Георги Н. Николов

Човешкият мравуняк, откак свят светува, гради лик върху измамните пясъци на времето. Те са привидно застинали, но летят с безумния бяг на вечността. А върху им, сякаш равнодушно, сменят местата си поколение след поколение. И стеснително отнасят блед спомен за неизброимото си „аз”, на което е отредена забрава. Защото светът се променя възходящо нагоре. Модернизира се. Обгръща се в доволство и рядко връща лентата на минали години, за да търси нещо смътно в паметта. Какво е то? Кому е потребно? Тленно ли е диханието на родовата кръв, попила в чернозем от исторически превратности? Да, светът върви само напред, но черпи живителен сок от кипежа на първичната материя, в която е заченат. Там са ликовете на предците. На болезнено скъпи спомени в аромата на детството. С първи осъзнати трепети. С неясни щения, прераснали в годините до орисана съдба. Там е първата човешка крачка, с която поемаме към знаен биологичен финал. Кратки гости на земята, която трябва да напуснем. Децата ще продължат след нас, със свои стремления и възход. Докато дойде време да ни последват в името на своите деца…
Тези размисли, оцветени в подкупваща сърдечност, „тревожат” лириката на Иван Николов. Прочитът й оставя впечатлението за кристална сфера, в която застинало диша красотата на отмиращо патриархално съвремие. На бит със свои радости и скърби. Без политиканство, площадни лозунги и неясни обществени ценности. В стиховете минало, настояще и бъдеще взаимно се преливат, подчинени на признат във вековечието символ: човекът на мирния труд. На селския труженик, понесъл в сърцето си даровете на земята. На българска идентичност, втъкана във фолклора. Осмислена чрез творчеството на Николов откровено, добронамерено, с покана за размисъл. От него лъха аромат на разжарено огнище. Пролетен вятър докосва съзнанието ни с доволството на морни длани, родили в браздите насъщния залък:

Сякаш малка пролетна земя
е в ръце понесъл.
Тихо и щастливо се засмя
и отмина весел.

Селянинът не изглежда слаб.
Огрубели пръсти.
Селянинът ще отчупи хляб.
Без да се прекръсти.

                                  „Селянинът с хляба”

Творчеството на Иван Николов е своеобразен коректив на времето, в което живее. Той не иска да спре хода му, нито да остане встрани от динамиката на годините. Но вгражда в тяхната мозайка светли икони, без които не трябва да вървим напред. Сред тях са силуетите на майката и бащата, сякаш застинали на прага в очакване на нещо. Което неминуемо ще отекне в падащите листи на календара. Приглушен фон е просторът зад селските къщи - с ниви, с надежди за богата жътва и свенливи интимни копнежи. Със спомен за тежките стъпки на люде, отдавна прекрачили в отвъдното. Ето го и детето, едва стъпило върху прашния друм на живота. То е мъдро, но все не иска да остарее. Погледът му любопитно спира в пожълтели снимки на стената. Взира се в късчета родова памет, към които ще се присъедини… Някога… И разбира, че най-добър съдник за делата ни е добротата. Разбирателството, взаимното уважение, човещината. Те са най-верният спомен. С който ще продължим живота си, когато вече ни няма в безликата тълпа от наши съвременници:

Нека забравим беди и обиди,
думи с горчивия вкус на пелин…
Винаги има какво да се види
в къща, където е пушил комин!

