ИЗ „РАЗВРАТ”
І
РЕЦЕПТА ЗА ЩАСТИЕ
Този фантастичен свят! Предчувствието за пролет пъплеше към короните на дърветата и те засияваха в млечножълто и нежнорозово. Покажеше ли се слънцето иззад облаците, синигери и косове бързаха да напоят хладния въздух със своите радостни трели. Сврачи ята прехвърчаха от дърво на дърво и шумно разговаряха, в очакване на пролетта…
Той я прегърна през раменете и уеднакви крачките си с нейните. Помисли си, че би могла да върви така, притисната към тялото му, до края на света, без да изпита умора.
- Всеки човек има различна представа за щастието, - каза Той. - Интересно ми е как би го обрисувала?
Понечи да му отговори “Ти си моят образ на щастието”, ала по тона му отгатна, че очаква да чуе философски разсъждения.
- Човек не може да е истински щастлив, когато всички наоколо са нещастни, затова - Тя мечтателно се усмихна, - трябва да има сърца, пълни с любов, усмихнати лица и души, в които не се таят завист, злоба, лоши помисли. Но най-важното: трябва да съществува мир на Земята…
- Оо, аз пък очаквах да кажеш “Ти си моят образ на щастието!”…
Смехът им се сля, звънлив и безгрижен, смях на влюбени, които не се съмняват, че животът им ще премине, стоплян от тяхната голяма обич.
Пролетта тепърва предстоеше…
***
18 ноември 1989 г.
Накъдето и да обърнеше глава, очите й се напълваха със синевата на сините знаменца, които хората държаха високо над главите си, размахваха ги и скандираха “Де-мо-кра-ци-я!”, “По-бе-да!”. Едно развълнувано море, преляло от площада пред храм-паметника “Александър Невски” към околните улици, разплискало вълни и по етажите на близките жилищни кооперации. Всички бяха усмихнати, екзалтирани от надеждата за промяна към по-добро. Възбудата се предаваше от допрените им тела и като слаб ток пълзеше към стълбището на храма, откъдето по мегафони звучаха сякаш техните собствени мисли. За промяна! За свобода на словото! За отваряне на границите ни към света! За достойно заплащане на труда!…
Прииска й се и тя да изтича долу, да се смеси с тълпите, да скандира с пълно гърло и да вее синьо знаме.
Извърна се към Богатин:
- Искаш ли…
- Искам! - прекъсна я той и като я привлече със силните си ръце, започна да я целува страстно.
Опита се да се освободи от устните му, за да продължи мисълта си, ала бързо превключи на неговата игра. И като не спираха да се целуват, двамата заотстъпваха назад от малката тераса към хола със спуснати кадифени завеси. Стоновете им се сливаха с виковете отвън, някаква нова освободеност ги беше обзела и в чуждия апартамент, под съпровода на неспирните скандирания на многохилядното множество, те правеха най-лудия си секс досега…
- Обичам те! - прошепна Елица в ухото на съпруга си, когато дишането и на двамата започна да се успокоява.
- И аз те обичам! - той я целуна нежно по устните и като я отдръпна от себе си, се взря изпитателно в очите й: - И какво ще правим сега?
- Не ти ли стигна? - закачливо го щипна тя по бузата.
- Имах предвид онова, което се случва навън.
- Да отидем при тях!
- Забавно ти е! - констатира с равен глас Богатин. - А не се ли замисляш какви изненади крие бъдещето?
- Колко си недоверчив! Чуй ги само! Това е новият глас на народа, закопнял за промени…
- Дано тези промени не се окажат различни от очакванията му. Хайде! Да си вървим!
Елица заключи апартамента на приятелката си Гергана, която замина за месец в командировка и тя пое грижата да й полива цветята, после хвана ръката на Богатин и двамата се понесоха надолу по стълбите на старата кооперация.
- Искаме промяна! - крещеше оратор в оглушителен мегафон и в отговор тълпите скандираха: “Про-мя-на”. - Искаме достойно заплащане! - продължаваше той, а хиляди гърла изригваха “По-бе-да”.
