АЛЕНА
Колко съм объркана - каза си Алена. Тя стоеше пред прозореца, загледана навън. Беше хубав зимен ден. Грееше слънце. Земята, бяла от снега, сякаш беше покрита с нежен копринен воал и само тук-таме се виждаха черни петна. Там, където снегът се беше стопил. Тротоарите бяха заледени и трудно се вървеше.
Алена се обърна, погледна стаята, библиотеката с книги, стигаща до тавана, фотьойлите, малката маса. Всичко беше скромно, нямаше лукс, нямаше блясък. Мебелите бяха обикновени, но тя обичаше тази стая. Тук беше прекарала с Кубрат няколко незабравими години. Когато се запознаха, бяха още студенти и заедно завършиха. На пръв поглед Кубрат изглеждаше като всички други момчета. Не беше висок, но с хармонично тяло, с черни очи и черна коса. Слаб, но жилав. И не външният му вид я беше привлякъл, а нещо друго и в началото тя не можеше добре да го осъзнае. Нещо в погледа му, което малко хора забелязваха. Очите му бяха черни, не блестяха, приличаха на тъмно кадифе. Изглеждаха кротки, романтични и мечтателни, но Алена забеляза, че само така изглеждат. Колкото повече се заглеждаше, толкова повече откриваше в тях нещо, което едва се долавяше. Те приличаха на спокойно езеро, под което спеше вулкан, и от време на време този вулкан изригваше, но не всеки го виждаше. Не мина много време и Алена разбра, че Кубрат наистина притежава вулканична душа. На пръв поглед спокоен, кротък, той криеше в себе си огромна амбиция и воля. Беше отличен студент и се стремеше във всичко да е пръв. Беше и невероятно трудолюбив. Навярно това негово трудолюбие я привлече. Той вярваше, че може да постигне всичко честно и с труд, че рано или късно трудът се възнаграждава, че човек трябва да се труди, а плодовете от труда му няма да се забавят. Това беше наследил Кубрат от баща си. След години, когато Алена се запозна с баща му, видя колко много си приличат баща и син.
Баща му беше обикновен чиновник, завършил финанси, той работеше в някакво предприятие, което Алена така и не разбра кое е и с какво се занимава. Животът на баща му беше сякаш до секундата разграфен и подреден. Ставаше много рано, отиваше на работа, а следобед се връщаше у дома и се отдаваше на градинската работа. Дните му изглеждаха скучни и еднообразни. През деня работа, а след това до късно в градината. Алена се питаше това хоби ли е или желание да работи, но по-вероятно беше, че той не можеше да стои без работа. Не пиеше, не пушеше. Винаги отиваше на работа облечен с тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка. Никога не беше боледувал, никога не беше ползвал отпуск по болест, а откакто Алена го познаваше, тя не си спомняше да си е взимал и редовен отпуск. Добър и грижовен баща, чиято единствена цел беше да осигури на сина си спокоен и нормален живот. А Кубрат може би чувстваше, че трябва да се отплати за грижите на родителите си и единственият начин, по който можеше да направи това, беше да учи старателно и упорито. И го правеше по най-добрия начин.
Докато Алена и Кубрат следваха, всичко беше спокойно. Ожениха се няколко месеца преди да завършат. Сватбата им беше скромна, студентска. Поканиха приятели, близки, познати. Родителите на Алена и на Кубрат събраха заедно пари и им купиха гарсониерата, за да могат младите да са самостоятелни.
Проблемите дойдоха след сватбата. Не изведнъж, а постепенно, незабелязано, сякаш се промъкнаха като змии в малкото им жилище и се свиха в някой ъгъл без никой да ги вижда и забелязва, но скоро Алена усети, че те са тук, между тях, и неочаквано ще се появят. Усети ги, но не знаеше какво да направи, как да предпази себе си и Кубрат от тях, как да ги прогони. Мислеше си, че опасността, която предчувства, ще отмине и всичко ще бъде спокойно и хубаво, както беше, докато с Кубрат следваха.
