Панко Анчев 

Не знам дали наистина революцията изяжда децата си, но тя във всеки случай непрестанно ражда все нови и нови свои деца. И колкото по-дълго живее, толкова повече са нейните преки и косвени наследници. Наследниците  влизат във взаимодействие помежду си и оценяват наследството на своята родителка. Тези, които са получили достатъчно, за да живеят спокойно, са доволни и смятат, че революцията е успешна и трябва да се брани. Другите, естествено, са разочаровани. Личният им неуспех те приписват като неуспех на цялата революция. От насетне се разгръщат нови противоречия, които във всички случаи поставят под съмнение и обезсилват революцията. Особено ако системата, дошла върху нейните вълни, не е в състояние да осигурява в достатъчна степен нормално жизнено равнище за по-голямата част от обществото. Революцията тогава възпроизвежда вътре в себе си своя нова революция, чиито последици и изход са непредвидими.

Революцията е радикална промяна, изваждане от обичайното състояние, пренареждане на ценностите, ново разслоение на обществото, смяна на властта. Зад всичко това стоят живи хора със своя морал, характери, нагласи, самосъзнание, начин на живот и навици. Революцията разбърква цялото това множество от хора и състояния, преобръща всичко и установява нови правила и нов ред. Довчерашният властник днес може вече да е обявен за престъпник и дори наказан със смърт за престъпления, които преди са се считали за добродетели и служене на народа и отечеството. А довчерашните негодници и престпници днес вече управляват, обявени за герои. Това създава смут и душевно объркване, предизвиква страх, поражда недоумение, гняв, болка, но и радост, вдъхновение, порив за промяна. Разпалват се страсти, които могат да предизвикат обезумление, да поразят здравия разум и унищожат човека.

Висока е цената на революцията - и  когато ти носи радост и възход, и когато те захвърля от върха на дъното. При това цената е човешки живот, кръв, страдания, материални разрушения. Към тях трябва да добавим и пораженията върху съзнанието и психиката на хората. А също и разстройството на обществото, рабиване организацията, нарушаване на обществения ред, увеличаване на престъпността, объркване и отчаяние. Син застава срещу баща, приятел срещу приятел, съмишлениците се разделят и намразват до смърт, сякаш никога не са били заедно. Обществото заболява опасно.

Обществото не само боледува, но и произвежда постоянно нови и нови токсини, които атакуват имунната му система и поразяват жизнено важни негови фанкции. А това разстройва живота на обикновените хора, създава у тях чувство за страх и дори паника, тъй като не знаят какво ще се случи със самите тях. Техните страдания са по-важни и по-непоносими отколкото страданията и грижите на бившите привилигировани.

Това, което до тук казвам, се отнася до „горещите”, „грубите” революции, в които се стреля и се лее кръв. Но т.нар. „нежни революции” са не по-малко груби и жестоки, макар в тяхното протичане да има предимно митинги, скандирания, викове, призиви за промяна. Революцията  се характеризира не със средствата и формите, чрез които протича, а с резултатите, които постига или към които се стреми и заради които се е появила.

„Нежните революции” са завършващите фази на „студената война”. „Студената война” сложи край на социализма, а „нежната революция” бе смяната на социално-икономическата система. Социализмът победи капитализма и установи своята „диктатура на пролетарията” в кървата борба с буржоазната система. И макар пролетариатът да бе слаб и зле въоръжен, той успя да се пребори с военно-полицейската машина на тогавашната държава. Всяка социалистическа революция бе  разрушителна. Тя в буквалния смисъл на думата взриви материалната база на капитализма и крепящата се върху нея буржоазна държава. Историята не познава „нежна социалистическа революция”. Но тя не познава и „нежна буржоазна революция”. „Нежна” и относително безкръвна е тя само в постмодерната епоха. Капитализмът се завърна сравнително мирно, тихо и безболезнено. Редно е да се запитаме защо това е така.