Пред тях се изпречи двайсетина годишно момче, понесло дълъг прът с голямо синьо знаме. Докато се разминаваха, коприната му докосна ласкаво бузата на Елица. “Като крилото на птица” - неволно изплува сравнението, тя поривисто се обърна и го дръпна за ръката:
- Моля те, позволи ми да го подържа малко! Искам да го вейна високо, над главите на хората! Моля те, моля те…
- Е, добре де! - Младежът тикна в ръцете й дръжката на знамето и с усмихнати очи я насърчи: - Давай! Все едно рисуваш осморки! Тогава се развява най-красиво!…
Като раздалечи ръце и стисна още по-здраво пръта, Елица развя синята коприна на знамето, а гласът й се сля със скандиранията: “Де-мо-кра-ци-я! По-бе-да!”… Толкова й беше хубаво в този момент, душата й сякаш също се рееше високо горе, по-високо и от знамето. И някак безпричинно изпита лекота и желание да върши щуротии.
На крачки от нея, Богатин я следеше с поглед, ала когато погледите им се срещнаха, нещо в магията се скърши, тя върна знамето на притежателя му и застана до съпруга си.
- Защо си толкова мрачен?
- Така ти се е сторило.
- Видях как ме гледаше. Не ти е приятно и още е изписано върху лицето ти.
- Напротив, радвах се на твоя ентусиазъм. Но едно са митингите по площадите, а съвсем друго онова, което ще последва.
- Нима мислиш, че може да стане по-лошо отпреди?! - Започваше да я дразни черногледството му. - Тодор Живков е история! Комунизмът си отива! Започва ерата на демокрацията! Чуваш ли ги как скандират? До пълната победа! - Тя се извърна към морето от сини знаменца, еуфорията я беше завладяла напълно, искаше й се да се смее безпричинно, да пее с пълно гърло бунтовни песни, да крещи, докато прегракне. И като пъхна показалеца и средния си пръст в уста, изсвири пронизително, хвърли самодоволен победоносен поглед към Богатин и продължи да свири.
В отговор, той само се усмихна. Как да й обясни страховете си, които го връхлитаха нощем, откакто на Десети ноември Тодор Живков слезе от политическата сцена след цели 37 години изпълнение на главната роля. Че беше омръзнал на всички, спор нямаше. Колко пъти през последните четири-пет години и той самият се беше молил тайно диктаторът да падне, беше чертал планове как след това от заместник-директор ще седне на директорския стол, как ще продължи да гради кариера, би могъл някой ден и министър на промишлеността да стане, толкова е млад, би могъл да постигне всичко, каквото си пожелае.
Би могъл… Но не по днешния сценарий.
Защото, макар и дългоочаквана, тази промяна изпълни душата му с тревога. Ставащото се режисираше не отвътре, от самите партийни структури, а от външни сили и точно те правеха развоя на събитията неясен за него. Очакванията му бяха само за размествания в пластовете на управлението по върховете, а на практика се заклеймяваше досегашния строй, тук-там се чуваха призиви “За да има мир, БКП в Сибир!”. Допреди броени дни партийното членство беше като гаранция за успешна кариера, а сега се превръщаше в тежък воденичен камък, който можеше да го повлече надолу и тогава? Какво щеше да стане с него? С Елица и с децата?…
Колко непредсказуем се оказа животът! Когато на 17-ти август отпразнува своята 35-та годишнина, бъдещето му изглеждаше ясно като широка магистрала. Директорът беше на 56, след четири години щеше да се пенсионира и тогава Богатин се надяваше да заеме овакантения пост. Вероятно нямаше да бъде единственият кандидат за него, имаше още двама зам-директори, както и амбициозни членове на Управителния съвет. Не изключваше възможността за външни апетити, но с връзките, които си беше изграждал дълго и търпеливо, както в Районния комитет на партията, така и в Министерството, имаше основания да вярва, че късметът ще проработи в негова полза. Пък и той имаше несъмнени заслуги за просперитета на завода. Разбираше си от работата, не му липсваха свежи идеи, които реализираше с чар и дипломатичност, тъй че, и открити врагове нямаше.
- Да си вървим! - мушна ръка в джоба на шлифера му Елица.
Стисна ледено-студената й ръка:
- Премръзнала си.
Обгърна раменете й и я поведе към страничните улички, на една от които беше паркирал колата. Трябваше да се измъкнат през булевард “Дондуков” към квартал “Лагера”, където беше двустайният им апартамент. В съседната гарсониера пък живееха родителите му и за тях беше голямо облекчение, че майка му помагаше за децата - Галко навърши четири, а Жаки - две години. Откакто тя се пенсионира,се посвети изцяло на внуците и така Елица се върна по-рано на работа в завода.
