„СВЕТЪТ Е СЪТВОРЕН ОТ ЛЮБОВТА”
Размисли за поезията на Симеон Стоянов
През тази /2012/ година се навършват 75 години от рождението на поета Симеон Стоянов и 10 години от смъртта му. Освен многобройните публикации в литературния печат, неговото поетично творчество е събрано в четири стихосбирки: „Изворите не пресъхват”/1965/, „Сок на доброто” /1974/, „Преодоляване” /1986/ и „13 стихотворения” /2000/.
В настоящото изложение тълкуванията на произведенията нарочно са по-кратки, за да се даде възможност на читателя чрез повечe откъси из стихотворения на поета сам да се потопи в оригиналната атмосфера на една истинска поезия.
Творчеството /стихотворения и поеми/ на Симеон Стоянов има многообразен тематичен обхват. И все пак кои са основните теми, които най-често вълнуват поета? Те не са чак толкова много: „любов, професия и дълг”, както сам авторът споделя в стихотворението „На разсъмване”. Любовта е показана в нейното разностранно измерение. Това не е само чувството към отделния човек, преклонението към родината и родния край. Приятелството също е част от многопосочната любов. А смисълът на нашето съществувание не е ли и той съставка от любовта към живота с неговите човешки мечти и реалности, сполуки и грешки, възходи и падения.
Наред с патриотизма приятелството е сред любимите литературни теми на Симеон Стоянов. Немалка част от стихотворенията му са посветени на пишещите братя. И все пак като че ли най-ярката сила на неговия талант се изразява в лирическите стихове, посветени на любовта. Поетът споделя:
Ще ми бъде пусто и студено,
ще изстине огънят
в кръвта,
ако не гори във вените любовта…
…..
Казват, че в началото бе словото.
Не!
Светът е сътворен от любовта.
След такова категорично откровение едва ли е чудно защо Симеон Стоянов пристъпва с особена отговорност към любовната лирика. Тук му е мястото да споменем и неговото драматично стихотворение „Среща”, по което композиторът Кирил Маричков сътвори песен, която стана мелодия на годината на БНТ и е популярна и до днес. Ето само втората строфа от творбата:
Край реката редят се,
редят се тополите,
побелели от първия сняг.
Аз не чакам за среща…
аз не чакам,
но моля те
ти да минеш по другия бряг…
Да изтъкнем още някои от богатите възможности на поета за талантливо изграждане на точен и въздействащ лирически образ. В стихотворението „Мед по устните ми” той казва:
Мед по устните ми -
значи ме обичат!
Върху сянката ми тъпчат
минувачите разсеяни -
и не ме боли.
Само онова момиче,
дето ми прескочи сянката,
счупи нещо звънко в мене.
Тук читателят ще почувства и лириката, и любовта, и поезията, и творческото майсторство на автора. В поетичните произведения на Симеон Стоянов отсъстват многословието и умозрителните философски обобщения. Неговите стихове звучат с първичното внушение на поетовите размисли, чувства, настроения, нюанси. Затова читателят ги възприема полифонично като кратки музикални творби. Те са пределно ясни и разбираеми, без отежняващото наслагване на излишни детайли върху конкретния образ.
Все в тази насока нека прибавим и един откъс от стихотворението „Провинциален влак”:
Зад влака беше тъмно
и светофари скръстени
като китайци весели
закръгляха лица.
Ето го природно надареният поет! Майсторството си личи особено при различната трактовка на един и същ лирически обект. Да се спрем само на три от стихотворенията му за есента. В „Прииждат дъждовете късни” има стихове:
А облаците с остри нокти
дерат небесната коприна.
Съвсем други изглеждат есенните облаци в стихотворението „Дървари”, което също впечатлява със своята оригинална поетична образност и метафоричност:
Облаците тежко лазят
като биволи запрегнати
по гърба на планината.
Прибавяме и един мотив от стихотворението „Отровна гъба” из последната книга на поета „13 стихотворения”, която като цяло поразява със зрелостта и драматичната сила на авторовите откровения и прозрения:
И до кога
ще си спомням оня дъжд
в измислената златна есен?
И ябълката късна? -
Като сълза изгряла на дървото.
И слънцето, което изведнъж
проби през облака
и я простреля със окото си.
Към есента Симеон Стоянов се отнася с особено подчертано внимание. В неговата поезия зад есенните стихове се крият не само оригинални пейзажи, а и добре намерени философски внушения. В тези стихове есента не е само годишен сезон, а метафора за зрелостта на един човешки живот. В своята житейска есен всеки поет и всеки човек се запитва:
Кому е нужно да окапят днес листата,
та утре да избухне взрив в зелено?
А ето и още едно оригинално поетично хрумване. То е от великолепното любовно стихотворение „Сняг ще вали”:
Ах, ще замръкне твоят смях
като ледунка на стряха.
Особен дял от творбите на поета са посветени на смисъла на човешкото съществувание. Сред тях като че ли най-характерно е откровението за изстраданото щастие на всеки творец:
Поетът се ражда беден
и цял живот
печели чест.
Трупа тънки спестовни
книжки -
болки сърдечни,
люти думи…
Такова е обобщението на поета за призванието на твореца - той е осъден да живее в оскъдица и лишения, ала да е богат на дълбоки чувства и прозрения.
Многообразната поезия на Симеон Стоянов внушава на читателя по свой начин, че нашият човешки живот е едно непрекъснато движение. Снегът на смъртта идва да постави край на едно съществуване съвсем закономерно и естествено. До следващото прераждане в друго - по-съвършено и по-ново. Такава е житейската логика на цялата природа. Животът ни е безкраен кръговрат. Вечна сплав между добро и зло, любов и омраза, ежедневие и празник, реалност и мечта, раждане и умиране. В този смисъл стиховете на поета не звучат песимистично, а напротив - завладяват читателя с естествена красота и свеж оптимизъм.