Социализмът победи там, където бе слабото звено на капитализма. Самата система и тогава бе твърде силна, но поради своето неравномерно развитие, тя не бе и все още не е еднакво стабилна и могъща във всички точки на планетата. Ленин пръв осъзна възможността да се използват последиците от неравномерността и посочи къде именно са тези точки. Там и се осъществи революцията. Но „слабостта” не бива да се разбира съвсем буквално, защото държавите навсякъде поддържаха армии и полиции, готови да реагират срещу всеки, който иска да променя системата. Системата обаче не се съхранява единствено с полиция и армия. Необходими са и други фактори - особено морално-волеви и политически, които да се съчетаят с могъществото на държавата и да задействат нейните защитни механизма. В Русия държавата не бе чисто буржоазна.Тя  бе дворянско-аристократична и в процес на обуржоазяване. Разложената аристокрация виждаше опасността за себе си не само от болшевиките, но и от все повече осъзнаващата се буржоазия като „класа за себе си”. Всъщност, протичаше процес на такова осъзнаване и у пролетариата. И това бе много важно и обясняващо в значителна степен събитията в началото на ХХ век в Русия. Оказа  се, че у пролетариата процесът се развива с по-висока скорост и именно поради това тази също нова за страната класа успя в своята класова борба.

Осъзнаването на „класата за себе си” е изработване на установката, че предстои борба срещу класов враг, който трябва да бъде мразен и победен. Класовото чувство и съзнание е по същество класова омраза. И как иначе: и двете класи разбират, когато напълно се осъзнаят „за себе си”, че се подготвя революция и предстои гигантска битка за оцеляване. Класовата борба е борба на живот и смърт. Такава борба не може да бъде само идейна и психологическа, а революцията - нежна. По тази причина социалистическата революция, а преди нея и буржоазно-демократическата бе насилие и кръв. Друг характер не можеше да има.

„Нежната революция” възстанови капитализма, но не чрез борба на буржоазията с пролетариата, тъй като буржоазия в социалистическите държави нямаше. От края на 60-те години на ХХ век, въпреки огромните усилия на пропагандната машина, общественото съзнание и съзнанието на отделната личност в държавите от социалистическата система все повече се обуржоазяваше. Това бе възможно заради сериозните икономически трудности, които системата преживяваше, в резултат на които от 70-те години на ХХ век нататък жизненото равнище започна главоломно да пада и от магазините да изчезват стоките от първа необходимост. Хората виждаха, че в западна Европа хората живеят добре, богато и охолно, разрешено им е да се движат, където искат, свободни са от ограниченията, които социализмът налага. Капитализмът бе припознат от поданиците на социализма като надежден и способен да осигурява материални и духовни блага. И въпреки идеологическата война, в която бяха въвлечени, те предпочитаха „противника” и желаеха да живеят не по „социалистически” и „комунистически”, а така, както живеят „на Запад”. Стремежът към материалното, страстта да притежаваш са все буржоазни качества, които откъсват личността от колектива, обособяват я в себе си, правят я егоистична, т. е. буржоазна.

Но това още не означава, че при социализма буржоазията се е възродила и подновява класовата борба в нови условия. Не, обуржоазеното съзнание на обуржоазената личност не формира нов тип личност, а само дава допълнителна окраска към характера и духа на личността. И тази окраска е достатъчна вече да притъпи борбата, която системите водят помежду си. По същество се подготвят условията за мирен преход, за реставрация на социализма без участието на буржоазията.

Нежната революция е дело именно на обуржоазената личност, която не страда и не се бори за свобода на мисълта и словото (тази борба е измислена), а за възможност за предприемаческа дейност и забогатяване, придвижване по света, придобиване на собственост и гаранция за нейната неприкосновеност, бърз и безпрепятствен достъп до материалните  блага и задоволяване на естествените жизнени потребности. И на тези, които са изгубили напълно доверието във властта и държавата не е повече нравствена ценност. Желанието „да имаш” за човека на социализма се оказва по-силно от потребността му „да бъдеш” - въпреки упоритата, продължителна и настоятелна работа на пропагандата, на училището и университета. Този човек изгуби търпението си да чака „светлото бъдеще” и предпочете да получи полагащото му се веднага, а не утре или някога. Интересно е, че обуржоазяващият се човек от началото на българската модерна епоха бе повече „социалистически” отколкото социалистическия в зората на постмодерната, т.е. след извършените политически промени. Но историята си прави подобни шеги, когато самата тя се намира в преходно състояние.