След около четвърт час отключи входната врата и моментално към тях се плиснаха радостните възгласи на Галко и Жаки, смехът на майка му и добродушното бърборене на баща му, ароматът на пълнени червени чушки го подсети, че не му остана време да прескочи до стола, а изяде само две вафли, защото Директорът го повика на разговор, който надхвърли строго установените досега служебни взаимоотношения. И той беше притеснен от набиращите размах събития, и той безрезултатно си задаваше въпроси, на които никой не знаеше отговора, и той се страхуваше, че могат да го пратят в “девета глуха”…
***
- На какво се усмихваш така загадъчно? - събуди я с целувка Богатин.
- Сънувах душата си.
- Черна ли беше? Или зелена? - подкачи я той.
- … Нежно синьо сияние, което се отдели от мене, после полетя над главата ми, подобно на облаче, или по-скоро - на балонче. А когато ти ме събуди, то се спука и душата ми се върна обратно.
- Значи ти спасих живота! Ако не бях те събудил, балончето можеше да изхвърчи през прозореца и тогава щеше да останеш без душа, все едно - ледената принцеса. Хайде, ставай бързо, че ще закъснеем.
- Нямаш представа как се чувствам. Сякаш са ми поникнали криле и стига да поискам, бих могла да литна над покривите…
- Ами аз?
- Не съм мислила по въпроса.
- Тогава мисли бързо, защото кафето ти ще изтине…
Ружа вече пържеше мекици и кухнята ухаеше на вкусно. Елица отпи от кафето със задоволството на щастлива жена. Нима можеше да иска повече от живота? С мъж, когото обожаваше, с две прекрасни деца, с най-милата свекърва, която, освен че се грижеше за тях, беше поела и цялата домакинска работа, със сговорчив свекър, с хубава, добре платена работа…
- Май някой още спи! - целуна я по бузата Боги.
- Стига си я притеснявал! - скара му се Ружа. - Нека закуси спокойно. Вземи колата, ако ти се струва, че ще закъснеете.
- Добре, добре. Дай още една мекица тогава.
Слънцето се показа иззад облак и кухнята потъна сред златните му отблясъци. Елица допи кафето и отиде да се приготви. Гримирането беше част от задължителния й тоалет, беше неин ритуал, който я изпълваше със самочувствието за съвършенство: гъстите й мигли се превръщаха в пеперудени крилца, веждите се очертаваха в изящни полуизвивки, устните придобиваха сладострастна невинност. Беше готова да започне да се оглежда в очите на хората и да получава сигнали, че е неотразимо красива. Тогава гъвкавата й походка ставаше предизвикателна по един неосъзнат докрай начин, защото единственият мъж, когото искаше да завоюва, вече й принадлежеше - телом и духом.
***
Когато в неделната утрин Елица надникна в детската стая, децата седяха на малките си столчета край ниската масичка и рисуваха. Приближи и заразглежда рисунките им: Галин фабрикуваше зайчета, а Жаки се трудеше върху къщичка с дървета и цветя. Прииска й се и тя да се отпусне край тях и да се отдаде на това творческо занимание.
- Галко, ще ми дадеш ли един лист от твоите?
- Да, мамо! - момчето услужливо й подаде цялото си блокче, погълнат от ушенцето на поредното зайче.
За нея всяко чувство си имаше свой цвят: скръбта беше черна, щастието - бяло, нежносиньо, нежнорозово, любовта - огненочервена, омразата - жълта, зелена, предателството - тъмносиньо, скуката - сива, ревността - тъмнокафява, ръждива, яростта - електрик.
Избра си черен молив и като се настани на стола до прозореца, започна да се колебае какво да нарисува. Ваза с цветя? Тривиално е. Пейзаж? Би й отнел доста време. Портрет? Да! Това беше!
Ръката й се стрелна по листа. И сякаш безброй пъти преди се беше упражнявала да нарисува този образ, търсила е нови щрихи, допълвала го е със светлосенки, някъде е играла гумата, а после го е захвърляла в коша, за да започне отначало. Сега магията се получи. Ръката й все по-уверено и със замах се движеше по големия бял лист и отдолу изпъкваха познатите черти: челото, обградено от двете страни от падащата на вълни коса, малкият правилен нос, изящните пълнички устни, леко очертаните скули които завършваха с тясна брадичка и за миг си помисли, че формата на лицето й напомня на сърце. Всичко беше изразително, като живо. Ами очите? Тези огромни черни очи с магнетичен блясък, на които не можеше да устои нито един мъж, защото мамеха, увличаха, обещаваха. Любовта, която се излъчваше от тях, я обграждаше като светлинен облак и мнозина пожелаваха да се мушнат в него. Късметът се беше усмихнал на Богатин, ала за всички останали тя си оставаше недосегаема. Кокетираше с мъжете, приемаше комплиментите със смях и явно удоволствие, но не допусна в опасна близост нито един. Понякога сама се чудеше как успява да държи мъжете на комплимент разстояние от себе си, но беше факт.
