Панко Анчев

1.

Нетърпението, с което в края на 70-те години на ХІХ в. Христо Ботев очакваше и желаеше промените, в началото на  ХХ век започва да става все по-настойчиво и нервно. Животът все повече е едно постоянно очакване на промени - при това радикални, засягащи същността му, тъй като новият човек не е желае да бъде в старото време. Натрупванията са достатъчно, за да се отключи революцията и действителността да се преобрази. И какво ще се случи? Представата е смътна, но друга не е и нужна, защото сладостта идва от самото очакване, от подготовката и нетърпението.

Модерният човек усеща по особен начин времето. Високите скорости, с които се движи, и възможностите, които техниката му дава, за да се премества до различни точки на света, променя това усещане и налага да се бърза във всичко, за да има време за всичко. Но не само това. Модерната епоха създаде друг ход на историята. Новият начин на производство и разпределение на благата оформи нов модел на обществено устройство, преначерта дори политическата карта на Европа и света и произведе нови междудържавни отношения. Появиха се нови държави, нови „велики сили”, които предявиха претенции към по-слабите и по-малките. Вътре в държавите също настанаха радикални преобразования. Аристокрацията напълно изгуби водещото си положение. Владеещите капитала завзеха политическата власт и подчиниха всичко на собствените си интереси.  Но характерът на икономическата система създаде несигурност и у тези, които са на върха, защото капитализмът изисква постоянно напрежение и постоянна чувствителност към измененията на пазара. Ако изоставаш и лениво се отнасяш към неговите изисквания, те грози истинска смърт. Конкуренцията е вече двигателят на развитието, наричано прогрес.

Несигурността обзема всички и всички са се впуснали да работят и печелят - нищо друго не е важно и значимо, освен печалбата, парите, оцеляването. Самата работа във фабриките или на полето е подчинена на бясна и обезуммяваща динамика; трудовият процес е свързан с движението на машините и на търсенето и предлагането. Няма спокойствие и сигурност.

ХХ век постави България в сложна и драматична ситуация. От една страна, тя вече стана част от Европа, включи се в световната капиталистическа система и участва в международното разделение на труда. Но от друга, е твърде бедна и слаба, за да бъде равноправен участник в общоевропейските икономически и политически процеси. Икономическата й изостаналост се съпровожда с неравномерност в развитието на отделните й части, както и с драстични разлики в качеството на живота на различните й обществени съсловия. Все още е жива надеждата, че държавата ще се възстанови върху всички територии, населени с българи и ще се осъществи националният идеал на Възраждането. България търси съюзници за тази своя цел, преминава през различни политически изпитания, за да осъзнае в един момент, че никой не е готов да й помогне. Защото интересите на Европа и Русия са други и нямат нищо общо с идеала на поборниците от Възраждането. Това е истинска хуманитарна драма, която пречи реалностите да се възприемат в действителните им измерения. Драма е, тъй като желаното се определя като реалност; губи се измерението на проблемите и страната се вкарва в ситуации, които са й обективно неизгодни, разрушават целостта й и я обричат да стои в периферията на системата.

За една част от българската интелигенция (а това е младата й част, която се е формирала и утвърдила след Освобождението и не е свързана пряко с процесите на националното освобождение) намира причината за трудното положение на България в нейната неразкъсана все още обвързаност с традицията и миналото. Тази част смята, че българите са трудно подвижни, застинали дори в традицията и лишени от съзнанието за дълбоките промени, настъпили в Европа, благодарение на които тя е отишла толкова напред. Възражда се съзнанието за изостаналост - този път обаче изостаналостта е фатална, непреодолима, тъй като липсва воля за преодоляването й. Тя обаче не е толкова икономическа, според новите интелектуалци, а духовна, културна, образователна и се проявява в отсъствието на съзнание за принадлежност към Европа и протичащите в нейната култура динамични процеси на обновление. Този порив пръв изрази П. П. Славейков, който го окачестви като основен естетически и обществен проблем за последните десетилетия на ХІХ век. В края на ХІХ век този проблем обаче не бе разрешен и бе оставен за разрешаване на  ХХ.

