Иванка Денева

Ко­га­то оно­ва се слу­чи със За­ре­на, до­к­тор Спи­ри­до­но­ва и за миг не се по­ко­ле­ба, че до­б­ри­ят пси­хи­а­тър за нея е До­б­рил Ор­ха­нов. Бе­ше не­й­на пле­мен­ни­ца, вси­ч­ки й въз­ла­га­ха го­ле­ми на­де­ж­ди - в уче­ни­е­то и кариера­та, и бе ес­те­с­т­ве­но в те­ж­кия мо­мент да из­бе­ре те­ра­пи­я­та тя.

Се­с­т­ра й, съ­си­па­на, мъл­че­ше - по-то­ч­но пре­г­лъ­ща­ше съл­зи­те, ко­и­то се сти­ча­ха по по­вех­на­ли­те й бу­зи. Кра­си­ва же­на, за ня­кол­ко ме­се­ца се беше ви­ди­мо сма­ли­ла, без при­че­с­ка и грим, не­ по­д­б­ра­ла и се­га облекло­то - не­що съ­в­сем не­о­би­чай­но за нея. Тра­у­рът пра­ве­ше ли­це­то й по­сър­на­ло и без жи­вец. Ся­каш я бе на­пу­с­на­ла и ос­т­ра­та ми­съл: без­во­ле­ва, ос­та­ви­ла се ка­то ма­ри­о­не­т­ка в про­фе­си­о­нал­ни­те ръ­це на по-го­ляма­та, на ме­ди­ч­ка­та… 

До­ка­то тя обя­с­ня­ва­ше раз­па­ле­но кол­ко ка­дъ­рен е Ор­ха­нов, я стре­с­на уни­ли­ят глас на се­с­т­ра й:

 - Ху­ба­во, ка­ко, ама си пра­вим сме­т­ка­та без кръ­ч­ма­ря! Къ­де ще ти иде За­р­ка на пси­хи­а­тър!?

 - Ще иде, ще иде - и ще пи­та да­же! Ка­к­во ще пра­ви? - бър­зо от­вър­на ле­кар­ка­та. /Тя се из­ра­зя­ва­ше ка­то по­кой­ния им ба­ща - човек от се­ло - здра­во­ми­с­ле­що и пра­к­ти­ч­но./

Не­до­вер­чи­ви­ят по­г­лед от­с­ре­ща я на­ка­ра да до­ба­ви:

- Та­ки­ва ка­то нея без спе­ци­а­лист не се оп­ра­вят!  

- Ка­то кого?! - сму­те­но, но и бой­ко по­пи­та по-мал­ка­та,  за­се­г­на­та от не­я­с­ния на­мек за де­те­то си.

Се­га ве­че онази не ис­ка­ше да уто­ч­ня­ва - по­в­то­ри, че ут­ре ще ми­не да взе­ме За­ре­на и да я за­ве­де при Ор­ха­нов.

 - И ще се бръ­к­неш дъл­бо­ко в джо­ба, се­с­т­ро, - на­с­та­ви. - Ис­ка до­б­ри хоно­ра­ри, а не пе­сен да му пе­ят!

Май­ка­та бе­ше ви­на­ги при­те­с­не­на за па­ри, а се­га още по­ве­че - за момиче­то. То сто­е­ше с по­д­бе­ле­ни към та­ва­на очи, не по­ся­га­ше към Тол­кин, ни­то към лю­би­мо­то си те­х­но, и най-обе­з­ку­ра­жи­тел­но­то - към па­ла­чин­ки­те с ма­ли­но­во сла­д­ко…

- Ку­раж, За­р­че! - ре­ши да я обо­д­ри май­ка й. - Ня­кол­ко се­ан­са, и ще си друг чо­век, ви­ка ле­ля ти!

Стре­с­на я без­раз­ли­чи­е­то в две очи, ко­и­то й бя­ха скъ­пи и на­ми­ра­ше за ху­ба­ви, за­що­то бя­ха Ку­ма­но­ви­те, на мъ­жа й… “По­не не е жив, го­с­по­ди, тоз ужас да пре­жи­вя­ва!”, по­ми­с­ли с ви­на и об­ле­к­че­ние, и из­ле­зе.