- Страхотен автопортрет! - възторженото възклицание на тихо влезлия Богатин я стресна.
- Харесва ли ти?
- Е, не чак колкото модела, но ако ми го подариш, ще си го сложа в рамка в кабинета.
- Я не ме занасяй!
- Наистина!
- Да бе, да!… - Поднесе му устни за целувка и изкомандва: - Всички да се обличат, отиваме на разходка в “Южния парк”!..
Тези съботно-неделни разходки я зареждаха с енергия. Харесваше парка, който беше създаден сравнително скоро и съхраняваше нещо от първичността на природата. В него имаше и малки горички, и потайни кътчета, където човек би могъл да забрави за града с неговия забързан ритъм, да се наслади на птичи песни, да проследи подскоците на катеричка, да хвърли хляб на зеленоглавите патици в изкуствените блата. Беше пълно с кълвачи, чинки, синигери, пролет се носеха песните на славеи и пойни дроздове, гукаха гугутки, а наоколо се стрелкаха черни лястовици и бързолети. Разбира се, най-често с децата оставаха на голямата детска площадка. Когато пък имаше гостуващи люлки и въртележки край езерото, ги качваха на тях. Тогава се отпускаше на някоя близка пейка в прегръдките на Боги и заедно наблюдаваха своите прекрасни продължения, създадени с любов и отглеждани с любов.
***
За изобретението, което вече носеше на завода огромни печалби, инженер Богатин Минков получи пет хиляди лева награда, връчена му на малко тържество в кабинета на Директора. Ето ги парите за новата “Лада”, макар отдавна да бяха събрали същата сума, в очакване да пристигне съобщението, че най-сетне могат да се явят в “Мототехника” и си я закупят. А сега хем щяха да платят за колата, хем да си имат пет хиляди спестени, колкото за половин гарсониера…
Когато си тръгваха, Богатин й подаде плика с парите:
- Вземи ги, но преди да ги внесеш в книжката, искам да си купиш най-скъпите обувки! И чанта! И каквото още си решиш!
Топлотата, която извираше от очите му, я облъхна като южен вятър. В такива моменти усещаше как кръвта й започва да лудува, обземаше я едно леко замайване, последвано от чувството за хармония и блаженство. Малцина мъже притежаваха тази способност: да излъчват топлота, да сгряват, да раздават щастие…
- Благодаря ти! - Елица му поднесе устните си и колебливо продължи: - Оценявам твоята щедрост, ала като се замисля, само през последната година си ми подарил девет чифта обувки и ботушки. Вече няма къде да ги държа. Затова тези пари ще ги внеса, а подаръкът ще ми направиш довечера в спалнята, става ли?
- Щом така искаш, няма проблем! - В големите му зелени очи нахлу закачлива веселост. - Не спираш да ме изненадваш! Съмнявам се, че в целия свят би се намерила друга жена, която да се откаже от чифт нови обувки, та ако ще да има хиляди чифтове. Дали пък точно затова те обичам толкова: ти си необикновена!
- Хей-хей, от хвалбите ти ми пламнаха ушите! Целуни ме и да си вървим у дома!
Хванати за ръце, те напуснаха административната сграда на завода с усещането, че в сърцата им прозвънват празнични камбанки. След седмица щяха да посрещнат Новата 1990-а година…
***
- Бабо, вярно ли е, че си можела да ходиш боса по жарава? Дядо ми каза. - Галко гледаше баба си Ружа така, сякаш я вижда за пръв път.
- Вярно ти е казал.
- А не се ли изгори?
- Тогава нищо ми нямаше, но сега, ако опитам, сигурно ще пламна като факла. Ти какво, май си решил да пробваш?
- Да не съм луд.
Елица с интерес се вслушваше в разговора между Галко и свекърва си:
- И аз отдавна искам да те питам, мамо, ама на, времето все не ни стига. Наистина ли си била нестинарка?