Това страстно желание „да имаш” поражда предпазливост, но и страх от възможна недооценка и неправилна ориентация в суматохата. То се съпровожда с агресивност и опит за рушене, за да се придаде масов характер и революционност на явлението. Вярно е, че по-късно, когато премине вълната на нежната революция и новопокръстеният буржоа се види във властта, ще започне „незабавната смяна на системата” и под напора на тази смяна ще се руши всичко, което е от миналото. Но ще се руши правното основание на предишната система, нейните институции ще бъдат закривани или поставяни под управлението на нови хора. И това ще се прави с неописуемо опиянение, чрез което ще изпитва радостта от постигната „свобода”. Бързо ще се променят закони и ще се създават нови; ще се уволняват и дискредитират кадри; ще се извърши рязък завой в политиката, за да се създаде нов тип държава. Т.е. системата се демонтира юридически, а не чрез физическото ликвидиране на нейните опори - както бе при социалистическата революция.

Системата се ликвидира, като материалната база се изземва от държавата и се дава (продава или подарява) на отделни лица и групи. В някои източно-европейски държави бяха въведени правни ограничения (лустрация) за определени категории лица, работили в органите на репресивния апарат или в ръководните структури на комунистическата партия да заемат длъжности в системата на държавната власт. И толкова! За капитализма бе особено важно да наследи в цялост изграденото при социализма, а то не бе малко и в повечето случаи и на високо технологично равнище, с утвърдени международни пазари и добро финансово състояние. Така неизбежният период на първоначалното натрупване на капитали бе съкратен в значителна степен и бе сведен до минимум. Това отвори възможност за бързото навлизане на реалните капиталистически икономически отношения, като се създаде и реален пазар на стоки и услуги. Всъщност, реваншисткият характер на капитализма се прояви в използването на материално-техническата база на социализма и на позициите, които някои от неговите икономически субекти си бяха извоювали на световния пазар, както и на добре подготвените кадри. Капитализмът бе разбрал от собствен опит, че няма смисъл да унищожава нещо, което вече създадено и че не бива винаги да се започва от начало.

Поведението на капитализма по отношение постигнатото от социализма още веднъж показва неговата егоистична природа. Той получава наготово толкова много, но историята показва, че не го използва рационално и с благодарност. В повечето случаи той се възползва от пазарите, а не от заводите и машините в тях. Дори не чак толкова и от хората, които ги управляваха. Новите капиталистически държави бяха включени в повторно международно разделение на труда, но по същество бяха изключени от него или получиха нищожна част и бяха поставени в трудно състояние. Закрити бяха производства, които са нерентабилни в достатъчна степен, въпреки че те именно осигуряват прехраната на стотици хиляди хора. Материалната база може да е на високо равнище, но в съответната държава не може с нея да се постига висока норма на печалба поради не дотам квалифицираната работна ръка или поради това, че националния пазар е малък и не е в състояние да изтегли и разшири производството, за да увеличи печалбите. Виждаме какво се случи с България след 1989 г. и как й е невъзможно да възстанови равнището на живот от 80-те години на ХХ век. Системата безжалостно унищожи всичко, а уж щеше да осигури благоденствие и щастие на целия народ. 

След 1989 г. в България се появиха две нови обществени съсловия: бизнесмени и политици.

Преди бизнесмените се наричаха „стопански ръководители”, а политиците - партийни или комсомолски работници, но сега те се обособяват като нови класи с истинско класово съзнание и поведение. Бизнесменът днес е съвременният буржоа, владетелят на средствата за производство, този, който купува човешкия труд и под неговата диктовка се разпределят материалните блага.

Интересен е механизмът, по който се формира буржоазията в отделните й групи. Този механизъм е различен от варианта, който заработи в зората на модерната епоха чрез тогавашното „първоначално натрупване на капитала”. Първите нови реални едри капиталисти след нежната революция бяха тези, на които бе отстъпена социалистическата собственост или им бяха дадени пари и вече планирани или дори осъществяващи се от държавни стопански и външно-търговски организации сделки на вътрешния и на международния пазар. Става дума за сделки, струващи огромни пари, разбира се, и променящи структурата на вътрешната и външната търговия поради пренасочване на стоковите и паричните потоци от държавата към частни лица. Банките охотно започват да дават кредити, които са почти напълно необезпечени, но са достатъчно големи, за да бъдат инвестирани в мащабни сделки и вложени в личния бит на получаващите ги. По този начин се разрушава предишната система, като се източват нейните материални и финансови средства, а от друга се формира ускорено нова класа, която изземва материално-техническата база и поставя на нови основи икономическата дейност.

