Атанас Капралов

Размишления за едноименната книга на Йордан Каменов

Съдбата ме срещна задочно с литературоведа Йордан Каменов в труден за него момент: през 2002 г., когато го принудиха да се раздели с Националния литературен музей. Познавах го бегло като автор, но вроденото ми чувство за справедливост ме накара да му бъда съпричастен и да направя достойния за себе си избор тогава. Властта за пореден път разместваше фигурите на литературното поле и задоволяваше тщеславните си амбиции с неминуемите позиционни жертви и „оцарицване” на благодарни пешки…
Впрочем, всяко зло за добро! Последвалите години на свободна практика са най-благодатните за Каменов в творческо отношение. Именно през тях се раждат стойностните му книги: „Властта, историята и Вапцаров”, „Вапцаров между митовете и любовта” и емблематичната „Те можеха да бъдат нобелисти”, на чиято премиера имах удоволствието да присъствам в Столична библиотека през 2010 г. Всички трудове на автора впечатляват с балансираност и трезвост на оценките, далеч от плитката емоционалност и зле прикритата цветова пристрастност - особено когато се тълкува автора на „Моторни песни”. Жалко, че текстовете му не присъстват в съвременните скудоумно съчинени учебници по литература, в който предмет учениците с право виждат нещо абсурдно, непонятно и потискащо!
Самото есе за Дебелянов започва именно с това как на поредния писмен изпит се пада тема от творчеството на видния копривщенец. И как кандидатите масово напускат аудиториите, защото: „Срещу жадните за наука /или поне за образование и диплома/ задействаха две от поразяващите литературата в очите на децата оръжия: усложнената покана за анализ /на каквато качествено не могат да отговорят и всякаквите автори на задаваните теми/ и отсъствието на достъпни и стойностни интерпретации на творчеството и личността на големите ни писатели” - заключава „тъжно като в дебелянов стих” Каменов.
„Те можеха да бъдат нобелисти” на издателство „ВИНИ 1837″ включва 16 класици от националната ни литература, притежаващи дарованието и потенциала да получат най-престижната световна награда. Някои от тях си отиват твърде рано от този свят, преди още да е учреден регламентът за връчването на приза - Ботев през 1876-та, Захари Стоянов през 1889-та, Алеко Константинов през 1897-ма. Нобеловата фондация се ражда четири години след смъртта на своя патрон - през 1900 г., а от 21 октомври 1901 г., т. е. рождената дата на откривателя на динамита, започва обявяването на лауреатите.
Логично втори в хронологичното подреждане е поставен патриархът на нашата литература Иван Вазов, който със съдействието на своя приятел проф. Иван Шишманов търси път към Нобела. Шведският виден славист проф. Алфред Йенсен така и не дава никакъв отговор на писмото от своя български колега. Скандинавският учен предприема през 1912 г. опит да извоюва наградата за безспорния авторитет от кръга „Мисъл” Пенчо Славейков. Уви, ранната смърт на автора на „Кървава песен” преждевременно слага край на процедурата по издигането на тази най-известна българска кандидатура.
По-нататък в компанията на логичните „кандидати” присъстват и в голяма степен спорните Тодор Влайков и Симеон Радев. Самият Каменов започва есетата си за тях, предусещайки скептичните погледи и мръщене на изненадания читател. Но аргументите му в полза на двете знакови книги на тези автори „Преживяното” и „Строителите на съвременна България” по недвусмислен начин доказват неговата теза, че и тук Нобелът е бил проигран! Проигран „от самите писатели и от неутешителното ни неразпознаване на важността на интелекта и Словото.”
Най-големите български поети си приличат по една ужасяваща подробност: техните съотечественици не им оставят шанс да остареят! Просто приживе те са твърде опасни за околните. Толкова опасни, че няма как да не им се помогне по-скоро да се преселят отвъд! Пейо Яворов е принуден да сложи сам край на живота си на 36, за да заглуши позора на обвинението и да избяга от смазващата мизерия и безизходица след ослепяването си. Доблестният доброволец Димчо Дебелянов, наречен от Каменов инструмент за поезия, среща смъртоносния куршум на 29 години в деня, когато му се е полагал отпуск. 30-годишният автор на поемата „Септември” Гео Милев е уникален пример за безграничието на родната властова жестокост. Потомците имат възможност да се поклонят не на костите му, а на стъкленото му око - само това са ни „оставили” убийците му. Жълтата гостенка погубва на 24 години сочения за Моцарт на българската поезия Христо Смирненски. На Христова възраст е разстрелян и поетът от световна величина Никола Вапцаров, който приживе нито от ляво, нито от дясно е разпознат като национална ценност.
Нобеловата награда, както е известно, се дава на живи хора. Това е противно на нашите навици. Ние, даже и да се сетим за „някого, той вече ще е покойник” - обобщава с тъжна ирония Йордан Каменов. Тази книга е вик към загубеното ни национално достойнство, тя е своеобразен протест към опитите ни напоследък да заличим духовната си идентичност.
Естествено, в четивото на Каменов присъстват и имената на доживелите по-достопочтена възраст прозаици като Елин Пелин, Йордан Йовков, Емилиян Станев, Димитър Димов и Йордан Радичков. Всеки един от тези автори има достижения, достойни за литературния Нобел. Но от тях само Станев е бил номиниран приживе - твърде късно и пределно срамежливо разбира се, за да има реален резултат…
Впрочем, интересна статистика е направил днешният жив класик, писателят Никола Радев: „Ако турим на лавицата нашата литературна класика от Раковски до Георги Караславов, от общо 24 класика се нареждат сто томчета. Ако наредим руската класика от Пушкин до Горки - трийсет и шест автора, цели пет лавици не могат да поберат петстотин седемдесет и петте тома, дебели като тухли. На нашите писатели се падат средно по четири тома на човек, на руските - почти по петнайсет. Писали, та писали, сякаш нямали друга по-сериозна работа.” За това си има и причина: българският писател открай време е принуден да се занимава с каквото не му е работа, за да оцелее. Така че повечето от половината възможни шедьоври по нашите ширини са останали на практика неродени! „Задушени от социума, от Дебеляновите оскъди, от тиранията на бездушието, безразличието и бездуховността!”
Йордан Каменов с възрожденска страст констатира и призовава: „Аз не зная по-добър стожер на националната стратегия от осигуряването на възможност най-талантливите и най-умните да осъществят себе си. И от това неспирно да се запазва и подхранва националния дух. А на практика излиза, че стратегията на обществото, в това число и на политиците, е била да отстрелва гениите си - тях физически или таланта им.”
След тези страшни думи какво друго ни остава, освен всинца да замълчим в знак на траур, обладани до костите от национална безперспективност. Макар че не мълчание и не траур е нужен в случая, а стоицизъм и кураж в тези меркантилни времена при търсенето на пътища да подпомагаме литературния потенциал на нацията.
„Те можеха да бъдат нобелисти” е книга-находка, книга-изповед, която си струва да бъде прочетена от всеки уважаващ високото слово българин. Защото в нея има и тъга, и отчаяние, и стаен гняв, но също така мъдрост, стоицизъм, превъзмогване и в крайна сметка - надежда! Надежда, че все някога ще узреем не толкова за литературния Нобел, колкото за прозорливостта да разпознаваме днешните и бъдещите си духовни водачи още при първите доказателства за това.
А не да ги убиваме - от злоба, завист, надменност или скудоумие.