Добродушното лице на Ружа засия от срамежлива гордост. Тя се извърна към снаха си, златистите й очи я погледнаха с обич и като й се усмихна, поясни:
- Не бих твърдяла, но поне опитах. Нали знаеш, че съм от село Българи, макар за съжаление, да не съм стъпвала там от сума ти време. Но то е прочуто по целия свят със своите нестинарки. Всяка година на трети юни празнувахме особено тържествено Свети Константин и Елена. Рано сутринта всички от селото, пременени и нетърпеливи, потегляхме в шествие към извора, който наричахме Аязмото. Намираше се край селото и за него старите хора разправяха, че бил свещен. Начело вървяха нестинарки, понесли икони на светиите Константин и Елена, после гайдарят и тъпанджията, и всички останали. Та там, на Аязмото, се освещаваха иконите и се люшваше хоро от моми и ергени. Там ме видял за пръв път и моят Жечо. Дошъл на гости у своя приятел Радьо и да присъства на празника ни.
- Винаги съм си мечтала да наблюдавам този мистичен танц! - прекъсна я с нарастнал интерес Елица.
- През онзи ден се върнахме обратно в селото и след като иконите обиколиха улиците, ги прибраха в параклиса заедно с нестинарите. Отвън останаха само гайдарят и тъпанджията, чак до вечерта трябваше да създават настроение у нестинарките. То из цяло село се чуваше думкането на тъпана в един определен бавен ритъм, който ги довеждаше до транс.
- И после? - нетърпеливо я подкани Елица.
- Останалите отидохме на площада да гледаме как ще напалят огъня. Бяха докарали десет волски коли с дърва от дъб, щото от тях става най-хубавата и дебела жарава. Тогава и аз забелязах Жечо как седи като препариран и очите му - все в мене. Прибрах се у дома, но мислите ми хвърчаха към хубавия младеж.
- Била е любов от пръв поглед…
- Така си е. На свечеряване цялото село пак се събрахме край огъня. Беше толкова красиво, с едни големи звезди, надвиснали от небето, с жаравата, която по-възрастни нестинарки разравяха и огненият кръг стана дебел повече от педя. Хората наоколо отстъпваха на метри назад, беше такава горещина, като нищо можеха да се подпалят. Гледахме като занемели как жените в бели роби пристъпват в огнения кръг. Нестинарките направиха по три обиколки сред огнената жарава, после минаха на кръст. Беше мистично. Беше велико. Помня, че цялата треперех, но не от страх, нито от студ. Единственото, което си мислех беше, че и аз искам някой ден да бъда като тях. И тогава внезапно съм извикала и съм се втурнала към огнения кръг, нагазила съм сред въглените подир моята баба Злата.
- Пареше ли много, бабо? - притеснено се обади Галко.
- Никак! Даже после се оказа, че нямам и изгаряния върху ходилата! Ала съм взела акъла на Жечо и на другия ден дойде да ме иска за жена.
- Чудна история. А досега да я криете от нас! - Елица завъртя шеговито пръст към Ружа. - Толкова романтика и мистицизъм, пък си траете…
- Е, това са минали работи. Едно време живеехме по други правила и неписани закони. Сега е ваш ред да си живеете живота, както на вас ви харесва. Защо да ви навираме нашите истории?
- Не си права. Този ритуал не само е много древен, но е и уникален. В целия свят няма хора, които да играят върху живи въглени! Завиждам ти, че си се превърнала в танцуващ пламък, макар и само един-единствен път!
- Ако не беше Жечо, може би щях да се посветя на нестинарството, но му обещах никога повече да не се впускам в такива танци.
***
Още от началото на годината бяха започнали заседанията на Кръглата маса и най-големият спор между опозицията и представителите на БКП беше как да се нарича президентът - от БКП настояваха за “председател на Републиката” и накрая се стигна до компромисното”председател /президент/”. Българите отново дадоха своя принос в световната държавност - навсякъде президентът си беше президент, но у нас - “председател /президент/”. Но пък ако някой решеше да се заеме с бизнес и си регистрираше фирмичка, даже еднолична, тогава се титулуваше като “президент” на фирма еди коя си.
През февруари администрацията на президента Джордж Буш изпрати държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър на посещение в България. В резултат на това посещение от NED /Националният фонд за демокрация/ и от организацията за международно развитие USAID щедро ни бяха отпуснати два милиона щатски долара за “насърчаване на демокрацията”. Като начало NED подари на в. “Демокрация”, органът на опозицията, вестникарска хартия на стойност 233 000 долара с цел да се увеличи тиражът и обемът на вестника за периода до изборите през юни. А СДС получи още 615 000 долара за “партийно обучение”, за “материална и техническа поддръжка” и “следизборно съдействие на програмата за изграждане на партия на СДС”.
