Таньо Клисуров

Ще прозвучи банално, но изминаха наистина неусетно петнадесет години откакто моят приятел и събрат по перо Стойчо Стойчев, чудесният поет на Стара Загора и на България, се пресели в по-добрия свят. Все по-рядко староэагорци си спомнят за него, въпреки че на всеки празник тук звучат емблематичните му стихове, посветени на „синята, далечна”, обвита в романтична мъглявина Стара Загора. Но такава е съдбата на поетите - понякога някой техен стих остава в паметта на поколенията, докато името на автора му се заличава и забравя.
Мисля, че наш дълг, дълг на живите литератори, е да се противопоставяме на забравата, като припомняме от време на време за онези, които са озонирали духовната атмосфера на града ни и на България. Имаме нужда от това, особено когато времето ни е напрегнато и тежко, когато нечистоплътните политически игри, бедността, духовната нищета като пълзяща пневмония превземат организма на нацията. Нацията няма да се предаде, вярвам в това, но ние сме длъжни да й помагаме с онова, което са създали поети като Стойчо Стойчев.
Наричам Стойчо победител над конюнктурите. И не случайно. По време на предишното управление той плащаше данък на това, че баща му не влязъл овреме в ТКЗС, наричаха го „кулашки син” и т.н. Не го приемаха и в партията, защото все някой от родното му село изпращаше „отрицателна” характеристика до местния окръжен комитет или до Съюза на писателите. Никой не отричаше талантa му, но политическото клеймо тегнеше за съжаление над името му. Въпреки всичко Стойчо Стойчев отстояваше своята гражданска позиция, особено в поезията си, вярваше в идеите на социалната справедливост. Бях почти ежедневен свидетел на създаването на знаменитата му поема „Рана”. Започна да я пише в средата на осемдесетте години на миналия век. Бавно и мъчително се раждаха редовете, не защото на автора му липсваше творческо умение, а защото поетът навлизаше в нови, не съвсем безопасни територии за онова време, когато и мисленето се променяше постепенно. В поемата той смело и дръзко критикуваше недъзите на тогавашното общество: недосегаемостта за критика на някои тогавашни местни величия, замирането на селските училища, демагогското отношение към идеалите на падналите за национална и социална свобода герои. Както Апостола, носил дълго време рана от операцията си, така и старозагорският поет изповядваше дълго носените рани в душата си. Честно, искрено, безпощадно звучаха стиховете, които много често вечер по телефона Стойчо ми четеше от дома си. След публикацията на „Рана”, първо в окръжния вестник „Септември”, след това и в най-престижното литературно списание „Септември”, заваляха похвалите, поздравленията, настъпваше времето на т.н. преустройство. Помня, че самият Николай Хайтов, поетът Веселин Андреев, белетристът Георги Марковски му написаха благодарствени писма за това, което е създал. Въпреки всичко, някаква неясна сянка сякаш падаше върху гордото чело на поета до края на 1989-а година. И все пак той бе победител в неравната битка с конюнктурата.
Животът на Стойчо Стойчев в някакъв смисъл се промени след тази знаменателна дата. Неизменил на гражданските си позиции, той стана депутат във Великото и в следващото народно събрание от името на левицата. Бях негов застъпник в първата предизборна кампания след обществените промени. Навсякъде хората го посрещаха с топлота и сърдечност. Особено по селата. Нали самият поет бе родом от малко чирпанско село, умееше да намира общ език с избирателите. И напълно заслужено спечели срещу кандидата на СДС в избирателния си район. Продължи да пише талантливо, активно участваше в комисията по култура към парламента, но и не го отминаха притесненията на новата конюнктура. В началото на деветдесетте години на миналия век по принципа на махалото, сменило посоката в обратната страна, Стойчо бе заклеймяван не само от политическите си противници, но и от доста свои колеги. Някои, които довчера го упрекваха, че е „кулашки син”, сега, преминали на отвъдния бряг, го коряха, че се е поставил в услуга на левите. Тези, които ръкопляскаха на остро социалните му стихове преди, сега нахално го призоваваха да се затвори в своята „кула от слонова кост”, съветваха го да „пише за природата и земята”. Но най-големите неприятности го очакваха след като приключи депутатството му. По закон трябваше да се върне отново на предишната си работа в алманах „Хоризонт”. Започнаха увъртания от тогавашните управници, унизителни откази, чисто политически разпри. Новоизлюпени „демократични” началници го държаха с часове пред кабинетите си, за да му откажат след това работата, на която бяха длъжни да го върнат. Накрая май успя да се върне там, откъдето бе тръгнал, но тревогите и неприятностите ускориха развитието на болестта му и той си отиде от нас през 1996-та. И все пак си отиде според мен като победител и над новата конюнктура. И не заради това, че бе върнат на работа, а със стиховете, които написа в последните години и месеци от живота си. Като „Младите вълци”, стихотворение, в което изобличаваше жестокостта и алчността на псевдодемократите, апетитно нахвърлили се върху благата, създадени от народа дотогава, които оставаха верни единствено на принципа да разграбват общото, овластени от новото време.
Животът на Стойчо Стойчев е показателен урок за ония творци, които използват всяка политическа конюнктура, за да сменят цвета си като хамелеони. Временно те могат да изплуват на повърхността, но после неминуемо ще бъдат забравени. Победени от следващата конюнктура. Творецът служи не на партийна, а единствено на човешката кауза. Това го обрича да побеждава конюнктурите. Както това направи Стойчо.