Огнян Стамболиев

Поезията на Лучиан Блага на български

Поет и драматург, публицист, преводач и философ, автор на близо 500 стихотворения, 10 драми, мемоарна проза, множество преводи и 26 тома с философски съчинения, Лучиан Блага /1895-1961/, наричан още „бащата на модерната румънска лирика”, е сред значимите, макар и по-малко известни европейски поети от ХХ век. Но неговата оригинална, силна поезия е съизмерима с лиричните опуси на прочутите му съвременници: Еудженио Монтале, Умберто Саба, Езра Паунд, Пол Елюар, Готфрид Бен, Хуан Рамон Хименес.
За разлика от повечето румънски писатели, които са предимно франкофони, като немски възпитаник, Блага отрано попада под влиянието на идеалистическата философия на Кант и особено на експресионизма. Поезията му тръгва от това типично немско течение, следвайки естетиката на Георг Тракл. Разбира се, за оформянето на поета и философа Блага значителна роля изиграват не само експресионистите / творчеството на Тракл и любимия му Райнер Мария Рилке/, ученията на Кант и Ницше, но и родната традиция /Михай Еминеску, „последния голям романтик в европейската поезия”, румънския фолклор - забележителните народни балади и „дойните”, тъжните народни песни, с онова трудно преводимо румънско „dor”- мъка, желание, копнеж…/. Но Лучиан Блага е може би първият поет от северната ни съседка, който излиза от рамките на националната традиция и силното френско влияние, като при това успешно „европеизира” румънската лирика, тръгвайки от символизма и преди всичко от експресионизма, господстващите течения след Първата световна война. По онова време съзнанието за жестоката криза и патетичното утвърждаване на човека, обръщането към Вселената, общуването със света - всички тези мотиви и идеи, определящи търсенията на немските експресионисти, характеризират и ранните опуси на румънския поет. В тези прекрасни стихове от първите му книги се чувства и непрекъснатата жажда на героя да се реализира във веществения мир, да се слее с осезаемите прояви на живота, да преодолее страха от смъртта. Като приближава света, нещата до себе си, човекът на Блага се сблъсква непрекъснато с пространството, с дистанцията си с Всемира, с безкрая на Вечността. В тази поезия откриваме и една осъзната връзка с Битието като единство на Земното и Духовното, на Земя и Небе, на пръст и съзнание. Осмислянето на материята, очовечаването на веществото тук превръща вечната човешка драма в хармония. Доминира чувството за непрекъснато вътрешно духовно взаимодействие между човека и Универсума, като човекът е частица, атом от него. Трябва да подчертаем, че героят в тази философска и пантеистична лирика е не само част от цялото, от природата, но и неин съперник. Осмислянето на нещата във времето открива нови връзки и неподозирани глъбини, както и чувството за преоткриване на света в човека. И тъкмо в това единство на човека и света, според поетът, светът се разкрива наново - лирично и философски преосмислен, щедро обогатен, пресътворен с цялата своя хармония и богатство от образи, багри и звуци.

„Мой дух е тишината -
стоя спокоен, неподвижен,
като аскет от камък,
и ми се струва,
че сталактит
в огромна пещера съм станал,
където небосводът
също е от камък…”
                      /„Сталактит”/

Лучиан Блага, „Поеми на светлината”, подбор и превод: Огнян Стамболиев, изд. „Авангардпринт”, 2012