На първи март децата се бяха събудили преди всички, нетърпеливи от разказите на баба си Ружа и изпълнени с очакване на мартениците. Те нахлуха в спалнята и с викове “Честита Баба Марта” и “Ставайте, сънливци”, се мушнаха под топлите завивки.
- Честита Баба Марта и на вас! - Елица си облече халата и бръкна в чекмеджето на нощното шкафче, където снощи остави мартениците. - Хайде сега да ви закича за здраве и късмет. С татко ви избрахме по една от най-големите.
- А ние с баба Ружа сами ви направихме мартенички. - Жаки подаде на майка си “Пижо”, а Галин на татко - “Пенда”.
Щом седнаха на масата, си размениха мартеници с Ружа и Жечо, а топлото слънчице, грейнало навън, сякаш вля нов прилив на приповдигнатото им настроение.
- Като се замисля, това малко украшение от бели и червени конци е хилядолетна българска традиция. - Жечо се понаведе към децата и продължи: - Червеният цвят символизира кръвта и живота, белият - чистотата и щастието.
- И винаги ли ще ходим с мартеници, дядо? - изпъчи гърди Галко, за да могат всички да виждат по-добре красивите му придобивки.
- Само докато зърнем първото цъфнало дърво или първия щъркел. - Баба Ружа му доля чай.
- Може и прелетна птица, - обади се Елица. - Моите ги свалям, когато се завърнат бързолетите.
- Чувал съм една легенда отде идва традицията на мартеницата. - Жечо се облегна на лакти и като се увери, че е привлякъл вниманието на всички, продължи: - Когато хан Аспарух победил Византийските войски, написал писмо за победата си и го привързал с бял конец за крачето на специално обучен бял сокол, който трябвало да го отнесе при своите. Ала по пътя към българския лагер соколът бил ранен и конецът се обагрил с кръвта от раната. Затова, в знак на благодарност и за победата на хана, и за победата на птицата, надмогнала болката, но донесла радостната вест, хората започнали да се закичват с бели и червени конци.
- Традицията с мартениците символизира края на зимата и настъпването на пролетта. - додаде Ружа.
Богатин се надигна:
- Вие си разказвайте легенди, но ние с мама трябва да вървим, че днес имаме много работа.
Навън денят се очертаваше да бъде пролетен, с високо синьо небе и топъл вятър, който топеше мръсните купчини от последния сняг.
След посещението на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър и щедрите финансови помощи за опозицията, сякаш изборите на 10 юни бяха предрешени. И все пак, изборната борба от ден на ден ставаше все по-ожесточена. На 7 юни обединената опозиция свика голям син митинг на булевард “Цариградско шосе” и “Орлов мост”. Беше многохиляден, изпълнен с надежда за промяна към по-добро.
Но за изненада на презокеанските поддръжници на демократичните промени, социалистите спечелиха 47% от гласовете срещу 36% за СДС. Макар такава да беше волята на народа, СДС отказа да приеме поражението и се започна безконечна серия от улични демонстрации, строяха се барикади, които блокираха движението и създаваха хаос. В някои от демонстрациите се включваше и самият американски посланик в София Сол Полански. За да се влее нов ентусиазъм на протестите, студентската организация получи 100 000 щатски долара, пак от NED, плюс факсове и ксерокс машини, мегафони, печатни устройства… Новият синдикат “Подкрепа” пък получи от NED 327 000 долара за обучение на комисиите за местните избори.
Летните горещини връхлетяха мръсния град и зловонието от кофите за боклук се бореше за надмощие с аромата на цъфналите липи. Народът беше объркан, уплашен, оставен да се лута между все по-плахата надежда за скорошно оправяне на дерайлиралия му живот и отчаянието, че ставащото е извън неговите възможности. И че трябва да започне да се спасява поединично.
Като прегърна Богатин, Елица се надвеси над разтворения вестник, в който се беше вдълбочил. Погледът й грабна популярната снимка на Мерилин Монро с повдигната от вятъра рокля.
- Никога не съм разбирала мъжката природа! - отдръпна се нацупено тя. - Как е възможно световният секс символ, по който са въздишали и въздишат милиони мъже, изобщо да бъде класирана като красавица!
- Мерилин Монро ли имаш предвид? - усмихна се Богатин: - Ами изруси си и ти косата, за да грабнеш първото място. Впрочем, няма автобус, гараж, или склад, в който да не виси нейна снимка. - Разговорът явно го забавляваше и развеселяваше, а това още повече я разпали. - И защо не я харесваш?