Почти веднага след завършването, Алена започна работа като учителка. Обичаше учителската професия, обичаше да преподава и това я радваше, удовлетворяваше, но Кубрат не можа да си намери работа. Не искаше да бъде учител. Мислеше, че тази професия е най-ниското стъпало в обществото. Намираше я за унизителна.
-Защо полагах толкова усилия и труд? Защо бях един от най-добрите студенти в университета, за да работя като учител ли? - казваше често той. - Затова ли учих, за да преподавам години наред все едно и също нещо на ученици, които не искат да учат, които нямат мотивация да учат и никой, и нищо не може да ги накара да учат.
-Не е така - опитваше се да му възрази Алена. - Учителската професия е благородна. Това, което знаеш и си научил, предаваш на млади хора, които ще ти бъдат благодарни цял живот.
-Вярваш ли си като говориш така. Не чувстваш ли, че изричаш заучени клишета, без никакъв смисъл - усмихваше се саркастично и злобно той.
-Добре. Щом ненавиждаш учителската професия, стой без работа. Не виждаш ли, че никъде не можеш да си намериш работа, въпреки дипломите и езиците, които владееш - озлобяваше се Алена и в яда си се опитваше да го уязви и унижи.
-Ще си намеря работа, ще видиш - заканваше се Кубрат. - Ще ти докажа, че ще си намеря работа, която искам да работя и която ми допада.
И той търсеше непрекъснато. Четеше обяви, явяваше се на конкурси, но напразно. Готвеше се, учеше. Подготовката му беше солидна и Алена най-добре знаеше, че ако го вземеха на работа, работодателите му щяха само да спечелят. Щяха да имат един изключително подготвен и съвестен служител, трудолюбив, умен, предприемчив и неуморен, но за жалост конкурсите минаваха и отминаваха. В класирането Кубрат винаги беше втори или трети, но не и пръв. След всеки конкурс или интервю Алена го чакаше с примряло сърце. Обикаляше нервно малката стая и когато чуеше, че вратата на апартамента се отваря, изхвърчаше да го посрещне, но щом зърнеше тъмния му поглед, веднага разбираше, че пак не е успял. Кубрат влизаше бавно в стаята, сякаш имаше на гърба си товар от един тон, отпускаше се на фотьойла и се заглеждаше в нищото. Мълчеше дълго, а после казваше примирен:
-Знам всичко, което е необходимо, имам нужните знания, дипломи, а все някой друг спечелва конкурсите. Някой друг, който има връзки, когото познават и за когото е обявен конкурса.
Най-много страдаше, че негови състуденти, които по време на следването не се отличаваха нито със старание, нито със знания или с успех, си бяха намерили хубави, престижни длъжности и когато го срещнеха открито му се подиграваха и надсмиваха. Това измъчваше и Алена, и тя се опитваше да го успокоява, да му дава кураж, да му вдъхва вяра и надежда, макар да виждаше, че помощта й е илюзорна и ефимерна.
Вечер, когато си лягаха, в тишината на стаята, тя му шепнеше:
-Не се отчайвай, ще успееш. Ще дойде денят, когато ти ще спечелиш конкурса и тогава този ден и за двама ни ще бъде най-светлият и най-щастливият.
Той мълчеше. Нищо не отговаряше, но тя чувстваше, че нейните думи макар и малко го успокояват и изпитваше тиха радост, че поне за момент е облекчила раната му, която кърви.
Денят, който Алена очакваше и за който толкова нощи му нашепваше - дойде. Дойде неочаквано и изведнъж като внезапен пролетен дъжд, рукнал от ясносиньо слънчево небе.
Кубрат се яви на конкурс за преводачи в Министерството на външните работи и го спечели. Това беше невероятно. Нито той, нито Алена можеха да повярват. И двамата не смееха дума да проронят, докато Кубрат не започна официално работа там.
