16 януари 2012 г. - 6 години без поета, журналиста, преводача Георги Талев

Лияна Фероли

Приживе Георги Талев все казваше, че най-трудно се преминава границата на езика, особено този на безлюбието - главният виновник за невъзможността да се живее пълноценно с „хляба” насъщен на Словото. Все казваше и, че само ако книгите можеха да се ядат, щяха да бъдат популярни и нужни. Много тъжна констатация. Но явно е стигнал до нея след многото си убеждения в нейна полза.А щом словото, езикът не ни помагат особено да бъдем разбрани, излиза, че сякаш не сме живели. Затова пък Талев поне остави думи, върху които хората ще продължават да се замислят, а това е много повече отколкото да бъдеш частично разбран.
Цял живот Гошо пътуваше към загадката на живота, наречена любов. Търсеше истината за нея, за това извечно чувство, но тук в земния му живот все не му достигаше времето да я измери в стихотворни рими. Но сякаш и не бързаше да открие нейния код, защото предпочиташе да прегаря и изгаря в нейния пламък. И точно, когато стихна, умори се от чакане, беше изстрелян в звездния свят, за да разбере, че последната ласка любовна е пътният лист към всевечния живот. Сякаш е знаел още тук, че изследващият пресечната точка между бездната и небето, между aда в нас и Рая в другия, между началото на края и края на началото, неминуемо стига до една светла тъга и печал. Както и до абсурда, в който близостта ни прави чужди и тръгналата си утре любов се връща вчера, защото отлита като мечта и се връща като мираж. Как може тогава да не те прави тъжен тази неземна тръпка-флуид, която все кръжи около нас, без да е в нас и е най-прекрасна, когато е неосъществена. Но пък и няма как да й се сърдим, щом само е този начинът да имаме причина да живеем, докато я търсим. Колкото и безплодно да я бленуваме, тя се оказва истинското ни пътуване все нататък към небето и връщане все оттам. Което се случи реално и с Гошо. Чрез кодировките на неговите стихотворни любословия той и до днес се придържа към своето обещание:”При всички случаи ще се завърна”. Защото със стиховете му ние продължаваме неговото, а и своето търсене в неизбродните полета на безмерното човешко желание за обич, за вяра, за святост…
Тази всечовешка страст се вижда навсякъде в завещаното ни от Талев. И в неговия десети превод на Пушкиновия „Евгений Онегин”, един от най-добрите, по мнението на специалистите, и в 11-те други негови книги , между които стихотворните сборници “Стрелочник на дежурни влакове”, „Преди да гушна босилека”, “Такава, каквато си”, “Пътуващият кореспондент”, “Земята е за всички”, „Благословени трепети”.
Верен на веруюто си, че поетите и писателите са нужни като хляба, той остави стихове, разкази, преводи на руски, осетински, дегестански, арменски, кабардино-български и монголски поети и прозаици. Написа и енциклопедичния справочник „Да ги знаем кои са” с кратки профили на родопските творци. Дано един ден видят бял свят и трите му тома с мемоари „Отвъд прегръдките на ада”. И дано бъдещето му даде заслужена оценка, както се надяват неговите приятели Петър Бакалов, Евтим Евтимов и Петър Анастасов. Нещо, което наследниците на Пушкин в далечния руски град Тамбов вече са направили и много често му посвещават литературни вечери и честват негови юбилеи.
А ние поне можем да си спомним за него като за един неспирен поетичен бродник сред звездните пространства на любовта. Защото в земното ни битие, по-малко и от най-малките небесни трохи на вечността, едва ли има нещо друго, което е достойно да остане. Защото всичко друго е суета и гонене на вятъра и изчезва като стъпки по плажа в погледа на вятъра.