2.

Комплексът за изостаналост от Европа е комплекс, завещан от Възраждането. Тогава причината за нашето закъснение в хода на историята бе робството, което не даваше простор на възможностите ни, не създаваше условия нацията да бъде образована, контактът й с Европа бе прекъснат и непозволен. Необходими бяха огромни интелектуални и политически усилия, за да се излезе от тази ситуация и българската нация да осъществи свободен контакт с културата на Европа и Русия и се изравни с тях.

Освобождението отвори пътя към такова взаимодействие. Българската държава положи усилия и българската интелигенция свободно изявяваше своите творчески способности. Културата придоби самочувствие и с право бе най-автентичният изразител на все по-усложняващото се обществено и личностно съзнание. Тя свободно черпеше от европейската съкровищница високите образци и примери и творчески ги усвояваше и претворяваше съобразно особеностите на българския национален дух. За новото поколение интелектуалци това не бе достатъчно. То виждаше, че в България са настъпили сериозни икономически изменения, чу битът е нов и ново е съзнанието, с което се възприема и оценява животът, ала идеите са стари, изхабени; изкуството върви по стария традиционен път и малко прилича на онова, което се твори в Европа. И страстно се пита защо е така, кое пречи и какво трябва да се направи, за да бъде скъсено разстоянието.

Но какво става в Европа според тези нови български интелектуалци, толкова жадуващи то да се случи и у нас?

Поради особеностите на западноевропейския вариант на капиталистическо-империалистическата обществено-икономическа и политическа система човешката личност изцяло е смазана, обезверена, изхвърлена от живота. Но тя не се предава и води борба отчаяна и непрестанна. В края на ХІХ в. тази битка е все още пасивна и е само несъгласие, естетски протест, изразяващ се във вътрешна емиграция, алкохолизъм, наркомания, плътски удоволствия, досада - това прословутото  „бягство в кулата от слонова кост”. Сега борбата и война, която се стимулира от порива за промяна, за разрушаване на стария свят и изграждане върху руините му „царството на справедливостта и красотата”. Впрочем, малко е пресилено да се твърди, че целта на тази борба е именно постигането на такова царство с конкретни измерения и начин на устройство. Но във всеки случай желанието е да се създаде нещо ново, различно от това, което е. Стихийният бунт възпроизвежда стихийни представи, както и обратното: стихийните и неочертани напълно представи извикват спонтанни чувства, а те от своя страна - несъгласие изобщо и анархистичен стремеж. Но организираният протест идва после и за него са необходими политически усилия, условия, революционна ситуация. Стихийният протест и стихийните бунтове са предвестниците за революцията.

Революцията назрява, защото системата не е в състояние да разреши своите собствени проблеми и противоречия; вътре в нея отделните държави търсят своето място и са недоволни от онова, което имат. То не им е достатъчно, но за да получат желаното и потребното, трябва да вземат насила. Трябва да променят начина на взаимодействие и разпределение. Производството расте, техническият прогрес осигурява богати възможности за реализация на личността, но липсва механизъм, по който тази възможности да се осъществят и да бъдат равни за всички. Това обаче не може да стане при тази интелектуална ситуация, нагодена към старото и отживялото, нечувствителна към движенията на европейската мисъл и към нуждите на времето. Промяната се извършва, когато има дух за промяна и желание за по-добро. Застиналата в ХІХ век българска действителност е сегашната пречка за свободно развитие и изравняване с напредналите европейски нации. Тази застиналост трябва да бъде разчистена  с новото изкуство, идващо от Европа и Русия.

