Тодор Иванов

Опитвам се да се разделя с него.
Той е досаден и предсказуем като минало. Появява се винаги, когато съм решил, че вече съм скъсал окончателно с него.
Заради него периодично мразя себе си.
Бягам от сянката му непрекъснато. Попил е в кожата ми като одеколон след бръснене. Толкова одеколони смених, Господи!
Натрапчив е като ревност. Ревност, бранеща илюзорна собственост. Няколко пъти го опаковах иго изпращах по пощата като колет на познати, живеещи далеч оттук.
Връщаше се винаги - като домашен гълъб, който е щастлив, че отново е при любимия си стопанин.
Кацаше на рамото ми и усещах как се опитва да надникне в очите ми. Пъдех го омерзен, както се пъди тлъста зелена муха. И тичах веднага да взема душ.
Често се изливаше върху мен като мана вода.
Цели часове съм се плискал в банята, веднъж се опитах да го прогоня с крясък. Нищо не се получи.
Излизах от банята с усещането, че е превърнал кожата ми в мазен стар вестник.
Накрая не издържах. Сграбчих го ненадейно и бавно, с наслада го удуших. Погребах го в дълбока дупка, отгоре изсипах самосвал бетон.
Борбата свърши.
Бях победил. Него - Навика.
Снощи, докато за пореден път поливах победата, усетих меко докосване по рамото.
Обърнах се:
- Мръснико, ти си възкръснал?
- Не, скъпи приятелю - преродих се. Новото ми име е Привичка. Върнах се…Започваме отново. Готов ли си?