Све­че­ря­ва­ше се, но след нея За­ре­на ня­ма­ше да за­па­ли лам­па­та: ще­ше да ле­жи не­по­д­ви­ж­но, да пре­ми­с­ля ду­ми­те на за­щи­т­ни­ка и про­ку­ро­ра, сво­и­те - най-мно­го, и да се ядо­с­ва, че е мо­г­ла по-убе­ди­тел­но да ги из­ре­че…

Но то­ва бе ми­на­ло, не мо­жеш да го вър­неш на­зад… “От вси­ч­ки не­ща в све­та са­мо вре­ме­то е с не­об­ра­тим знак и вър­ви ви­на­ги на­пред!”, все каз­ва­ше вуй­чо й, а тя и Ог­ня­на се по­д­хил­ва­ха мно­го­з­на­чи­тел­но. А то би­ло вяр­но, ре­ши се­га, по­с­ле я се­п­на то­зи до­к­тор Ор­ха­нов - да за­с­та­не ли пред не­го… Но май­ка й и ле­ля Спи­ри­до­но­ва ня­ма да ми­ря­сат - знае ги тя! “Вре­ме­то е съ­д­ник - на­пред хо­ди, но все връ­ща хо­ра­та на­зад - с де­ла­та им! Минало или бъ­де­ще - ви­на­ги е в нас, от­го­вор­ни сме и от не­го не мо­жем из­бя­га! И ня­ма да за­б­ра­вя оно­ва не­що, Бо­го­ро­ди­це!”, по­ми­с­ли ужа­се­на.

По­к­ри гла­ва­та си, по­с­ле я за­ти­с­на с въз­г­ла­в­ни­ца­та, от ко­е­то въз­дух не й до­с­ти­г­на, и от­ме­т­на за­ви­в­ка­та, по­у­с­по­ко­е­на от ре­ше­ни­е­то да чуе то­зи Ор­ха­нов…

Бе го ви­ж­да­ла ве­д­нъж по те­ле­ви­зи­я­та - ка­бел­на­та, на ня­ка­к­ва конферен­ция по здра­ве­о­па­з­ва­не­то. Се­де­ше в пре­зи­ди­у­ма и ни­как не личе­ше да слу­ша до­к­ла­д­чи­ка, от­не­сен и вглъ­бен в не­що свое… При него вси­ч­ки­те бо­га­ти от­ка­чал­ки на П. се ле­ку­ва­ха, по-то­ч­но - изповядва­ха съ­рде­ч­ни­те си ра­бо­ти, и то­ва ми­на­ва­ше за шик, за про­я­ва на стил и съ­с­то­я­тел­ност. Ка­к­ва за­мо­ж­ност при май­ка й - допре­ди ня­кол­ко ме­се­ца две сту­ден­т­ки бе из­дър­жа­ла в Уни­вер­си­те­та! Си­гур­но ле­ля й ще по­мо­г­не…

Оча­к­ва­не­то да ви­ди Фройд по ъг­ли­те /ка­к­то се го­во­ре­ше за къ­щи­те на пси­хи­а­т­ри­те!/, за Ор­ха­нов не се от­на­ся­ше. То­мо­ве­те на ви­ен­с­ко­то све­ти­ло, ако има­ше та­ки­ва, бя­ха скри­ти зад ма­си­в­ни ма­ха­го­но­ви шка­фо­ве с ре­з­би, а от за­дъл­жи­тел­ни­те ат­ри­бу­ти на­ли­ч­на се ока­за