Духовното робство на архаиката тегне над българската действителност и е дори по-страшна от робството на османлиите. Сега е необходимо ново отношение и ново разбиране на всички - в това число и на традицията и на присъствието й в днешния ден. Младите искат да се осмисли по новому и проблемът за българското, за да се открие българската душа в условията на големите интелектуални движения на ХХ век в Европа. Толкова неща трябва да се извършат, но без воля и разбиране старото ще продължи да доминира и да спъва развитието.

Новите интелектуалци смятат, че буржоазията е изменила на ренесансовите и просвещенските идеали, потъпкала е техните идеали и е обрекла личността на икономическо и духовно робство. Революцията трябва да отхвърли робството и освободи личността от духовните му окови. Революцията е новият бог и новата религия на ХХ век. Изкуството съзнателно се поставя в услуга на революцията, придава му се функция на знаменосец на революционните идеи, на неин подбудител и двигател.

Щом времето е различно, и изкуството трябва да бъде различно, за да изпълнява вменените му функции. То е небуржоазно, антибуржоазно дори. Неговата енергия размърда европейските духове, раздразни филистерите, изплаши буржоата и вдъхна надежди на младите, че амбициите им ще се осъществят и светът ще стане друг.

3.

Интелектуалните революционери винаги са нетърпеливи и губят присъствие на духа, когато усилията им не дават желаните резултати. Но в България те наистина размърдват духовете. Голямата им заслуга е в това, че поставиха българската култура, а и самата България, в контекста на европейската. Те прокламираха, че тази култура не е отделена от останалите и не е чак толкова своеобразна, за да се смята нещо напълно различно и да претендира за особено положение. Разбира се, българската култура винаги е била част от общоевропейския културен процес, влияла се е от него, давала е своя принос в цялото, но едва в началото на ХХ век се поставя толкова остро въпросът за нейния европейски характер и дух. ХІХ век осъзнаваше себе си като естествено продължение на всички предходни векове, като брънка в дългата верига на времето. ХХ век отличи себе си от останалите и прокламира собствената си уникалност. А той наистина е уникален, защото е начало на нова историческа епоха, която Ленин вярно нарече епоха на империализма. Затова и през ХХ век е болезнено усещането на българските интелектуалци, че не сме част от европейския ХХ век, макар да сме част от европейската култура и душевност - но на миналото. И от тук произлиза драмата на техните желания, стремления, несполуки и разочарования.

Самата постановка за „европеизиране” на културата съдържа в себе си младежка незрялост и комплекс за малоценност. Защитници и проводници на тази теза са млади интелектуалци, получили образованието си в Европа, живели там няколко години, слушали лекции при модерни философи, общували с модерни автори, посещавали галерии и театрални представления. Те малко или много са навлизали в културния живот на съответната страна (най-често Германия или Франция), видели са неговия блясък или  провокативно лице и на доверие приели, че това е истинското изкуство и културата на настоящето и бъдещето. Руският религиозен философ от началото на ХХ в. Сергей Булгаков нарича тази революционност „духовна педокрация”, т.е. проявление на детска нетърпеливост и прибързаност, взимане на видимото за истинска реалност. Духовната педокрация е именно тази незрелост, за която говорим тук и която характеризира и българската култура, и българската интелигенция през цялото им съществуване в модерната и постмодерната епоха.

За духовната педокрация приобщаването към европейската култура става не чрез традицията, а чрез трансплантация на модерното й състояние върху състоянието на българската. Напредъкът на Европа не е в това, че тя има зад гърба си и в себе си античност, Средновековие, Ренесанс с ярки творци и мислители, а защото е достигнала до модернизмите, показва нов начин на художествено мислене и естетическо преживяване и отрича буржоазно-еснафски вкус, скандализира го с нови форми и изразни средства. Провокацията на модернизмите й харесва повече от академичността на класичното. И ако всичко това се появи в България, тя ще изглежда наистина по европейски, ще се изравни с напредналите.

Но това не става. „Изостаналата” култура не желае да се приобщава към подобни нови образци, макар отделни нейни представители (не винаги талантливи) да правят опити. На нея по й харесва да се движи в обичайното си русло, да следва традиционната линия на своето развитие.