Понеже това не са лични пари и не с лични заслуги и усилия са спечелени, голяма част от новопоявилите се бизнесмени, т.е. буржоа, алчно харчат за себе си, купуват имоти и автомобили, живеят на широко, пилеят пари за удоволствия или ги влагат поради незнание и неумение в губещи проекти. Други, разбира се, съумяват да се справят с предизвикателствата на новата конюнктура и полагат основите на своята стабилна икономическа дейност, пробиват на чуждия пазар, строят фабрики и се превръщат в истинска работеща класа с произтичащите от това последици.

Постепенно новата класа вътрешно да се разслоява. От една страна върви процес на концентрация на новопоявилия се и придобит капитал, а от друга - се нарояват множество нови икономически субекти, които зараждат т. нар. „средна класа” или „дребна буржоазия”. Но и едните, и другите вече са посели в себе си качествата на буржоата-капиталист, развили са егоизъм, конкурентност и жажда за печалби. Прокарва се нова разделителна линия между хората: работодатели и наемни работници. И се създава нов вид труд: бизнес. Всичко вече е бизнес, от който трябва да се печели. Покупко-продажбата е сферата, в която влизат тези, които ще си изкарват прехраната. Важно е да се отбележи, защото то създава социално-политически проблеми от нов тип, че разрушаването на структурата на социалистическото общество размества драматично социалните пластове. Доскорошни бедни и нищо не значещи хора изведнъж се оказват богаташи, работодатели, влиятелни. А до преди миг важни персони, от които е зависела съдбата на десетки и стотици люде, попадат в групата на бедните и изхвърлените от живота. Това става някак внезапно, още докато трае еуфорията от нежната революция и докато не са изтлели социалните надежди за богат и свободен живот.

Наивното мнозинство повярва, че бизнесът е  мечтаната врата, през която се влиза в царството на охолството и личното осъществяване, в честния труд, който е тежък, но резултатен и благодатен. Така мислят тези, които участват или симпатизират на  нежната революция и с цялата си  душа желаят смяната на „омразната” система. Но реалността се оказва коварна и жестока. Вместо мечтаният „земен рай” най-сетне да настъпи, появява се социално неравенство, мизерия, безперспективност, безработица, разочарования и страдания.

Егоизмът и жаждата за големи печалби с цената на всичко не е компенсация за предишна бедност. Тази настървеност не е измъченост от предишни страдания и от недоимък, който е озлочестил доброто сърце. Не, макар това сърце вероятно да е било добро и състрадателно, тук се проявява изконното качество на буржоата-капиталист - алчността и „сърцето” се променя.

Като продължение и материализация на опиянението от свободата и демокрацията разглеждам появата на съсловието на политиците в българския обществен живот след нежната революция. Промени се напълно характерът на самата политика. Тя придобива формите на западноевропейската буржоазна демокрация, най-важните от които са всеобщите избори, представителната демокрация чрез парламентаризма, многопартийна система и т. н. Новите класи и съсловия имат нужда от свои политически изразители, които да ги представляват във властта и да защищават техните икономически, социални и политически интереси. Политиката е видимото лице на живота след нежната революция. Там се пренесоха всички обществени страсти и борби за установяване на справедлив обществен ред, в който личността да получи възможност за пълно осъществяване на своите способности и да живее спокойно, мирно и в добро материално положение. В същото време политиката се превърна доходна професия, чрез която мнозина промениха социалния си статус и излязоха на ново равнище в практическия живот. Буквално от улицата във властта се втурнаха хора случайни, напълно неподготвени, които никога преди не са и мечтали, че върху тях ще легне отговорността да решават държавните дела. Те правят закони, избират правителство, насочват държавния кораб, срещат се с чуждестранни политици и държавници, с президенти и крале, седят в президиуми, возят се в служебни автомобили, пътуват в делегации в чужбина и ги охраняват професионални телохранители.

Надеждите на хората се насочиха към политиците. Те трябва да вършат чудеса! Те са виновни за неблагополучията! Те замърсяват езика! Те харчат много и поради това държавата няма пари! Те нищо не правят за пенсионерите! Но и някой от тях „ще ни оправи”! Някой от тях ще ни донесе щастие! Някой от тях ще въздаде възмездие на тези, които са крали и управлявали лошо! Маркирам само диапазона, в който се простират претенциите към политиката и политиците.

Причината за това са най-малко две. Първата е навикът от социалистическото минало, когато решенията се взимаха от горе. Каквото кажат там, на върха, това и ставаше. Това не беше кой знае колко приятно, но бе удобно. Винаги е удобно друг да решава вместо тебе и на друг да се сърдиш за собствените си неблагополучия. Щом предварително знаеш причината за тях, по-лесно ги преживяваш.

