Красимир Бачков

Острият къс скала, наречен кой знае от кого „Чепкалото”, стърчеше самотно в равнината, а зад него червено-мораво догаряше слънцето. Дядо Цвятко погледна към долния вратник. По това време трябваше да се приберат козите. До миналата година в селото имаше козар, който ги пасеше. С последния сняг в края на зимата кучешка глутница го разкъса и вече никой не се нае да върши тази работа. Сега стадото си ходеше само, предвождано от пръча Мигльо. Сутрин излизаха по едно и също време, през деня пасяха Бог знае къде, а привечер огласяха селото с провлаченото си - Меееее! - и връщаха усещането за живота, който си бе вече отишъл от тук. Като есенни листа няколко мъже и жени на преклонна възраст все още се поклащаха из прашните, и пусти улици на селото. Откъм края на улицата се чуха хлопките на стадото. Двете бели кози на стареца влязоха в двора и заприпкаха към него. Той им даде по шепа царевица и тръгна да затвори портата. След отминаващото вече стадо бавно вървеше някаква жена. Дядо Цвятко се загледа в нея, с надежда да я познае, а тя като наближи се спря и запита:
- Да има в селото ви свободна къща?
Той се побара по жълтия от цигарите мустак и отвърна с въпрос:
- Защо ти е?
- Дом търся! Няма къде да живея.
- Ха! Че как тъй?! - закашля се от възмущение той - В чужда къща да влезеш непоканена? Пък и да е свободна къщата, нали си има стопанин нейде?
- Ех, стопанин! - махна с ръка жената - Щом е зарязал къщата на произвола, какъв стопанин ще е той?
- Такъв, законен!
- Какъв закон, бе старче? - засмя се жената и свали кърпата от главата си. Косата и бе вързана на дебела плитка и скрита под яката на палтото. Лицето й бе загоряло и на него светеха две ярки, като зелени сливи очи. Беше по-млада, отколкото изглеждаше. - Те баш министрите и депутатите най-много нарушават закона, ти си тръгнал на село да го дириш!
- Тъй то! - плюна на земята старецът - Навъдиха се хайдуци, зер! Като няма сговор и управия в една държава, тъй става!
- Кажи сега! - кротко помоли жената - Коя къща е свободна в селото?
- Не знам, булка! Таквоз не ме питай! - обърна гръб той и тръгна да се прибира. Жената въздъхна, понечи да продължи по улицата, но се спря и извика:
- Що не ме вземеш при тебе? Ще ти готвя, ще ти пера вместо наем! А?
Старецът спря сред двора. Бавно се обърна и бръкна в елека за цигарите.Запали и с присвити очи отвърна:
- Сам си готвя и пера, вече дванайсет години! Не ме придумвай, на тая възраст да ставам за резил!
Жената стисна решително устни и бавно приближи. Съвсем тихо каза:
- И аз съм сама на този свят! Къщата, сина си - всичко загубих! Да не мислиш, че много ми се живее! Дори пенсия нямам, щото нямам години още! Ха, вземи ме, де!
- Чакай! - подръпна смутено мустак старецът - А какво ще кажат хората?
- Хората?! … - лоша усмивка изкриви лицето на жената - Хората гледат само сеир! Когато ти трябват, никакви ги няма! Да те убият през деня, никой няма с пръст да ти помогне! Мърша сме вече …. ние, хората! Това е истината!
Дядо Цвятко с трепереща ръка драсна клечка кибрит и запали загасналата си цигара. Примижа с едното око и запита:
- А ако ти посегна? Млада жена си и като нищо ще ме вкараш в грях! Аз може да съм стар, но всичко ми е в ред.
Жената с едно движение изкара и разпусна плитката си. Косата й се разля буйно по раменете. Бавно свали дебелото си зимно палто и го пусна до краката си. Беше средна на ръст, с гърди по-внушителни отколкото можеше да се предположи, благодарение на мохерната фланела, плътно прилепнала по тялото й. Кръста й бе тънък, а ханша широк и заоблен като гъдулка. Жената съвсем съзнателно се изпъчи. Постоя малко с присмехулни искри в очите, после се наведе и вдигна дрехата. Очите й го гледаха обещаващо, и стареца не издържа:
- Пущина си ти, а не жена! Беля ще си докарам с тебе!
- Няма! - кротко отвърна тя - Ще се родиш с мен, човече! Вземи ме! А колкото до това …….. да ми посегнеш …… не мисли! От три години никой не ми е посягал. Само като си помисля за това и ми прималява. …… Краката ще ти мия, ако ми посегнеш!
Старецът се изкашля без нужда, въздъхна и я изгледа изпод увисналите си вежди:
- Как ти е името?
Смуглата кожа по лицето на жената потъмня, а очите и станаха още по-зелени. Тъмните устни едва се отвориха:
- Анифе!
- Ха! - спонтанно реагира старецът - Да не си циганка?
Жената стисна зъби, долната и челюст рязко се очерта, докато глухо запита:
- Защо? Това променя ли нещо?