Няма да бъде вярно твърдението, че усилията на младите „да европеизират” културата отминават безрезултатно и безплодно. Новите условия на съществуване пораждат нови идеи, които културата изразява с нови средства. Всяко време има своята чувствителност и начин на мислене, които изискват да бъдат въплътени в културата и изкуствата. И ние виждаме колко различен е ХХ век в сравнение с предходния ХІХ, какъв път е извървяла нацията само от Освобождението до европейските войни. Това е естествен ход на нещата. Но развитието се извършва по определени закони и логика и малко зависи от субективното желание на отделните личности. Важно е да се подчертае, че нацията участва в историята с целия комплекс от качества и характеристики, които притежава, с традициите и особеностите, с които е натоварена; тя не може да се освобождава изкуствено, да забравя и пренебрегва за сметка на нови придобивки. Или ако го прави, то пак не е по субективна нечия воля.

„Новото” трябва да намери почвата на богатата традиция, за да покълне от него здраво и силно стебло и се родят богати плодове. Иначе нацията се обрича на провинциализъм и малокултурие, подражателство и културно безличие.

От това се страхуваше и Гео Милев.  

4.

Гео Милев иска да бъде сменена парадигмата на обществения и културния живот, на системата, в която фунционират  културата, литературата и изкуствата. А това още означава да се променят критериите, вкусът, начинът на мислене, отношението към социалната и духовната реалност. Той смята, че е дошло ново време, в което се появила нова личност, която трябва да заживее по нов начин. Европа се е променила, но заедно с нея и България, а това вече е предпоставка за друг художествен изказ, за друго устройство на културата и изкуствата, за други изразни средства. И Гео Милев започва усилна работа по осъществяване на собствената си програма за приобщаването на българската култура към европейската, към онова, което видял и почувствал в Германия и с което се запознава чрез литературните издания и списания от Европа и Русия.

Особено трескав и настойчив е той в периода на списание „Везни” (1919 - 1922), а това е времето след Първата световна война, която радикално промени буржоазно-капиталистическата карта и създаде нова геополитическа обстановка в Европа. ХХ век открои класата, която Карл Маркс определи като „гробокопач на капитализма” - пролетариата. От началото на ХХ век пролетариатът, благодарение на широкото разпространение на марксисткото учение за социализма придоби и започна отчетливо да изразява своето класово съзнание. Той създава свое изкуство, отличаващо се с повече динамика, по-голяма рязкост в оценките на миналото, с повече външна провокативна грубост и социален критицизъм. Това са белезите и на модернизмите от предвоенните и следвоенните години - експресионизъм, конструктивизъм, дадаизъм и др., които огрубяват изкуството и го връщат на улиците, площадите и заводските цехове. Пресилено е да се каже, че това е изкуството на пролетариата, но във всеки случай пролетариатът като социална класа на по-малко образованите, отрудените, потиснатите и грубите хора е началната точка на неговото създаване. Буржоазията, която измести от политическата и икономическата власт аристокрацията, й подражаваше в поведението, във външните си изяви. Но подражанието винаги изражда първообраза, прави го грозен, противен и неистински. Срещу това подражание се обявяват модернистите от ХХ век. Тях ги дразни постигнатото съвършенство във формата на символистите или реалистичното изображение на реализма, просто защото са елементи на буржоазната естетическа система от ценности и художествени средства.

Краят на ХІХ и началото на ХХ е време на естетическа ненавист към буржоазията и буржоазния начин на живот. Естетическата ненавист не винаги е продължение на политическата, но е в нейно съзвучие. Не е случайно, че мнозина от западноевропейските модернисти са комунисти или поне с леви политически убеждения и симпатизират или участват в революционните действия на пролетариата. Те обаче нямат реална представа за същността на социализма и революцията, която той подготвя идейно и организационно. Принадлежността им към него е преди всичко симпатия към радикалните действия изобщо, а не към самия проект „социализъм”, в чиято реализация се изискват насилие, жертви, терор, проливане на кръв. Бунтът им е интелигентски, „дребнобуржоазен”, както го определят Маркс и Ленин. Затова и пролетариатът гледа на тях със съмнение и недоверие в тяхната последователност, решителност и готовност за истинска борба.