Селото е истинският пулс в лириката на Иван Николов. Център на света, който авторът се опитва да съхрани в автентичната му същност. Защото новото време налага задължителни промени. Старата порта на бащината къща се открехва за пъстротата на града, но лирическият герой не забравя потеклото си. Не къса пъпната връв на духовното, с което е закърмен сред ниви, предания, тежък полски труд. Очакванията зад завоя, откриващ нова страница в битието на странника, са цветно-примамлими. Но те не заличават първичната красота на неговата душевност, покълнала в чернозема. И селото е вселената, отправяща покани за познание и миротворство към всичко, обезличаващо познатия ход на делника. Обезцветяващо традицията на бита, издигнал в култ хляба, редките празници на мегдана, ражданията и смъртта. Всичко събрано в пъстра монолитност зад привидната монотонност на съществуването. Ала в действителност прилична на вселена, свила мащаби в границите на схлупената къща, на църковен звън и детски спомени. Над всичко доминират хлебният къс и чашата с вино - два символа на християнска признателност за даровете на немилостивата природа. Които пренасят аромата си и в по-ново време: на колективен труд и на съмнения, че селото трябва да отстъпи пред властния зов на града. Че земните чеда имат свое място там и трябва да премоделират своята душевна нагласа, първична психология, житейски очаквания. Митичният Антей, черпещ сила от досега със земната твърд, е поставен пред дилема, която не иска да реши. Предоставя тази отговорност на времето и нека то хлопне завинаги бащината порта зад гърба му. Или пък отнесе съблазните на цивилизацията другаде, оставяйки героя на Иван Николов с багрите на делничната радост от живота. Най-ярка сред които, във всички времена и исторически превратности, е любовта:

Сиромашки са нашите празници, нещо не им достига,
любовта ни е плитка, разсъдителна и дребнава…
Искам да ти говоря като в отдавна забравена книга:
Вие сте тази, която ме възхищава!

С най-трогателната молитва, с най-чистата благословия
възликува душата ми очарована и неловка…
Аз съм беден човек: позволете ми да отпия
глътка вино от вашата златна пантофка!

                                                       „Глътка вино”

В почти цялата лирика на Николов властва тъжен оптимизъм, че човешката доброта ще остане ненакърнима във времето. Основните въпроси, завладели съзнанието му, са неизменно актуални: „Кои сме ние? Къде отиваме? Защо?” Светът на неговия лирически герой е идеализиран храм за хармония в човешките контакти. Отделната личност е само частица в безкрайния градеж на обществото. Което приема с радост появата й на света, а с примирение - неизбежната кончина. Божествен кръговрат, срещу който людете не протестират и го приемат с философско очакване. В него властват законите на хляба и на благословения труд. Осенени с мъдростта на старците, от чиито сбръчкани, мили ръце поема авторът щафетата на традициите и на човешката мъдрост. За да я предаде на идващите след него поколения с надежда, че така изпълнява завета на своите предци пред лика на новото време. Това е месианско послание в творчеството на Иван Николов. Негов център е Човекът, вдъхновен съзидател и безмилостен рушител на зримия за околните свят. И едновременно - надарен прорицател за бъдещето. Което, родено в традициите на труд, смирение, прости радости и скърби, изглежда ясно и желано. Ако родовият корен бъде отрязан, личността е осъдена да броди в безадресното пространство. Лишена от цел, с илюзорен смисъл за ролята си в обществото и естествено - без следа в края на отреденото й присъствие на земята:

За мелничния камък в двора, за сърповете, за косите,
за бъклицата с медно гърло, за ножа, просиял едва…
Те още викат безсловесно: Побързайте да ни спасите!
Човек все още има нужда от старомодни сечива.

Аз ще раздухам бавен огън, дърва в огнището ще сложа
и между виното и хляба, с огрени в тъмното черти,
самичък себе си ще питам, опрян на мечешката кожа,
дали недогоряла съчка, или душата ми пищи.

Творчеството на Иван Николов вае химн за хармония в обществото и в душата на отделната личност. Това е и основно внушение между редовете. Загатнатите спомени за отминали войни, социални катаклизми и дребни човешки дрязги са молба за тържество на разума над агресията. На любовта между хората над атавистичните искрици в модела на съвременно поведение. Защото времето изтича неусетно между пръстите ни в забързаното ежедневие, често принизено до емоциите на мига. То няма да се върне обратно при нас, за да заличим сторените грешки и да направим пропуснати добрини. Чашата на живота допира до устните само веднъж и трябва да сме достойни за нейната горчива сладост. Поезията на Николов не е апологетика за пасивност към проблемите в човешкото общество. Нито за християнско смирение пред неправди и злини. То е религия на светлината и доброто. Многоцветна дъга, под която трябва да минат дните ни заедно с любимите хора. Преди неизбежният мрак да напомни за себе си и за пътя, по който ще ни поведе:

Когато дойде ред да се умира,
ще се сгъсти в очите ми всемира,
ще затрепти над мойто ляво рамо
небесен лъч, светулка, светлинка…

И аз учуден ще извикам:
Мамо!

