Любомир Духлински

На младини старият беше решил да ме прави цигулар. Подпали се страшно, когато на Гогата му купиха цигулка и тръгна на уроци.
Да, ама аз не съм Гогата. С другите набедени цигулари, дето се мъкнехме при даскал Чико, по ни харесваше да се къпем, да попушваме тайничко и да си приказваме за момичета. Само Гогата и още двама-трима като него по цял ден скърцаха на кремонките си.
От мен можеше и да излезе нещо. Както се казва - имах данни. Но не можах да изтрая един навик на даскал Чико - щом в партитурата се стигнеше до фа диез, той винаги ме плясваше по ушите с показалката. За по-сигурно понякога прескачах идиотската нота. Но тогава получавах като гарнитура и един по врата. И друг недостатък имах - стигнех ли докрая на реда, трябваше да спра, за да мина на долния. И, естествено, в началото на новия ред палката пак заиграваше по ушите ми.
Траях, траях, ама накрая не изтърпях. Хванах кремонката за грифа и шибнах един стълб с нея. Излезе крехка! Стана на трески.
Което си е истина, старият ме отупа яко. Но, изглежда разбра, че от мен няма да излезе втори Паганини и ме остави намира. И за две седмици всички ноти, каденци, диези и бемоли изхвърчаха от главата ми яко дим. Както и на Сашето, едно от набедените цигуларчета. Заехме се с основната си дейност - да попушваме, да се къпем и да оглеждаме момичетата.
А Гогата изтрая. Ревеше, но свиреше. Викахме му Хайдн, Бетoвен и Моцарт. После ни се видя дълго и го прекръстихме на Вагнерчо.
Той живееше срещу нас. Когато учехме за изпитите - той в музикалното, а аз в механото - до гуша ми беше дошло от неговите цигулки. То бива талант, то бива мерак, ама да свириш по десет часа на ден - е, това не го разбирам. Тази негова кремонка, усилвател ли имаше, какво й беше, но ще знаеш, много силно свиреше.
Един ден не издържах. Така де, то станало среднощ, а оня ми ти човек като се развихрил - не ти е работа. Та тъкмо изскачам на улицата и гледам, с трясък се отваря прозорецът на бай Жико от етажа на Гогови. Че като ревна Жиката:
- Спри бе, идиот очилат! Спри, че ми разгони фамилията с тази цигулка. Жената на Наречен ще върви вече от тебе.
Но Гогата продължи да свири. Виждах го през прозореца как крачи из стаята, притиснал цигулката под брадата си. Дори му завидях тогава. Защо - не знам. Но му завидях.

Гогата не го взеха войник. Изкараха му там нещо и не го взеха. Да знаеш, дожаля ми като го видях как зарони сълзички зад очилата. Сви се, стисна цигулката под мишница и си тръгна. Ама крадешком така, навел глава. И как се мъчеше да се прилепи до стените. Какво ли му е било тогава? Ама кой да ти мисли. Нали аз и Сашока отивахме. И гледахме на другите отвисоко.
Последната вечер, преди да тръгнем за казармата, се събрахме у нас. Гогата се оклюмал, мълчи и само ни гледа. И въздиша. Рекох да го успокоя:
- Стига хленчи де! Мъж си. То голяма полза и от казармата - да се научиш да стоиш мирно като пън. Докато си свирукаш тук и ние със Сашока ще сме пристигнали от фронта.
Колко му беше да го успокояваме. Нали ние заминавахме, а той оставаше.
После разбрахме, че не свирил цяла седмица.