В периода „Везни” Гео Милев формулира основните линии на „новата естетическа реалност”.

Още през 1914 г. Гео Милев вижда причината за упадъка на естетическия вкус в Германия в „безправилното културно концепиране на съвременните общества, вследствие дислокационното действие на бързите икономически успехи и откъсването на широкото общество от живота на „културния и художествения свят”.” („Литературно-художествени писма от Германия”, сп. „Листопад”, г.І, кн. 20 от 22.І.1914).  „Бързите икономически успехи” се оказват главната причина в буржоазното общество, която разяжда културата, принизява вкуса и работи  за неговото профаниране. Тези успехи са невъзможни при друга естетическа ситуация, защото хората биха забелязвали опасностите и биха реагирали срещу тях. Профанацията на вкусовете води до всеобщо елементаризиране на обществото и притъпяване на реактивните му способности. Целият ХХ век ще работи за това, за да се поздрави постмодерната епоха с пълната победа на профанацията и посредствеността над „високото изкуство”.

Гео Милев е забелязал още в зародиша му този толкова съществен момент в развитието на буржоазното общество с неговия закон за пълното уеднаквяване и изравняване на идеи, поведение, вкусове по същия начин, по който чрез стандартите се уеднаквява индустриално-техническото производство. Духовният живот се механизира и „икономизира”, превръща се в пазар и се саморазрушава окончателно. Проявленията на това начало той вижда в Германия, където пребивава и отблизо следи зараждането на тези нови тенденции в изкуството и културата на Европа. Нему се нрави, че се намират сериозни творци, които разбиват модела, възпират тенденциите и показват несъстоятелността на  буржоазното изкуство и култура. Изкуството, което той харесва, на което иска да принадлежи и което започва страстно да проповядва в България, не е за забавление на плебса, а провокация на филистерския морал и консумативност. Най-яркият и най-характерен от тях е Рихард Демел, върху чието творчество Гео Милев пише и защищава и докторска дисертация.

„Бързите икономически успехи” създават култура и изкуство вътрешно противоречиви, лишени от единство, изпълнени са с разнообразия и различия. Причината е в „интензивността на развитието им” - за разлика от изкуството на предходните епохи, което е единно като проявление, стройно и сходно у различните народи и нации. „По отношение на изкуството въобще нашата епоха е епоха повратна, в която изкуството бива схващано като проблем и този проблем се разрешава различно от различните страни.” Променила се е представата за изкуството, защото интензивността на неговото развитие го е раздробила на различни школи, течения, направления, всяко от които е в противоречие с другото. Тази сегментация е реакция на унификацията и профанацията на естетическия вкус. Изкуството реагира отрицателно на процесите в публиката, към отношението на обществото към него, като го провокира и скандализира, отделя се от него и го отрича. Този нов статус го прави, както казва Гео Милев, проблем - проблем на изкуството.  

Изкуството на съвременността Гео Милев нарича контрареализъм, защото е опровержение на предишния натурализъм, т.е. реализъм. То не изобразява, т.е. не подражава, буквално онова,  което е в живота, а пресъздава неговата душа. Още Аристотел твърдеше, че изкуството е подражание на природата и като такова то съществува, съгласно тезата на Гео Милев (а тя е теза и на Рихард Земел) до втората половина на ХІХ век и се проявява още по-категорично в началото на ХХ век. Самият Демел, цитиран от Гео Милев, казва: „Изкуството е ритмическо преобразуване на живота в хармоничен символ на света.”