Другата причина е в бързото разочарование от новата система, на която се възлагаха огромни надежди. Радикалните икономически и обществено-политически преобразования поставиха на изпитания огромен брой хора, които бяха привикнали към един начин на живот, а сега им се налагаше съвсем друг. Те, особено възрастните, болните и немощните, бяха оставени на произвола на съдбата. Държавата и обществото се отдръпнаха от тях. Мнозина опитаха да се занимават с бизнес, но похарчили всичките си спестявания и дори заложили имуществото си, се оказаха аутсайдери и чужденци в собствената си страна. В тяхното съзнание бе невъзможно да си представят, че вината за икономическите и социалните им нещастия са самите те, тяхната непригодност и неспособност да вършат това, с което са се заели. Някой ги бе излъгал, че шансовете на всички са равни и че способният и работливият непременно ще спечели. Всъщност, излъгала ги бе пропагандата и лъжеученията за либералната демокрация като царство на умеещите, способните, даровитите, честните. Твърде скоро се оказа, че за да си богат, трябва да притежаваш още други качества, които не всекиму са присъщи и харесвани - особено това, че не бива да си нравствен и състрадателен, мек и незлоблив, отстъпчив и лековерен. И че от нищо богатство не се прави, а парите при пари отиват.

Кой тогава е виновен? Кой не помага? Кой пречи? Отговорът се насочва винаги към тези, които олицетворяват демокрацията и неограничените й възможности - политиците, които сме избрали за наше добро и за да ни служат добросъвестно и всеотдайно.

Но не само разочарованието от излъганите надежди за бързо забогатяване създадоха това отношение към политиците и политиката. Нежната революция смени системата, а със смяната на системата трябваше да дойдат нови хора, които да управляват държавата и икономиката. Подготвени за такава отговорност обаче нямаше. Във властта нахлуха, както стана вече дума, самозванци, уличници, аутсайдери в предишната действителност, недоучени посредственици, пред които изведнъж се откриха нови простори за осъществяване. Скъси се пътят до властта и вътре във властта. Сега всеки може да бъде в нея и да я упражнява, стига да се нареди по-близо до ръководството на партията и да влезе в списъците на тези, които ще управляват. Те обаче много скоро разбраха, че властта не е единствено говорене и показване, не е коктейли и приеми, задгранични пътувания, а тежка и отговорна работа, за която се изискват определени знания и умения. Видяхме какви бяха първите „демократични” министри, първият „демократично избран президент”, първите народни представители. И макар по-късно нещата малко от малко да се нормализираха и да бяха установени някакви критерии за издигане на кандидатури за управляващи, политиката запази характера си и все още допуска в себе си случайни и негодни хора.

А точно революцията трябваше да изведе напред друг тип хора - политици и държавници, тъй като се изграждаше друг тип държава. На тази държава й бе нужно да се устрои по новому, да изгради своите структури и институции, да изработи конституция и закони, за да развива пазарна икономика и се приобщава към процесите на глобализацията. Случи се точно обратното. Нежната революция очевидно не случайно роди немощни и негодни за сериозна работа политици и държавници. Очевидно бе нужен хаос, за да се отклони вниманието на обществото към политиката, за да не се види разграбването на собствеността и прехвърлянето на държавните пари в ръцете на новите богаташи и властници. Такъв хаос бе основата, върху която бе извършена самата „смяна на системата”. Революцията е хаос и понеже нежната революция си послужи с мирни средства, то по някакъв начин трябваше да се объркат до безумие нещата, за да се осъществи ходът на историята и се спазят правилата, при които се осъществява преходът от една система в друга.

Нежната революция роди хаоса не с оръжие, куршуми и стрелби, не с материални разрушения и проливане на кръв, а в опиянението от въображаемата свобода. Говори, каквото си искаш - прави, каквото ти е приятно. Всичко е позволено. Ето, такава свобода бе дадена на хората и те удивено й се наслаждаваха. Организираха митинги, издигаха лозунги, кълняха се в демокрацията, отстраняваха „номенклатурата”. Истински терор на улицата! Това бе най-точното оръжие на нежната революция, с което тя безпогрешно стреляше и постигаше победа след победа. Уличните демонстрации бяха отлично средство за образуване на хаос и внушаване страх у тези, срещу които бяха насочени - т. нар. „номенклатура” и изобщо срещу всички, които се съмняваха в „демокрацията”. Едни се опияняваха от свободата и от дадената им „служба” да разграждат системата, а други изпитваха панически страх и ужас от заканите на демонстрантите. Заканите се изпълниха, след като „революционерите” дойдоха на власт и започна прочистването на целия държавен административен и стопански апарат - все под лозунга за „смяна на системата” и управление с „чисти ръце” на неопетнени хора.

