Христина Панджаридис

Валерия се върна на село. За колегата й Златан Петров беше неразбираемо, за неприятелите - смешно.
Селският й корен ожадняваше, ако не пие вода от извора. Кой би повярвал на това обяснение? Работата на ветеринарен лекар в града не предлагаше разнообразие. Кастрираше котки и кучета. Поставяше ваксини. Биеше обезболяващата последна инжекция, когато краят наближаваше. Всекидневна рутинна дейност, водеща до забравяне на наученото в института. Откога не бяха довеждали заек, да не говорим за магаре или крава. Валерия обичаше животните и си мечтаеше да изроди теленце.
Спомена на дядо си, че иска да се прибере в родната къща, и той си засука мустака от радост. Приведените му рамене, сякаш носещи тежината на двуетажната къща, се поизправиха. От три години селяните все се молели на ветеринаря от съседното село да ги навестява поне веднъж седмично и все с препирни завършвали разговорите им. Човекът си въртял голямата клиентела и когото нуждата заварела, биел десетина километра, за да търси помощ. Сега хората щяха да си отдъхнат, а тя да си плакне очите с всякакви земни твари.
Окопити се бързо, приучи стопаните да я викат не в последния момент, държа за първи път от пет години новородено козле. Около нея като пълна хранилка се завъртяха младите жени. Думата й се ценеше повече и от заповедния тон на кметицата Елена. Животинките се множаха, но дечицата израстваха и напускаха мястото. Валерия се сближи с директорката на основното училище и научи, че след четири години нито едно дете няма да започне учебната година. Последното родено беше изплакало преди две зими и оттогава настъпила тишина.
Ветеринарката отваряше всеки ден кабинета си, но мисълта й бягаше към неродените. Имаше поне десетина жени, способни да се сдобият с наследници. Всички бяха останали с по едно момче или момиче и си гледаха службата, личното стопанство и разтегляха свободното време като ветрило в летен ден. От петък вечер до неделята люпеха семки и клюки.
Валерия си науми да ги запали за идеята си, но за начало направи проба с дядо си. Приготви салата, сипа ракийка от неговите златни запаси, и го подкара на спомени. Той това и чакаше.
- Дядо, надяваш ли се още на правнуче? - подхлъзна разговора в желаната посока.
- Да не би да си харесала някое момче?! Казвай на дяда си Благой и да стягаме празника! - облиза устни доволният мъж.
- Никого не съм си заплюла, но то днес и без мъж мога да си отимам бебе.
- А, бе, знам аз, ама по-драго ще ми е да доведеш някого тук. Къщата ще грейне.
- Ако родя дете, по-малко ли ще ме обичаш? Ще ти докривее ли?
- Дъще, какви ги говориш! Щом изплаче душичката и съм се предал! С баба ти Василка, дето нейното име носиш, седем деца отгледахме. А сегашните много са стиснати - по едно и като че ли едвам от сърцето си го откъсват…
- Баба ми беше необикновена! - очите й се насълзиха и се извърна към дядо си: - Извинявай, дядо, че ти споменавам за нея. Сигурно те наранявам.
- Всяко напомняне за баба ти е като вода за цветето. Казват, че човек умирал, когато си отидат хората, които го помнят.
- Решила съм да завъртя главите на жените и да увелича бебешинковците на селото!
- С моята ракия ли ще ги поиш или що? - не схвана щурата й приумица човекът.
- Деца ще ги карам да раждат! По още едно поне. След няколко години ще ни затворят училището.
- Дотам ли я докарахме?
- Да, блатото наближаваме, дядо.
- Ти правилно си намислила, но те ще те пришпорят. Пример ще искат да им дадеш, дъще!
- Споменах ти, че и аз съм се престрашила, детенце ще си родя. В града имах приятел, но някак си не се разбирахме. Никога не ми е говорил да се съберем и да заживеем заедно.
- И ти на него ли си се спряла за татко?
- Умен е, изглежда добре… Нали и от неговите гени ще зависи какво ще е бебчето…
- Е, не ми е пълен кефа, но както го извъртиш - така да е! Дядо ти е насреща! Ще помагам!
Допиха ракията, вечеряха на тишина и се прибраха по стаите си.
Валерия наобиколи жените и ги канеше на кафе у дома си, пресрещаше ги на връщане от работа пред лечебницата. Репетираше наум как ги събира в двора на къщата и по женски се разговарят. Петъците бяха идеални за едно женско парти. Мъжете им играеха карти в кръчмата, пиеха или гледаха колективно записи на стари мачове. Подходящо време да оставят на мира съпругите си. Затвори очи и разигра наново сцената, разместваше декорите, казваше най-баналните реплики, с които щяха да я обезоръжат или да й се присмиват.