Всъщност, Гео Милев се възторгва от модерното изкуство и работи за неговото налагане в България, понеже то е формулирано от неговите най-ярки представители по нов начин. Тук наистина става дума за намиране на ново решение на проблема „Що е изкуство?”, който отговор се възприема и като самото ново изкуство. Привлекателен е разговорът за проблема, търсенето на решение чрез формулировка в думи. Това е показателно за типа творци и интелектуалци от началото на ХХ век. За тях говоренето, манифестите, прокламацията на школи и направления, на кръгове и теории са по-важни от самото изкуство. Не е ли забележително, че реализмът така и не получи отговор на въпроса, който сам си задава „що е реализъм?”. И сякаш такъв отговор не се и търси, както и въпросът твърде рядко се поставя. Защото не е възможна лапидарна дефиниция на понятие, което съдържа огромен смисъл, който се разкрива в творчеството на своите писатели и произведения.

5.

Българските „модернисти” от ХІХ век (като П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров и П. П. Славейков) извървяха пътя от социално-реалистичното изкуство към символизма и декаданса. Това бе труден и мъчителен път, но той свидетелстваше за процесите в българския обществено-политически и културен живот, за дълбокото отвращение от мерзостите на буржоазния живот, за душевната реакция на българската интелигенция, която болезнено преживя краха на идеалите, на които посвети изкуството си.

ХХ век и особено десетилетието след войните насочи революционно настроената интелигенция да върви по друг път - от модернизма към социалния реализъм и от социалната апатия към социално-политическата ангажираност. Времето на кръга „Мисъл” бе време на индивидуалистичното общество, на вътрешната и външната разруха, безизходица и отчаяние. 20-те години на ХХ век отбелязват консолидиране на обществото, събиране на социалната енергия и стремеж към съзидание. Принадлежността към революцията в нейните най-различни аспекти - от радикални промени в изкуството до коренно преустройство на обществото и поставянето му на други основи, по естествен път води до осъзнаване смисъла на самите промени и насочването им към социалната справедливост и премахването на експлоатацията. Войните показаха, че несправедливостите, убийствата, проливането на кръв са все заради класовите интереси на буржоазията, която налага на бедните и онеправданите да умират за нея и заради нейното незаслужено благополучие. Това е големият урок, който историята преподаде на революционно настроената интелигенция, ратуваща за ново изкуство и нова естетика. Гео Милев е пример за това. И то може да се предвиди още в периода на сп. „Везни” - в продължението на списанието алманах „Везни”, който постепенно се превръща в трибуна на нов тип революционно изкуство, прераждащо се в списание „Пламък” (1924 - 1925).

В България този преход като че ли се извършва по-лесно и изглежда по-естествен, логичен и неизбежен, защото условията тук са по-благодатни за него. България най-тежко понася войните, буржоазията й е по-алчна, по-груба и безпардонна, повече парвенюшка и готова на предателства заради изгоди и печалби. Погромът в тези войни означава окончателно изгубване на националния идеал за обединение на всички български земи и на българите, живеещи в Македония и Одринска Тракия. Зловещата бедност става още по-зловеща и непреодолима. А младият пролетариат е заразен от примера на своите събратя в Европа и особено в Русия, където се извършва социалистическата революция. Този пример дава тласък към реалистичното и правдиво изображение в изкуството на реалните проблеми на човека в България. И ние виждаме как в „Пламък” Гео Милев „се връща” към Вазов и писателите-реалисти, понеже разбира, че изкуството трябва да служи на обществото, а не да го отрича и презира, тъй като е зле уредено; изкуството трябва да помогне  на обществото да се преобрази.