Но „чисти ръце”, разбира се, не се намериха, защото изобщо не бяха търсени (дали изобщо ги имаше), а не бяха никак нужни. Появиха се хора, които бързо се ориентираха в създалата се ситуация и разбраха как да живеят и действат в нея и как да извлекат изгода от хаоса и неразбориите в обществото и държавата. Тези хора са доволни от станалото. Те се радват, че  демокрацията е победила и им е донесла свобода и условия за по-добър живот. Обаче останалите не мислят така. Най-разочаровани са тези, които не успяха да се нагодят и извлекат докрай ползите, които имаха в началото. Това разочарование е много интересно и показва същността на тези, които смятаха, че извършват велика революция заради човешкото добруване. Революцията обаче е едно, а мирният живот - съвсем друго. В мирния живот след революцията се изискват други качества, повече повратливост, приспособимост, усет за момента, способност за оценка на ситуацията и за бързо взимане на решения. Необходими са, в крайна сметка, и професионални умения чрез които личността влиза в съревнование с останалите и се бори за своето място под слънцето. Човекът обаче „се е борил” и смята, че заслугите му са достатъчни, за да си осигури необходимото, че то му се полага по право. И когато не само не го получава, но и бива изтласкван, за него няма вече покой. Готов е дори да се превърне във враг на революцията. Такива личности най-силно говорят, че идеалите са поругани, че „тогава” е имало романтика, надежди, безкористност, а сега меркантилност и алчност. Революцията е предадена, а демокрацията е попаднала в ръцете на готовановци и негодници. Какво са мислили и какво се е получило! Ето отчаяното заключение на неуспелите да се сдобият с плодовете на революцията.

„Нежната революция” в България разочарова най-вече неуспелите да се сдобият с нейните плодове.

Демокрацията е намиране на допирни точки в различията между хората в обществото чрез създаване на различни институции за социално представителство. В тези институции малцинството се подчинява на мнозинството, ала мнозинството е длъжно да се съобразява с малцинството. Те са създадени не толкова за взимане на общи решения, както е в античната демокрация, а за намаляване на напрежението и изравняване на различията. Буржоазното общество е общество на силно разслоение по имуществен, а от там и по политически принцип; всяко съсловие е със свои интереси, които противоречат с интересите на  другите. За да няма граждански войни и постоянни конфликти, се налага да се намерят механизми, които да формират общи позиции и в тях да се надмогват непримиримостите.

През Средновековието монархията бе институцията, която осъществяваше върховната власт и събираше в едно интересите на съсловията и елиминираше различията между тях. При социализма това бе Партията. Капитализмът прикрива своя егоизъм чрез демокрацията, в която обединява разделените. Но интересите сега са именно егоизъм, а не просто идейни убеждения или обикновено място в йерархията в обществото и държавата. Властта на капитала е огромна, абсолютна дори, но тя не е в състояние да осъществява единство на нацията и обществото. Нейната функция е да държи в подчинение, но не и да обединява, поради което не е надеждна. Единствено в съчетание с демокрацията и под прикритието на силна и добре организирана пропаганда това единство е възможно.

През Средновековието духовното единение се осъществява от религията, при социализма - от идеологията, а при капитализма - чрез масовата култура и масираното въздействие на средствата за масова информация.

Либералната пропаганда ни убеждава, че демокрацията е нещо много добро и полезно за човечеството, но всъщност тя е гримът върху лицето на капитализма. Грим, който трябва да скрие дамгите, които социалните различия и неравенствата безпощадно нанасят. Но всеки знае колко дълго един грим прикрива язвите и недъзите. „Демократичните институции” крепят някакво равновесие, но не продължително и вечно, защото това равновесие постоянно е подлагано на изпитания и е готово да се разпадне при първия по-сериозен натиск върху него. С изострянето на противоречията и особено в условията на икономическа криза напреженията се засилват и придобиват все по-остър характер - особено в бедната държава каквато е нашата

Няма защо да се хвалим, че днес сме били свободни, че демокрацията се е утвърдила в нашата страна, че няма цензура или че всеки може да говори, каквото си пожелае; нито че властта е избрана демократично чрез избори. По-добре е да помним, че това са външни неща, пудри, кремове и фон дьо тенове, прикрития на нещо много остро, дълбоко и нелечимо.