- Не, не! - вдигна ръце, сякаш се оправдаваше старецът - Много чисто говориш български, та те помислих от нашите!
- Нашите, ….. вашите! - поклати глава тя - Колко сме глупави ние хората, човече! Делим се, а защо …. не знаем. …………Не съм циганка! Туркиня съм. Живях с българин, родих му син и нашите ме прокудиха. Заедно я карахме петнайсе години, но един ден моя човек катастрофира, като се връщал от работа. Останах сама с детето. Ходех по цял дан на работа, а то - на улицата. Подлъгали го един ден дилърите. Започна да взема и да продава наркотици. Забърка се толкова, че трябваше да продадем апартамента, за да излезе от кашата. Уж се бе оправил, но взел отново от оная отрова и си отиде от свръх доза. Беше преди три години. От тогава обикалям. Спала съм къде ли не, яла съм каквото намеря, бъркала съм в кофите за смет и съм събирала отпадъци от пазара. Станах като улично куче в града. Не издържах и реших да опитам на село. Вече два месеца обикалям селата. До сега не съм намерила къде да се свия. Това е.
Дядо Цвятко потърка с длан брадата си, обърна се и тръгна към къщи. Жената остана на място. Като стигна до вратата, старецът погледна към нея и кимна. Тя не чака, веднага го последва и двамата хлътнаха в къщата.
Вече седмица в селото не спираха да говорят, за новата съжителка на дядо Цвятко. Одумваха я за всичко, коряха я, макар да не бяха я още виждали. Мислеха, че е завъртяла главата на изкуфелия старец, за да го умори и наследи после имота му. Ядосваха се, че не е българка. Но най-много ги дразнеше факта, че не се бе показала пред тях, за да я видят. И когато в неделя преди обяд, откъм брезовото мостче на малката пресъхнала рекичка, към мегдана се приближиха фигурите на мъж и жена, всички млъкнаха. Смутени бяха най-вече, защото от доста години в селото не бяха виждали мъж и жена заедно. Дядо Цвятко и Анифето бяха облечени в чисти дрехи, като за празник, лицата им бяха сериозни и някак променени. Те спряха пред десетината насядали възрастни хора. Анифето тихо, но ясно поздрави:
- Добър ден!
Никой не отвърна на поздрава й. Срещу нея гледаха очи, изпълнени с вражда и безразличие. Дядо Цвятко се покашля смутен и понечи да се върне, но жената го хвана за ръката:
- Стой! Къде тръгна? Това са твоите хора. Аз не се боя от тях, но изглежда те се страхуват от мен. … Или ги е страх от себе си! А?
Насядали върху проснато на улицата, почерняло от времето липово стъбло, старците се разшаваха. На малка пейка встрани от тях две бабички нещо зашушукаха, мятайки възмутени погледи към Анифето. Никой обаче не заговори открито. Анифето се усмихна леко и започна:
- Стоите тук, захвърлени на края на света, никому ненужни и мразите! Мразите себе си, защото не сте успели да възпитате децата си да ви уважават. Мразите децата и близките си, защото са ви забравили, и нямат нужда от вас. Мразите се един - друг, защото си знаете кирливите ризи и нищо не можете да промените вече. Мразите мен, защото съм туркиня, защото не знаете нищо лошо за мен и защото имам кураж да ви кажа истината в очите. Мразите Цвятко, защото единствен от всички се осмели да промени нещо в живота си. Най-много го мразите обаче, защото направи нещо добро, нещо, което вие отдавна сте забравили! Къде са ви душите, бе хора? Та вие отдавна сте умрели, ама не сте го разбрали още. Като некролози висите на тоя мегдан, поглеждате се и сами не вярвате, че слънцето още изгрява и залязва! Защо изобщо живеете?
Онемели от думите и старците стояха безмълвни, и потресени. Никой никога досега така ясно не бе казвал какво мисли за тях в това село. Анифето хвана дядо Цвятко за ръката и го поведе обратно. Извърна се и поклати тъжно глава:
- И аз като вас нямам какво да губя вече! Не съм по-добре, успокойте се! Само дето вече съм го разбрала. И още нещо знам ……. за разлика от вас. Може да нямаш бъдеще, но трябва да имаш настояще! Иначе не се живее. Никой не може да те захвърли, ако не се захвърлиш сам!
Тя изведнъж дяволито се усмихна и вместо довиждане каза:
- Много ми се е прияло ошаф! От малка обичам изсушени сливи, ябълки и круши. Ако някой има и не го е страх или срам да ми услужи, да заповяда при нас с Цвятко! Никого няма да ухапя!

Надвечер в скромната къща на стареца се бяха събрали жителите на цялото село. В гостната стая, върху изтърканата от употреба маса, застлана с проста мушама на цветя, бяха натрупани чинии и паници, пълни с ошаф. Всички се гледаха недоверчиво, поглеждаха и към сновящата край тях Анифе, а очите им светеха. Сякаш самия живот бе дошъл сред тях.