- Момичета, както сте я подкарали, ще закопаете селото. Отчели сте се с по едно отроче и мирна ви главата. Тук е и Елка, директорката на училището. След някоя и друга година ще завършат учениците от трети клас нагоре и училището ще затвори врати. Деца не се раждат.
- Е, и? Така е по селата… - изрепчва се едрогърдата Дарина.
- Това е личен въпрос и не давам никой да ми се намесва! - озъбва се стройната Лора.
- Вижте, Елена, кметицата! Роди трето детенце! - хвърля печелившата карта докторката.
- Грешка беше, цветна бременност. Късно разбрах и нямаше накъде.
- Не съжаляваш, нали?
- Не. Но не бях планувала трето дете.
- Но пък момиченце си имаш. След двамата юнаци добре ги нашари! - включва се Елка.
- Повече такива грешки, жени!
- А ти? Ти и с едно не си се разписала! - опонира шефката на пощата Яница.
- Понеже осиновяването става по-трудно и бавно, готова съм да си родя! - избухва бомбата на домакинята.
Жените се умълчават и си разменят погледи. Валерия скъсява нажежения момент с вдигането на тост.
- Не можем да се размотаваме! Изваждайте мъжете си от кръчмата! Ще поощряваме всяка бременност! - изкомандва по своя си начин неомъжената ветеринарка. Тонът й не е достатъчно убедителен, но когато зад нея се появява мъжка сянка и заговаря, тя се съживява от поредната репетиция.
- Докторке, побързай! Кравата ми не е добре…
Преждевременното раждане, като всяко ненавременно действие, се заниза мъчително бавно. Вместо очакваното теленце се появи космато тяло с вид на козле, но в главата приличаше на кон. Още непочистила го със сламата, от утробата излезе и истинското теле. Слабо и безволево. Майчиният език започна да го лиже. Селянинът се уплаши, но Валерия нямаше сили да се оплаква или изненадва. Дали новороденото беше аномалия или само така изглеждаше, не беше момент за обсъждане.
Кравата не делеше рожбите си на нормална и ненормална. Гледаше си и двете.
В селото като чума се разнесе новината за чудовището, което се родило. Нито теле, нито конче. Било наказанието за освирепелия народ. Профилактично повечето притежатели на стока избягваха бай Коста, собственикът на “гадорията”, както я кръсти неговият противник от буйните години, братовчедът Методи.
Изглежда единствено докторицата му се радваше и си го нарече “райска птица”. Още на петия ден зверчето се разтича и му се оформи една дълга опашка. В главата и по опашката си беше истински кон. Растеше с часове и като го чуеха, хората се смълчаваха. Около майка си мучеше, а щом се заиграваше по поляните - цвилеше. Не мина и месец, и теленцето се спомина. Просто на сутринта бай Коста го намерил умряло. На следващия ден кравата се разлюти, почна да мучи по-силно и от линейка, да блъска муцуната си в обора. Откърти дървената врата, бутна оградата и забегна към гората. Не я намериха жива, костите й също не се появиха по кривите пътеки. Остана “гадорията”.
Валерия първа усети как мъката на бай Коста се уголемява и преди да е сторил белята, приюти създанието. Животинката я радваше с енергичността си.
Два дни стоя в града, за да се срещне с приятеля си. Предложи му да се съберат, но той я отряза. Заминавал за чужбина. Валерия не се опита да го разубеди, но с ласки успя да вземе от любовта онова, което продължаваше да поддържа човешкия род. Прибра се на село и отдадена на работата престана да брои дните. Не причакваше жените, за да ги разпитва и агитира.
Една сутрин тъмнината навън се изплаши от цвиленето на кон. Валерия се стресна на сън и се събуди. Отвори прозореца. Самотното животинче въртеше като куче радостно опашката си и цвилеше. Вътрешността й се размърда. Бебето в нея поздрави деня. Тя излезе по нощница на двора и се доближи до “райска птица”. Искаше да я помилва, да й сподели щастието си, но пъргавите крака понесоха тялото в галоп. “Странно същество… Нима и за мен хората няма да кажат същото?”, помисли си бъдещата майка. Движението в утробата й се повтори. Усмихна се и едвам издържа да просветне, за да съобщи новината на дядо си и на останалите.