ИВАНОВДЕН
ИВАНОВДЕН
Вървях през всякакви очи по пътя си.
Като оси ме лаяха попътни псета.
Най-глупавите най-свирепо ме грозяха.
Най-умните все пак ръмжаха издалече
с едва дочут подземен дрезгав ромол.
От техните прикрити зъби се страхувам…
Без камък в пазвата си -
с гол кураж спасих се.
О, псета, - люти като болести заразни -
вървете си по кучешкия път, момчета.
От хапане е късно вече да се плаша.
Аз нямам неухапано место по себе си:
от кучетата само белезите имам,
от приятелите - всички живи рани…
И хората
по зъбите се разпознават.
СИНЧЕЦ
Бързах към родното землище,
толкова бързах!
А тука:
биволи сякаш са минали -
облаци черни, катранени!
Пасли на гладно
и всичко до корен прегазили, всичко!
Даже лозите по репей пълзят -
подивели от цивилизация…
Търся оная поляна,
люляна от детската люлка на крушата.
Търся оная напукана плочеста уличка -
прахан и кремък.
Търся дръвчето, което садихме със дядо ми -
най-добродушният!
Търся чаталчето
с малката прашка на моето братче.
Търся котлите,
в които лицето на майка ми още е пролетно.
Търся секирата таткова -
остра светкавица в зимата.
Търся пчелите -
крилати певици край горските ягоди.
Търся петлите -
във утрото счепкани кървави облачета.
Търся…
Сребърно гущерче -
сякаш от пепел е - гледа мe сепнато.
А от синчеца на моето детство
само небе е останало.
Само небе…
СПОМЕН ОТ ДЕТИНСТВОТО
И ето ме с ожулените детски колена:
най-стриган сред кресливи рошави връстници.
Те - светли пакостници,
аз - с вина и без вина
за вечерта, в която оглушахме от плесници.
От чуждите черници брахме плодове и смях -
то беше луда радост там,
то беше там съблазън!
А после само аз едничък честно си признах…
И страдах много, не защото бях наказан.
БЯХ СЛАБ
Наоколо искреше скрежен ден.
Ехтеше веселата детска врява,
подхлъзнах се на пътя заледен -
и почерня
край мен снегът тогава.
Съвсем наблизо мина мъж - висок и як.
Той вместо бързо длан да ми предложи,
в лицето ми подритна лед и сняг
и се изсмя
в яката си от сиви кожи.
Изправих се - от ярост блед и сляп.
Мъжа като снежинка бих премазал,
ако не бях
така жестоко слаб…
Децата първо себе си намразват…
Не помня вече моя детски смях -
гори ме само оня огън зимен.
Но още оттогава аз прозрях:
най-силно хапе
болката без име.
РЕКА
Дъждът поникна по реката,
ала някой го обра.
Една дъга ми стана крива стряха
и аз се впуснах в позабравена игра,
в която слънчеви лета с дъги ме гряха.
От моя топъл детски край дошла е тя -
там пак жужат пчели с оранжеви крачета
и в бродовете
газят дългоногите тополи и цветя.
Там пак се гмуркат голите момчета.
И никое не ще усети бурната вода
подир дъжда иззад завоя как ще се покаже
и как ще носи клони, викове, гнезда,
и как ще гребне
детските им дрешки даже…
Довечера
до зазоряване ще гледам пак без глас
от две небета
как звезди и спомени ще светят…
Тъй малко трябва ни в тревожен час:
едничка дума, извор син, зелено цвете.
Когато всичко в този свят ми загорчи,
ще се запътя сам-самичък след дъга извита.
Не ще настигна там момчето с езерни очи,
но пак ще се родя -
щом извор чист за първата си дума питам.
ДЯДО ЗАМИНА
Дядо замина при нивата своя.
Дядо замина,
където погребахме спомени стари,
където заринахме
дългите суши на псетата с воя,
където забравихме
синори кръвни и скръбни хамбари.
Дядо замина.
Само щурците го знаят къде е -
в лятната вечер
най-топлия поздрав от него ми носят.
ОБЕДНО РАВНОВЕСИЕ
Безгрижно крачех в планината -
така съм ходил неведнъж…
Стада от облаци - в позлата -
пасяха по небето дъжд.