Когато се уволних, рекох да се отбия до Гогата, защото Сашока още го нямаше. Сблъскахме се на вратата. Като ме видя, светна целият, ще знаеш. Прегърна ме и подсмръкна. Зарадвах му се и аз - милият Вагнерчо, останал си беше същият.
- Накъде, Гоше? - викам. - Хайде да мръднем из града.
- Виж… - заоправя очилата си той, - тази вечер не мога. Трябва…с една…едно анданте! Нека да е утре, а?
- Бива - викам.
Само дето ми се видя странно името на момичето му.
На другия ден Сашока се върна и ние забравихме за Гогата. Поканихме го една вечер с нас, но той пак измънка нещо и го зарязахме. Навярно му беше добре с неговото момиче. Такива като него не обичат стадата.
По това време се запознах с Венета. Тя беше от музикалните. Не пропускаше премиера. Колко обичаше, сиромашката, с ръка на сърцето да говори за святото изкуство. За неговите извечни стремежи. За благородството на човешката душа. За любовта. За смисъла на нещата и … И така нататък. А ние със Сашето само се побутвахме.
Побутвахме се ние, но после взе да ми става кисело. Пък и как да не ми стане като ходех по три пъти в седмицата на опера, клавирни или симфонични концерти и на още какво ли не. На концертите на колко млади таланти присъствах - не мога ти описа. Казвам “присъствах”, защото обикновено си четях някое книжле под укорния поглед на Венета. Но за сметка на това, накрая аплодирах въодушевено. . И с облекчение…
Веднъж пак отидохме да слушаме млади таланти. Скрибуцаха и дрънкаха те, надуваха малки и големи тръби, докато по едно време ме взеха дяволите. Сбутах Венета:
- Ставай, - викам - да вървим. До гуша ми дойде от млади таланти.
- Боже, ти си луд! - облещи се тя. - Насред концерта?
- Не мога повече, разбери. Разгони ми се фамилията, дето вика бай Жико.
Отстрани зашъткаха и аз млъкнах. Тъкмо да се наведа над книжката и излезе той. Да, той - Гогата, Вагнерчо. Сащисах се.
Гогата отметна косата си, замря за миг и прекара лъка по струните. Не съм много по описанията, но това, което свиреше той, направо ме смая. Приличаше на силует в утринна мъгла. На полет на птица срещу залез. На водопад, на усмивка на момиче и на… Не знам. Не ми стига речникът.
Обърнах се към Венета:
- Какво свири той?
Тя мълчеше нацупена.
- Но какво свири той? Кажи, дявол да го вземе!
- Млъкни най-после! - сопна се тя. - Свири там, някакво анданте… де да знам точно…виж в програмата.
Анданте ли? Анданте? Това ли било то? А аз със завеяния си, плосък мозък си мислех, че отива на среща с момиче.
Гогата свърши. Удрях си дланите една в друга като луд. Този път съвсем на място. Венета ме гледаше изумена. А другите гледаха Гогата, който се кланяше несръчно и попипваше очилата си.
“Не се кланяй, глупак! - идваше ми да извикам . - Те трябва да ти се поклонят. ”
После се преместихме в ново жилище. Венета се омъжи за един от младите таланти, а аз престанах да ходя на концерти и пътищата ни с Гогата се разделиха.
Срещнах го след повече от година. Беше отслабнал и блед, с някакъв трескав огън в очите, които изглеждаха огромни зад очилата.
Прегърнахме се като стари приятели. Вагнерчо се притисна целият до мен и тялото му потрепера. После отпусна бързо ръце и ги скри в джобовете си.
- Как е, Гоше - викам му, - върви ли свиренето?
Гогата ме гледаше с огромните си очи. В тях запълзя влага. Напрегна се, сякаш искаше да избяга от мен и наведе глава. Понечи да извади ръце от джобовете си, поколеба се , после с отчаяна решителност измъкна лявата и разтвори длан пред очите ми. Изтръпнах. През средата на пръстите му минаваше тесен червен белег. Два от пръстите стърчаха вдървени.
Опитах се да кажа нещо, но устните ми бяха пресъхнали и не искаха да се отлепят. Облизах ги с мъка и едва продумах:
- Какво е това, Гоше? Кога се случи?
Той скри бързо ръката си в джоба. Оправи очилата си и отговори като гледаше покрай мен:
- На Първи май. Бях се наредил за сладолед. Някакъв пиян тип се блъсна в количка и счупи стъклото й. До нея стоеше детенце. Едно мъничко, тънковрато, зяпнало продавачката в очите. Стъклата щяха да се сринат върху него. И аз…посегнах да го предпазя… И ето… - Гогата напъха ръка още по-дълбоко в джоба си.
Мълчах зашеметен. Не ми идваха наум дори думите, които обикновено се казват в такива случаи. Пък и да се бях сетил, нямаше да ми стигнат сили да ги кажа.
Без да искам започнах да шавам пръстите на ръцете си. Просто така, да ги размърдам само, да усетя допира им един в друг. Исках да спра, защото забелязах втренчения поглед на Гогата, но не можех. Желанието да усетя пръстите си, живите си пръсти, беше по-силно от волята ми.
- Извинявай - запелтечих, - че те попитах за свиренето. Не знаех за… за това.
- Нищо, нищо - помъчи се да се усмихне Гогата. Усмивката му приличаше повече на гримаса.
- Не може ли да се направи нещо?
- Лекарите опитваха какво ли не. Четири операции ми направиха.
Гогата измъкна ръката си и отново я разпери пред очите ми, сякаш искаше да ми каже: “Нали виждаш? От сухо дърво свирка става ли?” После опита с другата да сгъне двата стърчащи пръста и лицето му се изкриви от болка. Стисна силно очи:
- Тези така ще си останат. Опитвам се да свиря с другата ръка. Но то не е същото… Не е същото… Такъв ми бил късметът.
Потупа ме по рамото със здравата си ръка и отмина.