколко крачки от нея. Беше цяла погълната от съзерцанието на онова креватче, където лежеше навярно детето й.