Пътят на Гео Милев от „Везни” до „Пламък”, макар да е сравнително кратък, никак не е лесен и без лъкатушения. Той преминава и през личната драма и личното физическо и нравствено страдание, но е преди всичко път на цялата българска интелигенция от ХХ век, сбогуваща се с празните илюзии и фалшиви политически и естетически заблуди. Тя разбира, че изкуството и културата имат функции, които никой не може да им отнеме или промени радикално; че модерното изкуство, колкото и различно да е от предходното, изразява общественото съзнание и трябва да бъде вярно на социалната действителност. В статия за Ботев, писана през 1922 г. и публикувана в сп. „Трудовак” Гео Милев дава нова формулировка на любимия си индивидуализъм, проявен в личността и творчеството на великия поет: „Но този индивидуализъм събира в себе си цялата душа на расата, из тъмните дълбини на които е израснал поетът. Това е един инстинктивен и импулсивен индивидуализъм, набиран и блуждающ в продължение на години и векове, посред подемите и паденията на милиони изчезнали вече прадеди - набиран постепенно, бавно, като една цялостна психическа енергия, предавана от поколение на поколение и при това все повече увеличавана - за да намери в един определен час своето въплъщение в една избрана душа, душата на поета, предопределен да манифестира тази колективна психическа енергия, гения на своята раса.” В този дълъг цитат срещаме понятия и изрази, които вече сме чели за немските поети Хауптман, Демел, Франц фон Щук и др., но сега „колективната душа” е свързана с традициите, продължава ги и благодарение на тях е пълноценна и истинска. „Ново изкуство” сега по-дълго се занимава с изкуството на миналото, изучава го и търси в него своите собствени корени.

Не само войните и разочарованията от неосъществения национален идел са причината българските модернисти да се завърнат в лоното на социалния реализъм и обществената ангажираност на страната на бедните и онеправданите. Най-важната причина е в увличащата енергия на колективистичното общество, което се самовъзстановява от нанесените му рани и поражения и започва градежа на един нов свят. Колективистичното общество живее по други закони, които поставят членовете му в еднакво положение едни спрямо други. Те доброволно предоставят властта на тези, които са най-подготвени и авторитетни и които са способни да организират и поведат обществото към набелязаната цел. И макар социално-класовите конфликти да не престават и дори се създава впечатлението, че се изострят до крайност, те са по-скоро борба за надмощие за избор на пътя, по който да се върви. Борят се лявата и дясната идея, които предлагат различни модели за обществено устройство. Но тези модели си схождат по това, че предлагат по-високо качество на живота, повече възможности за личностно осъществяване. Лявата идея, прилагана в практиката от Александър Стамболийски, търпи поражение поради това, че обществото не е готово да я възприеме и поради съществени недостатъци в нейното приложение в икономиката и политиката. Обществото избира десния модел. Политическото стълкновение, дошло в резултат именно на поражението на лявата земеделска (а и пролетарска) идея, показва несправедливостта  все пак на всеки политически модел, основан върху социалното неравенство, егоизма и конкуренцията.

В периода „Пламък” и особено в поемата „Септември” Гео Милев показва как българският свят се изпълва с тези идеи, как заработват обществените енергии и колко трагичен е техният сблъсък. Очевидно е било необходимо излизането от разрухата, икономическата криза и погрома във войните да стане с проливане на братска кръв. В Модерната епоха често се случва гражданската война да разрешава противоречията и да отваря път за ново развитие, защото се освобождава огромна социална енергия, която не може да се приложи изцяло в съзидание. Поради това тя избива в братоубийство. Обективно поемата „Септември”  показва този сблъсък именно като освобождаване на социалната енергия и нейното трагично не-приложение в съзидание. Авторът е на страната на победените, защото техният порив е справедлив, но ние не бива да оставаме до патоса на творбата, до нейната възхвала на идеята за социалната справедливост, макар този патос да е достатъчно ярък и убедително изразен с художествени средства и да е личен патос на Гео Милев. По-същественото според мене е имплицитно заложения вътре в поемата социален механизъм, по който се осъществява историята и трябва да се разглежда конкретното събитие, на което е посветена творбата.

