Ники Комедвенска

ЖАЖДА

Пияна съм, приятелю, но ти
недей да ме ругаеш на провала!
От вино и от влюбване почти
душата ми на косъм е преляла.

Пияна съм, приятелю, ехей!
Сърцето ми бълбука като кана.
Веднъж умирай, три пъти живей
и пий, додето капка не остане!

Единствено тогава си река
и можеш да усетиш що е жажда -
да те изгребва лятото с ръка,
а после всяка пролет да те ражда.

На теб ти е останал само бряг,
където сетен корен да забиеш.
Не ме мисли, че нямам и петак -
на лудите им дават вересия.

И нека да съм кръгъл идиот,
но все пак твоят корен ще се скъса,
а аз с такава жажда за живот
ще преживея даже и смъртта си.

КОЛЕДЕН БАРАБАН

За Коледа не искам чудеса -
наясно съм - не стават по поръчка.
Не съм и фея, някак да спася
надеждата с вълшебната си пръчка.

Затуй поисках само барабан,
да се изправя с него на площада
и бойният му глас “тара-та-там”
да пее денонощно без пощада.

Да се разбягат мишките от страх
и песовете звучно да завият,
да замяучат котките след тях
в една новогодишна олелия.

Дано се стресне старият Живот!
Но аз съм твърде патила и знам, че
не ще разбудя цял един народ
с едно такова малко барабанче.

И все пак, от съня си прикован,
дори един Човек да се събуди
и да запее с моя барабан,
това ще бъде повече от чудо.

Той е луд. Преждевременно луд.
Лудостта му е просто хронична.
С маратонки на босо обут.
И изобщо на принц не прилича.

Ала царствено маха с ръка
и учтиво ме кани на бала.
А пък аз - медицинска сестра,
го изпращам в приемната зала.

Той галантно застава до мен,
сякаш този дворец съществува.
Знам, че после през целия ден
свойта приказна нощ ще сънува.

На луната под жълтия грош
как раздава вълшебни целувки,
как ме чака почти в полунощ
да избягам с едната обувка.

А във осем без пет сутринта,
след поредната влюбена криза,
ще застане на мойта врата,
пременен в усмирителна риза.

В този свят на стерилен уют
като принц, но съвсем нелогичен.
Той е луд! Абсолютно е луд.
Като мен… Затова го обичам.

СЕДЕМ ГРАМА

Седем грама любов
имам само в сърцето.
Седем грама любов
като седем джуджета

без кристален компас,
без вълшебна полянка…
Невъзможно е аз
да им бъда Снежанка.

Седем грама любов…
Кой ли принц ще остане,
безрезервно готов,
от трохи да се храни?

Сред човешкия лов,
от виелици гонен,
с тази жалка любов
ще избяга на коня.

Седем грама… Почти
две пакетчета захар.
Но от тях ми горчи…
По-добре да не бяха.

Седем грама, но пак
ги събирам в сърцето,
както оня глупак,
сбирал вятър в решето.

ПИСМОТО НА ВЪЛКА

Възразявам все да съм злодей,
да съдират кожата ми сива!
Плачеш ли? О, моля те, недей!
Свикнал съм до смърт да ме пребиват.

Свикнал съм да бъда все беглец -
нямам даже сламена постеля.
И ме гони не един ловец,
в лошото сърце да ме застреля.

Но не съм жесток и подивял,
не убивам с кървава захапка.
Вярваш ли ми, че не съм изял
ни едно дете с червена шапка?

Аз съм само вълчият Гаврош,
дето в пущинаците се свива.
Просто някой трябва да е лош.
Просто някой трябва да убива…

И не искам пак да бъда крив -
нека съм поне веднъж добрия!
Приказка, в която съм щастлив…
Ако още няма, измисли я!…

СВЯТ ЗА ТЕБЕ

Аз веднъж съм живяла за тебе,
но светът ми бе колкото длан.
Пресолена надежда за хлебец -
нямах друго какво да ти дам.

Нямах никакви нови посоки -
бях отъпкала всеки сокак.
И ме гледаше Бог отвисоко
как провлачвах по нивите крак

да нареждам ръкойки от лани
и събрала зърно по зърно,
да ги стривам с напукани длани
на горчиво безхлебно брашно.

Беше тъжно и смешно, и лудо -
нека Бог за греха ми прости,
че по съмнало още те будех,
да пируваш от шепа трохи.

И обула мечтите на босо,
кътах спомени с теб. Като дар.
Денем скитах по-гола от просяк,
вечер бях по-честита от цар.

Но добрата магия е кратка,
а животът ни - вълчи капан…
Нямам път, нито брод за нататък…
Само свят, отеснял като длан.

Това е положението, брате!
Харесваш, не харесваш - няма друго:
На Хектор му отрязаха главата,
че брат му спа със чуждата съпруга.

Не беше и съвсем по правилата
за Ланселот да води чужди битки,
преди да е приключила играта,
да се удави в локвите на плитко.

Дали на Хамлет трябва да му дреме
за кризата на рицарските нрави,
но чака разнебитеното време
един самотник луд да го поправи.

Отдавна ми е ясна тази мода -
светът убива своите герои.
И сигурно издига ешафода
за нас, непобедените при Троя.

Но все едно - усмихва се съдбата
в беззъбата уста на някой Санчо
и хукваме да гоним свободата
по камъните остри на Ла Манча.

И няма как да бъде другояче,
когато си роден да бъдеш струна.
Една китара нищичко не значи,
додето някой луд не я целуне.

ЩИПКА СОЛ

Този свят е за лудите! Кой като тях
вечно гони по пътя Михаля?
Седем чифта цървули изтриват до прах,
а животът до шия ги каля.

Но се веят душите им - боен байрак,
и макар да са кръпка до кръпка,
като нищо ще вдигнат и Господ на крак,
идеалът им щом е потъпкан.

Нека пак да ги хокат и просяк, и крал,
че животът е краставо куче
и че даже да хванат за пеша Михал,
само тиквен медал ще получат.

Оставете ги лудите! Чака ги път -
трябва в седем небета да бродят.
А на седмото даже от студ да умрат,
ще изгрее духът им свободен.

И в дъждовните вечери, в пролетен час
по заспалите порти ще тропат.
Този свят е за лудите! Кой като нас
с щипка сол ще подслажда живота!