АКО ИСКАШ, УГАСИ ЛУНАТА
АКО ИСКАШ, УГАСИ ЛУНАТА
Твоите очи със цвят на люляк,
твоите коси със дъх на ръж
напоиха стаята ми лунна
като дълго чакан летен дъжд…
Всъщност повече и не желаех -
ти дойде при мен и най-подир
заедно със тебе в тази стая
влезе прежният ми детски мир.
Пълен с приказки за сур-елени,
за далечни кралства и слънца,
той се заблуди, че сме големи -
и превърна ни за миг в деца.
Сложи ни за миг върху крилете,
погледа плени във розов цвят
и през девет планини в десета
ни изведе в нов, вълшебен свят.
Но открих във тази стая лунна,
че не съм дете, а пак съм мъж.
…Лежат твоите очи от люляк
и косите ти - същинска ръж…
Няма да ме върнат пак нататък,
детството е само смешен филм.
…Ако искаш - угаси луната
и ще видиш колко прав съм бил.
АЗ НЯМАМ ПРАВО ВЕЧЕ ДА ГРЕША
Аз идвам винаги, за да разплача
със болката си теб и пролетта -
и затова така тревожно крача
след крехките следи на любовта.
Прости ми за горчивите обиди,
прости ми за внезапната любов:
кажи ми да си ида - ще си ида,
сега на всичко вече съм готов.
Но ти вървиш унила и издържаш,
опитваш се за мъничко да спреш.
Аз мога тази жажда да прекърша,
но ти едва ли ще ме разбереш.
Тревожен идвам винаги и търся,
разплаквам те и после те теша.
Но затова, че срещнахме се късно,
аз нямам право вече да греша.
ОСТАВИ МИ РЪЦЕТЕ СИ САМО
Тази стая - омръзна ми вече:
с тези четири голи стени…
А натрапва се римата вечност:
цяла вечност при мен остани.
Вън виелици вият неспирно,
твоите длани са целите в жар.
Безпогрешно сега ме разбираш -
и навярно затуй ми е жал.
Теб отдавна очакват те вече,
може би… ще останеш все пак?
А натрупва се римата вечност:
няма как, няма как, няма как.
Зная твърдо: не си ти от камък,
пък и аз… Не, не съм вкаменен!
…Остави ми ръцете си само.
Само днес остави ги при мен.
ПОСВЕЩЕНИЕ
На Николета
Когато станеш ти голяма,
когато, значи, порастеш,
а мене вече ще ме няма,
от този труд ще разбереш
как всяка думичка повежда
към брода на една надежда:
да станеш птица някой ден
и да се преродиш във мен!
Умра ли като всички, люшкан
подобно кораб без платна,
ти спри пред осмата вълна,
опора потърси във Пушкин -
и всеки делничен твой ден
с любов ще бъде озарен!
* * *
Обичай ме - в последните ми дни,
когато съм изгубил вече всичко:
за краткостта на другите жени
обичай ме - до болка ме обичай.
Обичай ме - защото ме боли,
обичай ме - защото си отивам:
аз няма да съм повече щастлив,
бъди щастлива ти, бъди щастлива.
Обичай ме - за болните гърди,
за болното сърце - и за очите,
обичай ме за моето „преди”,
за моето „ще бъде” ме обичай.
Обичай ме - оставам със смъртта
във този тъжен свят съвсем самичък.
…Навън остана да живей света -
за тази страшна болка ме обичай!
* * *
Докосвах се до толкова жени
и вричах се на толкова любови:
угасваха - завинаги - едни,
а други се възраждаха отново.
Защо и днес все още ме гори
на погледите ви жарта игрива?
Наричахме ви някога „сестри”,
оказа се, не сте били такива.
* * *
Жените, този съдбоносен жребий:
ту притеснен, ту весел, ту унил,
на тях, които срещнах преди тебе,
една ли строфа бях им посветил!
Критиците след време ще се ровят
във множеството женски имена,
за да открият в моите любови
най-нежната, най-святата жена…
Не ще им бъде леко - бяха много.
С коя да се заемат по-напред?
Едни пламтяха като буен огън,
а други хладни като лед…
Къде си ти? Каква си?… Извини ме
за туй, че ще те няма между тях:
съзнателно съм криел твойто име,
предпазвайки те от позор и грях.
Не се сърди… Когато смерч извие
и ме смрази, в един прекрасен ден
критиците по туй ще те открият,
че неизвестна ще си… и след мен.
* * *
Как се случи така, не разбрах.
Теб, игриво жумяща черкезка,
ненадейно до смърт пожелах -
както никоя друга до днеска.
Да, различен е нашият старт.
Всеки скрито посвоему страда.
На какво от това, че съм стар:
та и ти не си толкова млада!
Идва бързо финалът жесток:
скоро с теб съвсем ще ни няма.
…Да решава единствено Бог
колко нашта вина е голяма.
* * *
Отивате си - дни на светла обич -
и идвате - години на любов:
обсебен плътно в двойния ви обръч,
не знам дали на всичко съм готов.
А може би най-истинският изход
е самотата: страшна и без фалш.
Ах, споменът за мене как не искам
да свърши с някой двайсети етаж!
Какво предлагате ми, дни насрещни,
какво все още трябва да реша?
Живот, живот, с гръдта си те усещам,
но как от теб без бой да се лиша?