Поемата показва как стихийно възникналата енергия се организира и влива в общото действие, за да промени живота. Свободата е всъщност съединяване на разпилените енергии чрез една всеобща идея за справедливост:

хиляди вери

• - вяра в народний възход,

хиляди диви сърца

• - и огън във всяко сърце,

хиляди черни ръце

• - в червения кръг на простора

издигнали с устрем нагоре

червени

знамена

развени

               високо

               широко

над цялата в трепет и смут разлюляна страна

на бурята яростен плод:

               хиляди -

               маса -

               народ.

Също като Ботев Гео Милев живее с илюзията, че радикалната социално-политическа промяна може да настъпи чрез ударната сила на „хиляди - маса - народ”, че старото едва се крепи и дори един полъх на народния гняв е в състояние да го събори и отнесе в небитието. Но това сега не става и затова поетът толкова болезнено възприема погрома на въстанието и злобното отмъщение на победителите.

Поражението на въстанието обаче е тежко предупреждение за неутихващата омраза на поробените и за тяхната непримиримост. Те са освободили себе си и са повярвали, че от тук насетне за тях всичко е позволено, за да постигнат „блажения рай долу върху печалния в кърви обления земен шар”. Тук вече е разликата с Ботев, който искаше свобода за нацията, за да се развива тя възходящо и да следва прогреса изобщо. За Гео Милев прогресът е постигането на този мечтан „рай” - но без Бог и господар. Т.е. единствено с човешки усилия.

Българският свят от Модерната епоха вярва единствено  в силите и разума на нацията и обществото и в нищо друго. Този свят е атеистичен, рационалистичен и хуманистичен. Затова и Гео Милев възвеличава постъпката на поп Андрей да се отрече от  Бога и Църквата в името на политическия идеал. Щом свещеникът се отрича, значи, смята Гео Милев и се мъчи да го докаже, човешките възможности са тези, които ще донесат на човечеството „земния рай”.

6.

Гео Милев пръв изрази със силата на великия си художествен талант българската страст към промяна и съпротива срещу несправедливостите на собственото си общество, срещу убийствената инерция на съществуването и апатията на изкуството към новото. Той показа как се заражда тази съпротива, как преминава от естетическа в социално-политическа, как се разгръща и приема формите на бунта и революцията. Цялото му творчество, а и животът и смъртта му, са българският модел на началните десетилетия на ХХ век. Българският свят генерира огромна социална енергия, която изля в гражданската война през 1923 г., но която той приложи и в избора на модела на общественото устройство.

В своето литературно-художествено и публицистично творчество Гео Милев показа, че българският свят не успява да формулира ясна идея за собственото си развитие. Той не е способен поради незрелостта на обществените форми и институции и равнището на общественото съзнание като буржоазно или пролетарско да формулира идея и за разрушаването на стария модел. И у Гео Милев тази идея достига до спонтанното движение, до стихийния бунт и разпалването на пожара, а не за продължителна и трайна работа за усъвършенстване на този модел. Нещо трябва да се промени, защото сегашното е непоносимо, остаряло, порочно, ала какво ще го замени и как ще стане това, не е ясно. Красотата на съпротивата и бунтът е по-важна от незабележимите и постепенни промени, които вероятно по-бързо и по-ефикасно ще доведат до жадуваните промени и ще установят по-справедлив и хармоничен ред.

Гео Милев е още едно доказателство за особеностите на българския свят и за протичащите в него социално-икономически и политически процеси. Късното влизане в Модерната епоха определя прибързаността, нетърпението, спонтанността и хаоса в революционните пориви и изобщо в желанието за необходимите промени. Никога старото не доизживява докрай дните си, а новото се установява сякаш вече поостаряло и изхабено, преживяно другаде и отдадено назаем за пореден политически експеримент. Драмата на прибързаната революция преживяха чрез собствената си трагична и ранна смърт много светли умове на българския свят. Преживя я и Гео Милев. Но и неговата смърт, както смъртта на Раковски, Левски, Ботев, Бенковски и др. придава най-високия нравствен смисъл на българската революция и я оправдават нравствено.