Георги Н. Николов

Във всеки литературен процес, независимо от исторически превратности и политически трусове, ядро от мислещи автори опазва нравствените ценности на своя народ. Издига естетиката им до критериите на новото време, за да ги вплете в модела на световното творчество. Освободени от граници, етническо моделиране, теистични предразсъдъци, остарели щампи. Така ароматът на българската поезия облита пространства и умове, без да губи своя цвят и национални характеристики. Остава самостоятелна в общата илюстрация на писмовното днес, за да се съхрани в историята на литературата по света утре.
Представител на това ядро е Георги Константинов - самобитен, неспокойно-търсещ, задълбочен. Поредната му книга: „Врана в снега - нови стихотворения”, потвърждава това впечатление. Сбирката е дело на ИК „Пламък”, С., 2011 г. Във финалните й страници критикът Димитър Стефанов отбелязва: „Със своето топло чувство, твърде земно и човечно, той е предпазвал поета от поета, за да остане съдбовно свързан с богатата душевност на съвременната личност. Той е рядко контактен поет. Но той търси, той намира, той води читателя към неочакваното и му го казва с доброта и усмивка. „Врана в снега” разширява новото, територията на новото у поета. Стиховете му утъпкват пътеки през дълбокия поетически сняг. И през преспите на времето.” За да може, според мен, да събуди днешния човек от летаргията на мига. Да го подтикне към размисъл за индивидуалната му роля в обществото. Да го провокира към самооценка. За бунт и отказ от сито доволство. Това е верен компас към търсене на светло място в гражданската пирамида. До аналитично осмисляне на по-възвишени човешки ценности. Но, предупреждава Константинов,

Ако не можеш
да обяздиш кон,
ако настиваш
от насрещен вятър -
недей пресича Рубикон.
От теб не става император.
                               „Рубикон”

В тази книга авторът е маг, вместил интелектуално познание в тленния контур на човека. За да отведе тази смесица от биологично несъвършенство и духовна вечност в подножието на стръмен връх. На който Танатос очаква смъртните си гости в неизбежния кръговрат на поколенията. Ориста им е неумолимо предизвестена. Между началото и края, обаче, победно диша лъчезарният ореол на планетата. А ние кръжим върху му като мушици над разжарено огнище. И в новите стихове на Константинов търсим отговор на редица въпроси: „Съизмерима ли е личността на безкрайния Космос? Материята ли е наша религия, или духът? Трябва ли да отречем корените на земното пред олтара на вечността?”

Вселената е време,
пространство
и материя.
И в нея властва сила непозната.
Сега съм само
в нейното преддверие.
Кой - вместо мене - хвърля
Заровете на съдбата?

Как времето
ще стане на пространство,
което само духом ще измина?
И кой ме вика там,
в незнайното - отвъд чертата?…
                               „Село и Вселена”

Струва ми се, че „Врана в снега” е батална изповед за непокореното смирение. Картина за раждането, прераждането и спора със смъртта. Размисъл за мимолетната човешка същност, втъкана в канавата на вечността. Внушение, че от хаоса на делничната реалност се раждат негаснещи истини, оцелели в мрака на вековете: за любов, за привързаност към родното място и предците, за толерантност един към друг. За социалните закони, диктуващи поведението ни в трусове и катаклизми. За нежеланото отшелничество в съвременния обществен хаос, когато хармонията е само имагинерно понятие. Лирическият герой в сбирката, Човекът, е противоречива личност. Търсеща, оправдано съмняваща се, но продължаваща да крачи в димната омара на идващи години. Затова е убедителна пред читателя и му завещава своя ясно доловим пулс. Тя носи философията на спираловидно усъвършенстване към върха на историческия момент, в който се вписва нейното поколение. Превръща се в символ на земни тегоби в поредния миг от вечността. Лириката на Константинов е освободена от политически пристрастия и мимолетна събитийност. Конкретиката й се чувства в спомените на поета за родовата орис и посетени места из разни краища на света. За преживени празници, топлещи душите с радост. Струи в задъханата импресия на завладяващи природни пейзажи. Отново се въздига към мъдростта на библейски истини в притчата за Авел и Каин, които неизменно са сред нас. Скрити в съвременни одежди, но с предизвестена драма между едноутробните братя. Редовете на „Ной” подсещат, че след всяко начало звънят финални акорди за човешкото несъвършенство, а те пък съграждат зида на следващо ново начало. И астероидът не идва на земята като гост, а е коректив за язвите на обществото. В което крачи нереален хуманоид, унищожаващ всичко смислено по пътя си като своя небесен аналог. Остават живи само надеждите:

Нищо,
че другите дремят
в домашен покой.
Ти бъди Ной.
И чакай вълната могъща.
Ако знаеш,
че идва потопът -
разруши
своята дървена къща,
за да направиш
лодка.

Съвременен Ной ли е творецът в съзнанието на Георги Константинов? Несъмнено… Той руши вехти стереотипи с правото на мечтател, а спасителен негов сал са прозренията. Религия - заслуженият хляб. Извор на сили: земната твърд на Дунавската равнина, Балканския полуостростров, континента Европа, планетата Земя, оповестени в „Когато падна…” И любовта с цвят на старо злато - уханен венец в градацията от човешки щения. Ясни внушения, достъпни за всеки. Чрез тях истинският творец винаги разбулва неясното бъдеще, защото то винаги ще започва с ароматния къшей. С бащиния праг и с първите интимни трепети. Прозирайки енигмата на предстоящото, авторът има право не само да мечтае, а да увлича след себе си тълпи. Да чисти съзнанието им от апатията, неверието, атавизма, политиканството. Като правоверен еретик да издига над сивата маса иконата на взаимна търпимост и доверие. На висок глас да шепне пред грохващите за светлина, вече изгряваща над тъмните облаци в повтарящ се до болка делник. Понякога, като награда за тегобите на прорицател, творецът споделя пред нас горчивините в собствената си душа:

Откривам днес
с огромно съжаление
един абсурд в съдбата
на нашата държава:
свободата
ражда в нас
егоистично отчуждение.
И само робството,
уви,
сплотява.
              „Уви”

Новата книга на Георги Константинов е лирична енциклопедия за митологемата, наричана „Човек”. В който доброто и злото си дават среща, влизат в двубой, разделят се непримирими и търсят подкрепа в контурите на обществото. Докато прегръдката на смъртта сложи край на антагонизма. Тъжният завършек е начало на ново битие, лишено от страсти в измеренията на вечността. „Врана в снега” представя Константинов като верен аналитик на човешката същност - динамична, трудна за разгадаване. И като ненатрапчив мъдрец. Доказал философията си за правото на хората да олицетворят планетата Земя. А може би - и необятния Космос. Винаги съм твърдял, че лириката не се преразказва. Тя въздейства върху съзнанието в прочит и като гореща лава буди духовния ни взор. „Врана в снега” носи по редовете си тази сила. Книгата метафорично ще оприличим като чаша с искрена радост, поднесена на чакан странник на прага на родния дом. След дълго, дълго отсъствие…