- Амии, защото е трътлеста, късокрака и интелектуално семпла. Абсолютно бездарна като артистка. И само защото показва тези крака и големите си гърди, разбира се, с неизменно изрусената си коса, мъжете се побъркват на тема Мерилин Монро.
Богатин се разсмя гръмко:
- Да ти призная, и според моя вкус Мерилин си е направо грозна. Но явно е имало нещо в нея, за да израсне от момиче на повикване до любовница на президента.
- Ти сам си ми казвал, че лице, в което не се забелязват следи от интелигентност, не може да е красиво. Само че вестниците и списанията трябва да се пълнят с пикантни истории, а тя е идеална за тази цел.
- Не всички мъже се побъркват, скъпа. Както е казал американският актьор Тони Къртис: “Да целунеш Марилин Монро е все едно да целунеш Хитлер”, и аз съм на неговото мнение. - Привлече я и докосна нежно устните й. - Тя не може да ти стъпи и на малкото пръстче. Но все пак си помисли дали да не си изрусиш косата, сериозно говоря, много ще ти отива.
- Да-да, притрябвало ми е да ставам празноглава блондинка!
- Празноглавието е факт, независим от цвета на косата, скъпа. Запомни го!…
На 26 август късно вечерта беше подпален Партийният дом. Цялото семейство следеше като онемяло пред телевизионния екран развоя на някаква оперетна постановка с неизяснена фабула и след като беше изслушало призивите на уважаваните и обичани старци - поетите Радой Ралин и Йосиф Петров, наблюдаваше големите кълба черен дим и все по-лакомите пламъци, които облизваха първите два етажа на масивната сграда, но горяха отделни стаи и на по-горни етажи. А пожарникарите никакви ги нямаше.
- Защо полицаите си седят и не се намесват? - възмущаваше се Богатин. - Сякаш са там, за да охраняват някакви криминални елементи, а не държавното имущество!
- Осъдени няма да има, помнете ми думата! - тъжно поклати глава Жечо. - А щетите пак ние ще ги плащаме…
- Не се тревожи, татко, - безгрижно се обади Елица, - нали от Се-Де-Се обявиха, че като свалят петолъчката и продадат рубините, ще изплатят външния дълг на страната.
Пламъците и черните кълба дим извираха от вътрешността на сградата, все по-буйни и по-зловещи.
- Ама няма ли кой да извика пожарната?! - гневеше се Ружа. - На две крачки е!
Пожарникарите пристигнаха почти час след началото на пожара, но някак си не бързаха да нагласят своите стълби и да опъват маркучите.
За всички, обаче, вече бе ясно едно: на улицата ставаше все по-опасно и никой не знаеше откъде пак ще се появяват такива лумпени, готови да палят, да рушат, да пребиват инакомислещите. Нима това беше лицето на демокрацията?
Тези дни едно кратко съобщение във вестник беше привлякло вниманието на Елица - военният прокурор, който беше разпитвал семейство Чаушеску и разпоредил тяхната екзекуция, без да им предостави правото на обжалване, се бил самоубил под напора на непреодолими угризения. Когато го прочете, тя дълбоко се усъмни в тези “дълбоки угризения”, връхлетели бившия генерал от Секуритате. Вероятно някой му беше помогнал, за да не започне да се разплита кълбото на мистерията, сложила началото на демократичните промени в северната ни съседка.
***
Хубавото на лятото беше, че децата лудуваха навън на воля и вечер, навярно заради умората, бяха по-послушни и не протестираха, щом им се кажеше, че е време за сън. Но в шест през юни слънцето грее високо и докато пътуваха към къщи Елица си спомни как през тези часове на свечеряване, когато беше малка, игрите тепърва ставаха най-интересни. Затова се изненада на необичайната тишина, която ги посрещна в хола, макар всички да бяха там.
- Какво се е случило? - вместо поздрав, се взря изпитателно в пребледнялото лице на свекърва си.
- Откраднаха Мони! - изплака тя. - От детската площадка! - И за да не остане ни най-малко съмнение, натърти: - От нашата детска площадка!
Децата се гушеха на дивана в дядо си Жечо, който ги беше прегърнал, сякаш за да ги пази от някого или нещо.