Алена си отдъхна. Мислеше, че той вече има работа, която обича и за която толкова време беше копнял. Работеше с увлечение, отдаден изцяло на преводите. Кубрат не само обичаше английския и немския език, но ги беше усвоил перфектно. Знаеше, че всеки език е море и продължаваше да учи, да се усъвършенства. Започнаха да му дават отговорни и трудни задачи, с които се справяше бързо.
Алена се радваше на успехите му, радваше се на неговото вглъбяване в работата и може би беше по-щастлива от него, но имаше моменти, когато тя се сещаше за вулкана, който се криеше в душата му. Понякога поглеждаше в тъмните му, кадифени, на пръв поглед спокойни очи, които й напомняха притихнало езеро, и сякаш долавяше далечното бучене на вулкана. Предчувстваше, че рано или късно пак ще изригне и това я плашеше, но не знаеше какво може да направи, как да го спре.
Мина година и половина, откакто Кубрат работеше в Министерството и Алена долови, че у Кубрат започва да се прокрадва недоволство. Вечер той се връщаше, сядаха да вечерят и когато сякаш всичко беше спокойно и двамата се бяха отпуснали след напрегнатия ден, Кубрат започваше:
-Върша една от най-отговорните работи в Министерството, а никой дори и не ме забелязва. Никой една добра дума не казва за мен. Отнасят се с мен като към слуга. Хвърлят ми преводите и нищо не ги интересува. Изпращат колеги в чужбина на работа в посолствата, а мен ме държат тук. Аз съм техният работен кон.
Той говореше с огорчение и като че ли всичко това не го казваше на Алена, а изричаше на глас мислите, които го тровеха. Алена разбираше, че не парите го вълнуват. За него парите не бяха стимул, той жадуваше за признание, искаше работата му да бъде забелязана и оценена. Тази негова неудовлетвореност я тревожеше. Той ставаше все по-неспокоен и потиснат.
Изненадата дойде неочаквано. Една вечер Кубрат се прибра много късно. Очите му приличаха на черни дупки в снега. Когато го видя Алена се уплаши. Беше блед, а погледът му празен. Сякаш изведнъж се беше състарил с няколко години.
-Какво се е случило? - попита го разтревожена.
-Седни - едва продума той.
Гласът му беше глух, сякаш идваше от дълбока пещера.
-Най-лошото.
-Да не би да си напуснал работа или да са те уволнили?
-Не. Преди два месеца - заговори бавно и мъчително - може би си спомняш, полският посланик организира прием в посолството по случай националния празник на Полша. Там случайно се запознах с един мъж, заговорихме се. Каза ми, че има голямо влияние в правителството. Не знам откъде, но беше чувал за мен. Предложи да ми съдейства да ме изпратят на работа в посолството в Лондон. Знаех, че там стават размествания и има свободни места. След приема в посолството се срещнахме няколко пъти. Каза ми, че прави всичко възможно за уреждането на моя въпрос, но ще трябва да се дадат и някакви пари. Подхвърли ми: “Живеем във време, когато всичко се урежда с пари.” Започнах да му давам пари, колкото ми поиска. Срещахме се в луксозни ресторанти. Той уреждаше делови вечери с непознати мъже. Аз плащах. Вземах пари назаем. Направих големи заеми. Уверяваше ме, че всичко е готово и е въпрос на дни да получа заповед за Лондон. Преди седмица изчезна. Телефонът му не отговаря. Разбрах, че съм си имал работа с мошеник. Сега съм длъжник на много хора и не знам как ще се оправя. Искам само да ти кажа, че живееш с един глупак. Можеш утре или още днес да ме оставиш и да си тръгнеш. Не си длъжна да понасяш последиците от моята наивност и глупост - замълча.
Нощта мина кошмарно. Нито той, нито Алена можеха да заспят. И двамата бяха будни, но дума не отронваха. Сутринта той стана рано и излезе. Алена остана сама. Дълго стоя до прозореца, загледана навън.
“Не - каза си. - Не мога да го оставя. Точно сега той има нужда от мен. Трябва да бъда до него, каквото и да е направил, какъвто и да е, аз го обичам.”
София, 4. 01. 2012 г.
