СИТ Е ВЕЧЕ
СИТ Е ВЕЧЕ
Врабчолан в беда изпадна:
зъзне в тази вечер хладна,
в тази вечер хладна, гладна.
Цял ден той не спря да шета
с ято рошави врабчета
по тавани и мазета -
не намери ни троха,
ни дори една муха.
Но когато край комина
на ракета Сънчо мина,
той досети се - и зина:
днес на уличката тиха
две деца със сняг се биха,
сетне нещо майсториха…
Сит е вече Врабчолан.
Снежко с нос е накълван.
ЗИМЕН СЪН
Из гората шетат хали,
непрестанно сняг вали.
Две мечета са заспали
в къщичка под две ели.
Там, под топлото юрганче,
нека е студено вън!,
смуче всяко поспаланче
лапичката си насън.
А над шкафчето, където
спи в буркана горски мед,
строг будилник шепне: Ето,
всичко вкъщи е наред.
И повтаря песен тиха,
уж е строг, а пък е мил:
- През ноември ме навиха,
ще ги будя през април.
РУЧЕЙЧЕ
Щипе вятър нос и бузка,
хруска под нозете сняг,
а пък то със смях се спуска
от върха в неспирен бяг.
Ручейче е, а прилича
на разглезено дете:
шумните игри обича,
тича, скача и… расте.
Срещне лед и го изгризка,
срещне пряспа - сняг яде,
ей такова - с тънка ризка,
лудо до немай къде.
И се питам: щом си няма
ръкавички и палто,
как навън го пуща мама,
как не ляга болно то?
БАНЯ
Свъсен днес ще се заканя
на врабеца Клъв:
- Няма ли за тебе баня,
мързелан такъв?
Цяла зима до комина
черен беше свит -
виж с каква си перушина
и какъв на вид!
Няма да ми се обиди,
знам, врабецът Клъв.
И на баня ще отиде,
там ще бъде пръв.
Ще се гмурка в прах и пясък,
сякаш на игра,
ще почисти чак до блясък
своите пера.
ПОДАРЪК
Баба Костенурка само подир ден
ще празнува своя стотен ден рожден.
Зайчето замислено ходи от зори,
пита се какво ли да й подари.
А когато мръкна в старата гора,
изведнъж се сети, изведнъж разбра.
На лале в камбанката Зайо залепи
малката светулка, нощем тя не спи…
Ех, че чудна лампа! Само погледни
колко е красива - свети и звъни.
Тъй ще може бабата в мрака да чете
и да буди рано внуче и дете.
ДЪЖД БЕЗ КРАЙ
Върви един дългуч,
дългуч като маркуч,
потропва ситно-ситно,
бърбори ненаситно,
прозрачните си дрехи
над улици и стрехи
замислено развява,
в полята отминава.
Земята го прегръща,
не иска да го връща
обратно на небето -
и братчето му клето
по неговите дири
поема да го дири.
И пак върви дългуч,
дългуч като маркуч,
потропва ситно-ситно,
бърбори ненаситно…
ДЪГА
Сред небето над реката
някой мокър, с тъжен вид
неусетно, мълчешката
вдигна мост извит.
После той го боядиса
в седем цвята - заблестя
мостът - и светът се слиса:
- Ле-ле! Красота!
Всеки се диви и вика,
радва се като на гост.
Но защо не стъпва никой
върху този мост?
РЕКАТА
Между два зелени бряга
край села и градове
тя за миг не спира, бяга
сякаш нещо я зове.
На един от двата бряга
питам всеки шум и звук:
- Как така - неспирно бяга,
а пък винаги е тук?…
ИЗНЕНАДА
Аз поисках вчера рано
от поляната цветя:
- Дай най-пъстрите поляно!
- Дадено! - отвърна тя.
Към цветче посегнах. Да, но
то пък взе, че отлетя.
Спрях се, зяпнала в почуда,
гледах: хвъркаше като
птица малка, птица луда -
без стебло и без листо.
Днес научих: пеперуда
казвало се то…
ЗАСПАЛА МРАВЧИЦА
Заспала мравчица
в росната пъпчица -
на незабравчица -
дъхава тръпчица.
Щурче захласнато
песен й пеело,
в небето, ясното,
слънчице греело.
Бръъм! - забърборила
пчела - и докосната
в миг се разтворила
пъпката, росната…
Виж, на полянката
стресната мравица
люшка камбанката
на незбравчица.
МНОГОЗНАЙЧЕ
Майка Зайка брала лайка,
а до нея с балалайка
щурчо свирех и ехтяла
от свирня гората цяла.
Рекло малкото й зайче,
малко зайче - многознайче:
- Май че чайче, майче мило,
всяко стръкче тук е пило,
с аромат се запасило,
та когато дойде зимата
чай да има и за тримата.
СЛЪНЧОГЛЕДЧЕ
Ровнало в пръстта краче,
на главата си с венче,
гледа слънцето голямо
и отронва плахо: Мамо!
СВЕТУЛКА
Чудно фенерче: светне-угасне.
Литва над пътя, кръжи над полята.
Кой ли го пали в нощите ясни?
Кой се нуждае от светлинката?
Може би щурчо, за да открие
по-добре в тъмното своите ноти?
Може би мравката, знаете вие
колко обича тя да работи?
Или лалето - по-бързо да расне
иска и към небето се вдига.
А пък фенерчето: светне -угасне,
сякаш се смее и му намига.