- Вие на каква игра играете? - разсмя се Богатин. - Да не би отвън да дебне лошият вълк от приказката за седемте козлета? Защото ние с мама не го видяхме…
Ружа плачливо занарежда:
- Не ме ли чухте? Откраднаха Мони, дето живее на последния етаж. По обяд! Малко, след като с Галко и Жаки сме си тръгнали! Баба му Донка остана да си доплете ръкава на блузата, а Мони си играеше край нея. Доплела си тя ръкава и станала да си ходят, а детето го няма, изчезнало вдън земя. Развикала се, разпищяла се, но Мони не се виждал наоколо. Само едно куфарче седяло забравено на съседната пейка. Отворила го и що да види: пълно с пари, а най-отгоре бележка: “Благодарим за детето”…
- И отде се е взело това куфарче? - Елица започваше да се тресе от нерви.
- Знам ли?! Една жена на твоята възраст седеше там, забелязах я, че наблюдава децата, докато си играят, но си помислих, че е извела на разходка своето куче. Щото само трите деца бяха, а кучета наоколо, дал бог, пълно е с тях….
- И никой ли не я е видял да го отвежда? - възкликна Богатин.
- Никой! Ни чул, ни видял! Като си помисля, че е наблюдавала Галко и Жаки, тръпки ме побиват… Но аз не ги изпускам от очи, а Дона плетка ще ми плете. На ти сега блузка! Язък за детето.
- Ами полицията?
- Може да го намерят?
Въпросите на Елица и Богатин бяха плахи и несигурни.
- Не ми се вярва да го намерят! - намеси се Жечо. - Пък и детето е едва на три годинки, надали ще помни дълго своите родители. - Той строго погледна към Ружа: - Разминахме се с голямо премеждие и трябва много да внимаваме отсега-нататък! Само за ръка и да не се изпускат от поглед! Вече и аз ще излизам с вас!
- Какви времена настанаха! - завайка се Ружа: - Като си спомня как Боги си играеше сам, докато се стъмни, че и до по-късно. Дечурлята търчаха наоколо, катереха се по дърветата, ритаха топка, но никой не ги е пазил. А сега? Под носа на баба му да го измъкнат и никой да не разбере… Горките му родители… Как ще живеят с такава мъка?…
Откраднатият Мони така и не беше намерен. Два месеца след като изчезна, от рак почина майка му. Баба му Донка не можа да понесе вината си и се спомина десетина дни след нея. А баща му се превърна в кварталния пияница - пиеше и плачеше, пиеше и пееше, пиеше и се биеше с всеки, изпречил се на пътя му.
***
Втресе я. Машинално постави длан на челото си и установи, че има температура. По дяволите! Точно сега ли трябваше да се разболее! Сякаш пък имаше време, подходящо за боледуване!
Докато чакаше на спирката срещу завода, погледът й бе привлечен от надписите върху оградата, направени с черен спрей: „Комунистите в Сибир!” и „Мръсни комунисти!”. Спомни си и думите на някой си Петър Гогов, прозвучали на първия грандиозен митинг пред храм-паметника “Александър Невски”: “Кожите на комунистите трябва да бъдат одрани и окачени на стените да съхнат, докато още има есенно слънце.” Тези призиви я изпълниха с тревога. Та нали така са се формирали щурмоваците на Хитлер! Що за демокрация се ковеше на сините митинги?!…
Не й провървя да се прибере по-скоро у дома. Демонстранти бяха блокирали улицата, пак вееха сини знамена, балони и плакати, пак скандираха, ала от скандиранията им и от огромните плакати, които носеха, я обзе някаква смътна тревога: “Луканов е прасе и агент на КГБ!”, “Луканов, иди си!”, “И преди, и сега, БКП е мафия!”, “Никога!”, “Оставка!”, “СДС”…
Беше тежка зима. Толкова тежка, колкото старите хора не помнеха и по време на голямата война. Към режещия студ, символичното парно, неотопляваните превозни средства, се прибавяше най-страшното - гладът. Магазините бяха празни, липсваха даже хляб и мляко, а за месо да не говорим. Навярно затова хората щяха да я кръстят “Лукановата зима”, на името на министър-председателя Андрей Луканов, чието некадърно управление им беше дошло до гуша.
Гледаше през прозореца на автобуса множеството, запълнило улицата, но онзи порив да се присъедини към демонстрантите, се беше заменил от умора. Тълпата, както и преди, беше в еуфория - весела, шумна, пееща, свръхвъзбудата им заразително привличаше случайните минувачи и те се вливаха в множеството, нетърпеливи да съпреживеят същите страсти. Ала дали заради болестта или поради друга причина, тя седеше безучастна към ставащото на метри от нея.