чер­на­та ко­же­на ку­ше­т­ка. Дъл­бок сив ки­лим с ро­зо­ви и бе­ли ор­на­мен­ти хар­мо­ни­ра­ше на ог­ром­но­то ко­же­но кре­с­ло, при­б­ли­же­но до ка­ми­на­та,  ка­х­ле­на и кра­си­ва. Вгра­де­ни­те по нея ме­тал­ни пло­ч­ки с ло­в­ни сце­ни из­пъ­к­ва­ха на лъ­с­ка­ви­на­та на ан­т­ра­ци­та. От вси­ч­ки ве­щи  тя най-мно­го на­ме­к­ва­ше за склон­но­ст­та на при­те­жа­те­ля си към лукс - ста­рин­на и стро­е­на от за­д­г­ра­ни­ч­ни май­с­то­ри. Мо­дер­ни­с­ти­ч­ни­те кар­ти­ни по сте­ни­те по­ве­че оза­да­ча­ва­ха но­во­до­ш­лия с от­съ­с­т­ви­е­то на гра­вю­ри или жи­во­пис на кла­си­ци. Те на­д­ни­ча­ха зад пе­ре­с­ти­те ли­с­та на пал­ми­те, по­ли­ра­ни и тъм­ни, и подредбата кре­ще­ше за бла­го­съ­с­то­я­ни­е­то на до­к­то­ра.

Той не бе ги из­ча­кал ли­ч­но, не ско­чи и да ги по­с­ре­щ­не, след ка­то въз­ра­с­т­на­та се­с­т­ра ги въ­ве­де през ча­кал­ня­та в ка­би­не­та. Бе се по­лу­и­з­ле­г­нал на кре­с­ло­то, а в кра­ка­та му дре­ме­ше ог­ром­на си­ва пер­сий­ка - съ­о­т­ве­т­с­т­вие на вси­ч­ко тук. Той ким­на, на­ди­г­на се ба­в­но, да­же мал­ко съ­не­но /ве­ро­я­т­но бе дре­мал до ид­ва­не­то им!/, от ко­е­то  раз­ко­ш­на­та ко­т­ка от­во­ри не­до­у­мя­ва­що око.

 - Ти­хо, Са­с­кия! - не­ж­но из­ре­че Ор­ха­нов и вър­на вни­ма­ни­е­то си към тях ед­ва след ка­то се уве­ри, че лю­бим­ка­та му е удо­б­но раз­по­ло­же­на на то­п­ло до ка­ми­на­та.

- Са­с­кия?! - об­лъ­х­на­ с въ­п­ро­си­те­лен по­г­лед пле­мен­ни­ца­та си до­к­тор Спи­ри­до­но­ва.

- Ами - да! Лю­бим­ка­та на Рем­б­ранд - ри­су­ва я ка­то Фло­ра, бо­ги­ня­та на цве­тя­та! - по­я­с­ни ше­п­не­ш­ком мо­ми­че­то.  

- Оти­ва й! - одо­б­ря­ва­що-въз­хи­ти­тел­но све­т­на­ха очи­те на ле­ля­та.

Се­га тя по­г­ле­д­на своя ко­ле­га с на­ме­ре­ние да му обя­с­ни, но той се бе за­до­во­лил с ка­за­но­то по те­ле­фо­на. По­ка­ни ги на ви­со­ки­те ре­з­бо­ва­ни сто­ло­ве /с фи­гу­ри ка­то на шка­фо­ве­те!/, а сам за­тър­си в джо­ба  лу­ла­та си. До­ка­то я па­ле­ше, За­ре­на мо­жа да го раз­г­ле­да.

Не бе­ше ху­бав по оби­чай­но­то схва­ща­не: едър, из­г­ле­ж­да­ше тро­мав, мо­же би от ко­же­но­то кре­с­ло, ко­е­то раз­ли­ва­ше тя­ло­то му. Ли­це­то бе за­т­во­ре­но и стро­го, ис­тин­с­ко мъ­ж­ко ли­це с до­б­ре очер­та­ни ску­ли, ко­и­то му при­да­ва­ха мал­ко не­пре­к­лон­ност. Око­ло че­ти­ри­де­сет­те, ко­са­та му сре­б­ре­е­ше по сле­по­о­чи­я­та и ти­ла, а над че­ло­то па­да­ше без­ре­д­но, по хла­па­ш­ки. И май един­с­т­ве­но кра­си­ви бя­ха очи­те му: си­ви, те гле­да­ха с ед­на во­ле­вост, ко­я­то мо­же­ше да бъ­де раз­не­же­на…

Вси­ч­ко в не­го съ­з­да­ва­ше асо­ци­а­ция с го­лям, ох­ра­нен и де­б­нещ ко­та­рак - ис­тин­с­ки дру­гар в иг­ри­те и ла­с­ки­те на пер­сий­ка­та Са­с­кия…