Доказателство за верността на твърдението ми (а то не е само мое, разбира се) е състоянието на живота в страните, които не са в ядрото, а в периферията на системата. Там също е наложена подобна демокрация, но тя все още не е довела до такива резултати, които да направят хората нормални и да им дадат възможности да живеят така, както живеят обществото в Западна Европа и САЩ. Ужасяващата бедност е довела населението на тези държави до границата на физическото оцеляване. Гладната смърт е обичайна в много от тях. Но никой не им помага, макар постоянно да се провеждат световни конференции за изхранването, срещу глада и мизерията.

Имущественото разслоение и разделение е най-страшно. И не толкова защото то поражда непримирими конфликти, които един ден могат да се преродят в революция, а тъй като към бедните и много бедните се добавят все нови и нови хора. Масата от бедни  и безперспективни може да достигне скоро критичната си точка и тогава нейното поведение трудно ще бъде овладявано и насочвано. Увеличаването на бедността е най-голямото зло на най-новата ни история. Бедност, разбира се, винаги е имало, но през Средновековието тя не е била осъзнавана като социално зло и изходът от нея не се е търсел чрез осъзнаването й именно като зло и влагане на социална и класова енергия за преодоляването й. Демокрацията породи съзнанието за разрешеното неподчинение на властта и допустимата промяна на статуквото. Бедният може да не е съгласен да бъде беден. От тук обаче произтичат важни политически последици, които превръщат живота на нацията и обществото в едно постоянно напрежение и страх от размирици.

Въпросът как стана така, че могъщата във военно отношение социалистическа система позволи да бъде съборена не с оръжие и насилие, а чрез митинги и демонстрации, е напълно резонен. Макар да е наивен. Защото митингите и демонстрациите бяха необходими, за да се покаже натиск върху системата и воля на обществото срещу нея. Така революцията става героична, а новата система се представя с достатъчно алиби. То й е необходимо, за да доказва, че е сменила несправедливо обществено устройство, което е пречело на човешкото развитие и не е осигурявала нормални условия за живот. Нежната и мирна революция е по-скоро морална характеристика на промяната, отколкото акт на радикална промяна. Защото самата промяна не се извършва в никакъв случай доброволно, мирно и с щедра готовност. Напротив, съпротивата съществува, но тя не може да бъде достатъчно твърда и решителна.

В края на 80-те години на ХХ век социализмът вече бе демонтирал всичките си основни силови позиции, разколебал се бе окончателно и бе подготвил чрез перестройката в СССР да сдаде изцяло икономическата и политическата власт. Той сам себе си бе разоръжил напълно. Въпросът бе как да се трансформира социалистическата собственост в капиталистическа и да премине в частни ръце. Нежната революция трябваше да бъде завесата, зад която тази трансформация щеше да се извърши безболезнено. Тя трябваше да скрие, че бивши комунисти се превръщат в преуспели капиталисти. В това е големият смисъл на нежната революция. Тя очевидно бе подготвена не в конспирацията на онеправданите, а на своеобразното „трето съсловие”, формирано от избрани активни кадри на тогавашната власт. Логиката на процеса е в наличието на мениджърски умения у тези хора, които бяха в състояние да поддържат някакъв живот в социалистическата икономика до нейното окончателно трансформиране в капиталистическа. А и се създаваше илюзията, че т. нар. „пазарна икономика” е нещо различно от капиталистическата, че е единственият начин да се подобри положението на хората и се осигурят повече богатства за тях, които да бъдат справедливо разпределяни.

В този смисъл, логично е да се твърди, че формата на нежната революция като политическо средство за преход от социализма към капитализма е избрана от тогавашните ръководители на държавите от социалистическия блок. При друг механизъм на този преход не бе възможно да се съхрани мирът и се осъществи бързо и безболезнено смяната на системата. Демагогията често е присъща и на историята.

В края на ХХ век светът придоби нов облик. И безспорно заслугата за това е на нежната революция - изобретението на същия този ХХ век.