НОЩЕМ В БУДЖАКА
НОЩЕМ В БУДЖАКА
Тиха нощ, лятна -
спи буджашката земя,
спят нивята, спят лозята,
спят баири, долини,
спи рекичката далече,
кладенецът е заспал,
спят дикани наредени,
спят девойки уморени,
дядовият спи кавал,
спят звънците под звездите,
спят зрънцата под луната.
Само някоя
майка
нейде
пеленачето повива
и в нощта му тихо пее:
“Нани, синко, нанкай, чедо -
да пораснеш ти голям,
че ще яхнеш коня бял,
ще засвириш на кавал
да се чуй кавала дядов
вечер,
нейде надалече”.
ЗВЕЗДНО
В зимен сън потънал,
спиш ти, мой Буджак.
Полетата сланясали,
сребристо-леко дишат.
Дървета ти - вили,
натъкнати в небето,
а в долините птици
закрилят твоя сън.
Уплашено прозорците
безбройни
кротко гледат,
пак дебнат ме,
допитват душевната ми тайна
за твойте бели къщи
под златни керемиди,
зад вратници затворени
като на старци устни.
Сякаш е застинала
усмивката му на Буджака.
И някъде усещам,
без пътища, в безкрая:
с поглед звезден
белоглаво,
дългокрако
черно конче.
НА ПЕТЪР ВЪЛКАНОВ
И не стихват стиховете,
плачат жално ветровете,
пак самотен си, поете,
път трънлив пое ти.
Гръм ли гръмне,
дъжд ли плисне,
клет куршум ли писне,
над хартията осъмваш,
над съдбата ни замислен.
Идват тъжни времена,
мълчаливи бели чакат
и стоят като стена
камъните там, в Буджака…
***
От обич буджакска съм станал,
от слънчева майка засмяна,
от пролетен вятър обрулен,
в българска мъка забулен,
от цвилене конско събуден,
от майчино мляко закърмен,
от майчина песен унесен,
от края забравен донесена…
ВЪЗДИШКАТА НА БАБА
През черните врати
изведоха овца
и два тъмни мълчаливи силуета
посече бавно есенният дъжд.
Прозорчето ни малко замъждено,
изтривах петгодишен аз и взирах се
в покорната земя.
И чух зад себе си въздишката на баба.
Избля овцата.
И силуетът й черен
отдалечи се тихо, слят с нощта.
НА ХУДОЖНИКА М. ГРЕКУ
Юздите ми даде на коня крилат,
че бях аз тогава и мургав, и млад,
ти каза с болка в очите, с тревога:
- Побързай напред и моли се на Бога.
И носи ме коня в небето незнайно,
и гледка намира сърцето омаяно,
напред и нагоре от хора далече
и с коня летящ едно тяло съм вече…
Ноември 2000
УТРО ДАЛЕЧНО
Утро далечно в бяло облечено,
сребърен черковен звън,
бели момичета с китки окичени,
стари дувари от слънце напечени,
зная, тъгувате вие за мене.
Черги окърпени, вехти дисаги,
бели месали, възглавници писани,
кюпища пълни, алени грънци,
с бяло брашно нощови -
всички сте живи за мен тази вечер,
всички събрани сме ний на хоро…
Как да не каним кавала на Каню,
как да не чуем Яна усмяна,
Яна усмяна с нова премяна?
Колко ми светиш ти,
утро далечно,
пред новогодишната идваща нощ!
Свирете, пейте, играйте
на ръцете ни български наши деца.
Утро далечно, колко си вечно!
***
Отново натирен
в чуждо пространство,
за теб, прародино,
ще питам напразно.
Отново докосвам
аз тънките струни
и лющят се спомени
с диви муцуни.
Отново погледът
втренчвам обратно
и сълзи отронвам:
Ще чуе ли брат ми?
Отново сънувам
аз сънища кратки
със скачащи коне
и хора във вериги,
пламтящи икони
и пламнали книги…
Януари 1992 г.
***
Аз старите снимки обичам,
душите им тайни оттам
с очи надарени притичват
към мен да обадят, да знам
за младост далечна, мъглива
с гердани и китки, свенлива,
за обич буджакска трънлива,
за свидния Енчов геран.
Там дядо ми леко примижва,
усукал мустаците здраво,
в ръката му Книгата виждам -
за мен е заръчана, казват.
Край него са щерки - колони,
от българска хубост преливат,
пленен от каки - кокони,
по-долу е татко усмихнат.
До него навела главица
с панделки, с поглед на ангел,
с рокличка дълга, в чепици
аз леля си малка познавам.
И баба ми в тъмна забрадка
с поглед загадъчен, тъжен
към нас устремена и кротка,
на древна приличаща песен.
Разсеяно дълго се взирам,
мъждукат душите познати
на вуйовци, сваковци снажни,
от времето приказни пратени…
Януари 2000
***
Запалих вчера печката,
а вън все няма сняг.
Във дим обвивам лекичко
картините си, с тях
заканите ли вехти
изпълвам от години,
далечните мечти ли?
Годините в картини?
Кахърите ми в тях?
Не, радост ще да блика,
че здрав живот живях:
на време вино пийвах,
на време се посмях
и с глас, от горе даден,
от все сърце си пях…
Запалих вчера печката,
а вън все няма сняг,
с усмивка в огледалата
баща си жив съзрях…
Юли 1999
***
Сирени, сирени се чуват отново
в деня на великата смърт.
Смирени, смирени пред Ботево слово,
душите ни стигат до Вола -
да помнят душите върха!
Габрово, 2 юни 1995