Ето ка­къв бил то­зи Ор­ха­нов! И в то­п­ло гне­з­ден­це си жи­ве­ел! За­то­ва да­ми­ч­ки­те на П. са се втур­на­ли да ле­жат на ку­ше­т­ка­та му! Бе раз­б­ра­ла за­що!  Той ги пре­не­б­ре­г­ва­ше, не ги при­е­ма­ше се­ри­о­з­но, а ко­га­то ед­на же­на е от­б­лъ­с­на­та, се на­с­тър­вя­ва още по­ве­че да по­ко­ри без­раз­ли­ч­ния! Вси­ч­ко мо­же да из­тър­пи тя от мъ­жа: гру­бост, не­ж­ност, из­не­вя­ра, са­мо без­раз­ли­чие - не! “Раз­га­дах те, до­к­то­ре, - пре­ди да си ме ге­пил с пси­хи­а­т­ри­ч­ни­те си но­мер­ца!”, по­ми­с­ли раз­ве­се­ле­на, но и със зло­ра­д­с­т­во­ За­ре­на, ко­е­то из­ка­ра яз­ви­тел­на ус­ми­в­ка на ли­це­то й.

Миг след то­ва съ­жа­ли и гри­ма­са опъ­на ску­ли­те й:

- То­ва ли е го­с­по­жи­ца­та, за чи­е­то пре­с­тъ­п­но деяние го­во­ри цял град? - не по­вяр­ва на уши­те си да чуе.

 ”Пре­с­тъ­п­ле­ние?! На Ку­ковден, ко­та­ра­ко!” Бе­ше вбе­се­на, че е ле­с­но раз­по­з­на­та ка­то по­ве­де­ние - в са­мо­то на­ча­ло, без ни­то един въ­п­рос.

 - То­ч­но та­ка, до­к­то­ре, - хла­д­но­к­ръ­в­но, из­пи­па­но и до­б­ре об­ми­сле­но! - ухи­ле­на по­т­вър­ди сту­ден­т­ка­та.

- Ей, Ор­ха­не, - по-кро­т­ко! - ско­чи ве­че ядо­са­на до­к­тор Спи­ри­до­но­ва.

Не бе­ше обя­с­ня­ва­ла, но ли­че­ше, че го по­з­на­ва от­б­ли­зо, за ко­е­то на­ме­к­ва­ше свой­с­ко­то об­ръ­ще­ние. То бе при­е­то ме­ж­ду  тях - той не го ос­по­ри, са­мо из­т­ръ­с­ка уга­с­на­ла­та лу­ла, и за­по­ч­на да я пъл­ни с тю­тюн, фин, за­що­то в ста­я­та за­ми­ри­са не сла­д­ни­ка­во, а при­я­т­но. Не ги по­г­ле­дна, са­мо по­в­ди­г­на ви­со­ко ръ­ка, пре­да­ващ се, но же­ни­те усе­ти­ха, че би­т­ка­та с то­зи чо­век пре­д­с­тои те­пър­ва…

Бе­ше из­ми­с­лил как да я ядо­са - опи­са­на от ле­ля си про­с­т­ран­но, без пре­не­б­ре­же­ни­е­то й към пси­хи­а­т­ри­те да бъ­де спе­с­те­но… Ос­т­ри­те пла­мъ­че­та още не про­б­ля­с­ва­ха ка­то ра­пи­ри, но пре­ди­з­ви­ка­тел­с­т­во­то бе по­с­та­ве­но, а то бе­ше ну­ж­но на мо­ми­че­то да из­ле­зе от вце­пе­не­ни­е­то си след про­це­са и до­б­ро­вол­но­то за­то­че­ние в ста­я­та.

- Ос­та­вям ви, Ор­ха­нов! Ти, светски лъ­ве, се на­дя­вам да ща­диш его­то на мла­да­та го­с­по­жи­ца! Тръгвам: и ме­не па­ци­ен­т ме ча­ка - с бол­но сър­це! И то е ва­жен ор­ган, не са­мо ду­ша­та!