А ще потърся твоята ръка.

Поезията на Иван Николов е благословено архаична. Белязана със знака на първичната природа, сред която утвърждава своето право на съществуване Човекът. Но лъчите на отрудена доброта в образа му не са схематични и еднообразни. Той е съзидателен символ на живота в развитие. Сред тихо доволство от стореното, но често кипящ от съмнения пред кръстопътя на собственото си развитие. Лирическият герой е праведен грешник, който иска да опознае света в цялото му многообразие. Без да захвърли селската кошуля, като духом се връща под схлупения покрив на спомените. Там ще сведе чело пред иконостаса на родовия тотем. Написаното от Николов е обетована земя във време, когато българската литература изживява непризнат катарзис. Част от нейните представители повтарят стари истини под съпровода на арфа без струни. Други започват изявите си, загърбвайки художествената история и се стремят към новаторство. Което обаче не може да получи живи сокове от създател, нямащ ясна цел. А каква е целта на твореца? Да сподели с околните вълнуващи го теми, идеи, прозрения. В този ред на мисли Иван Николов е пределно ясен. Той знае, че е рожба на отрудена земя и нейно олицетворение в рими. Носител на красива броеница от нравствени ценности, бранещи родния край от размиване на националната идентичност. Тези ценности звучат в храма на поезията и с тях съвременникът се издига до естетиката на съвременния свят. Без да робува на чужди, неясни философски концепции. Читателят стои здраво върху земята на предците и получава от тях сила да върви напред в бъдното. Без минало няма бъдеще, а всяко ново познание е взето от старинна съкровищница, за да бъде запечатано в нови скрижали. Или, както предрича роденият поет Иван Николов:

Ако, без да има зърно, гълъбът стои на прага
и ако зад девет хълма чучур пее речовит,
нека в простата ни песен думата покорна ляга,
както стъпка ляга в стъпка, както камък ляга в зид…

ПОСЛЕСЛОВ С НЕЯСНИ НАДЕЖДИ: По обичта към родното, по преклонение към бита и духовния мир на предците, Иван Николов е автор с възрожденски начин на мислене. Стиховете надмогват силата на времето, дарени с най-чисти бисери на нравствеността: привързаност към семейството и дома, преклонение пред даровете на земята, спечелени с тежък труд, уважение към одухотворената старина. Осмислено в мъдростта на вековете е щастието да разчупиш свой хляб и да го споделиш с добри люде. Да носиш в душата си иконата на национална идентичност и тя да те води през лоши и светли години. Николов е продължител на писмовна традиция, особено популярна в нашата литература до 50-те г. на ХХ в. Когато след този уж незабележим вододел темите за мащабно строителство, под дланите на идейно „нови” хора, оставят на заден план патриархалната живопис. Така е и днес с редки изключения. Опиянението пред европейски перспективи не ражда български плодове, а забрава. И размива читателския поглед за образците на Вазов, Славейков, Каравелов… Николай Марангозов… Петко Братинов, Атанас Мочуров и т.н. Трябва не да изреждаме имена, а да разгръщаме книги. Може би и това ще стане. У нас, когато безродството и духовната нищета станат нетърпимо бреме за българите-съвременници, които могат да мислят. И в диаспората с верните й преценки какво значи да носиш ясен код за национално достойнство навсякъде по света. За да те уважават и ценят. Нека спомним и прозренията на Марангозов, казани по друг повод, но все още актуални за нашите автори днес:

Хвала ти още, задето
харно тълкуваш народа
и ти е гордо сърцето
с нашия род и зарода.

Хвала и на теб, Иване…