Замервах щърба костенурка,
полягах после под ела:
подобно тихичка гъдулка
жужеше весела пчела.
Без път поляните преминах -
като сърна през див лещак.
Не търсех вече детелина
с вълшебни четири листа.
Отвесно вдигах пръчка жилава,
изправена на моя пръст…
Бе всичко просто и красиво -
тревата бе с балкански ръст.
СЕЛЦЕ
На Антон Михайлов
Ти идваш тука всяка пролет -
бадемов цвят да те поръси.
Ти идваш тука всяка есен -
разчупваш с камък тишината
и под бадемовите сенки
пак търсиш млечните си зъби…
Жестоко си объркал пътя! -
Къде са сватбите на тия
прикътани в бюфети снимки?
На тия поменни забрадки
къде им са жените живи?
На тия кашличави старци
децата им къде стареят?
На тия пъстри леки люлки
плачът детински де се гуши?
На тия лястовичи стрехи
къде е изгревът момински?..
Когато плъзнат тук влечуги,
не ще те срещне даже куче
и с любопитство ще те дебнат
от сухи избелели клони
свирепи гарвани - жалейки…
А тънки пролетни бадеми
ще пръскат взривове от младост.
с. Пряпорец, 1979
УСЕЩАНЕ
В цветята под моя прозорец
щурче ми припяваше снощи.
Къде е? - Не виждам отгоре.
Но чувствам го: там е то още!
Макар да се крие. Усещам го! -
Това е духът на баща ми.
Той често ми казваше весело:
„Щурците красят вечерта ни!”
с. Благоево, 1994
ЗНАК
На Янко Добрев
За есен беше късно, пък за зима - рано.
Накратко казано: сезонът беше ничий.
Имането на ябълките бе обрано -
с опърпани листа
стърчаха те безлични.
Ала момче с око на катерица гладна
на най-опасен тънък клон се покатери,
разтърси го
и ябълка последна падна -
подобно шикалка в тревата я намери.
Бе дребна тя, без блясъка на плодовете,
които в клоните на гроздове узряха.
Стипчива бе -
но тъй разхапа я момчето
и тъй захруска, че ушите му пращяха!..
Като луна сред облаци бе тя в клонака.
Бе както всеки сетен плод наесен,
но тъкмо тя
за край на тази есен беше знакът.
Сезоните -
и те си имат лебедова песен.
Сакар планина, 1990
МЕСТНОСТ
Тук ражда и умира ти, селце приветно -
а днес пустеят хълмовете онемели.
Трънаци ялови са нивите ти подивели,
сред буренаци смоци душат ветровете.
Не лайва върло куче към звездите,
не писва в люлка бебе прегладняло,
не пей петле - навръх плета изгряло,
ни пътник морен по среднощ си иде.
Трънясваш като гроб посред полето.
Но ти живя. -
Остави име след смъртта си!
Не може вече никой тебе да те мрази -
частица стана от балкана и небето.
Ти беше село - а сега си вечна местност:
разцъфват билки тук за болки хорски,
дъхтят червени ягоди в поляни горски,
щурци крадат светулки за невести…
Пък аз защо пак старите капчуци търся?
Защо се гърча сам като поточе в пясък?
Защо?..
Където мина в този кър тревясал,
все спомени със млечни зъбчета ме ръфат.
2002
БРЯГ
Дали аз закъснях, или времето бързаше?
Симеон Стоянов
(Среща)
Аз отдавна пресичам реката на времето.
Неотстъпно вървя към
отсрещния бряг.
А там мрачно е,
скрито е там неизбежното:
зад бързея дебне най-ледният сняг!
Опознах на живота меда му и жилото -
все напредвам през тиня,
през слънце и мрак.
И все бдя да не смесвам водата
с мастилото,
хвалби да преглъщам и жабешки кряк.
Колко много игриви мечти непрежалени -
като слънчеви зайчета
в бавна река!
Колко много удавени
изгреви алени -
потънали лодки без флаг и гребла!
Пролетта я изгазих, след нея - и лятото.
Като звяр ме причаква
коварният бряг…
А пък златната рибка все бяга
към страшното.
Изплъзва се. Как да я хвана аз, как?
2. 10. 2011