Ко­га­то бър­за­ше или бе­ше ядо­са­на, до­к­тор Спи­ри­до­но­ва тър­ка­ля­ше ду­ми­те в ус­та­та си, по­ня­ко­га же­с­то­ве­те ги из­пре­вар­ва­ха, но до­ма­ш­ни­те я оби­ча­ха.

“Пар­ке­тен ка­ва­лер ли?! Же­ни­те са при­с­па­ни от до­б­ри­на­та, от из­мам­на­та благост, ко­я­то стои на ли­це­то му, а по­с­ле им ста­ва ин­те­ре­с­но от ло­ва, от де­б­не­не­то! Да­ли мо­же да тан­цу­ва? Си­гур­но - с не­в­ро­ти­ч­ни­те го­с­по­жи­ч­ки или с уче­ни­ч­ки, ко­и­то май­ки­те ти­кат в ръ­це­те му… Мо­же би с ня­коя на­бе­де­на пре­д­с­та­ви­тел­ка на по­ли­ти­че­с­кия елит? Тря­б­ва да раз­пи­там ле­ля си за не­го - яв­но го по­з­на­ва до­б­ре!”

Из­ве­д­нъж се стъ­пи­са от не­що, ко­е­то я стре­с­на, за­що­то не бе го по­ми­с­ля­ла за друг мъж: ка­къв ли е в ле­г­ло­то? Как ли пра­ви оно­ва?… Мо­же би ле­жи от­пу­с­нат и без­раз­ли­чен и ча­ка ини­ци­а­ти­ва­та от же­на­та?! Или ка­то ко­так де­б­не, за да за­ти­с­не не­на­дей­но и зад ъгъ­ла с го­ля­мата те­ж­ка ла­па? За­пи­та се ис­ка ли да бъ­де на мя­с­то­то на ми­ш­ка­та - не си от­го­во­ри… “То­п­ло и смър­то­но­с­но е под ко­те­ш­ка­та стъ­п­ка! Ще ви­дим, ра­но е да се ка­же!”

Ор­ха­нов мъл­че­ше, пак се бе­ше из­ле­г­нал, да­же смъ­к­нал вър­ху ко­же­но­то кре­с­ло, а лу­ла­та бе при­б­рал не­за­бе­ля­за­но. За­ре­на не из­дър­жа, ка­то ви­дя при­т­во­ре­ни­те му очи. Оче­ви­д­но ня­ма­ше на­ме­ре­ние да во­ди раз­го­вор, ни­то те­ра­пе­в­ти­чен се­анс - про­с­то си по­чи­ва­ше. За­що ли му пла­ща­ха скъ­пи­те хо­но­ра­ри? Ред ча­ка­ха да се за­пи­шат! Ме­се­ци щя­ха да гла­ду­ват с май­ка си и Ог­ня­на, а та­к­са­та за вто­рия се­ме­с­тър ви­си не­п­ла­те­на… Вноската!

На­по­с­ле­дък не бе­ше се се­ща­ла за Уни­вер­си­те­та - най-до­б­ра­та й при­я­тел­ка на вто­ра­та го­ди­на се бе пре­ме­с­ти­ла в чу­ж­би­на, дру­ги­те съ­с­ту­ден­т­ки от­на­ча­ло се оба­ж­да­ха, по­ве­че лю­бо­пи­т­ни за пре­д­с­то­я­щия про­цес, по­с­ле пре­с­та­на­ха…

Не звъ­не­ше ве­че яз­ви­тел­но в слу­шал­ка­та и он­зи глас…, на май­ка­та на Де­ни­с­лав, ка­к­то в на­ча­ло­то: “Ня­ма да се из­мъ­к­неш от съ­да, ни­ка­к­ви­це! За­т­ри мом­че­то ми, но има Ви­довден!” Бе­ше сел­с­ка же­на, до­ш­ла пре­ди го­ди­ни в гра­да, ра­бо­те­ше в кон­сер­в­на фа­б­ри­ка по две сме­ни - за­ра­ди не­го, и пре­жи­вя­ва­ше сил­но смърт­та на един­с­т­ве­ния си син… “Ни­в­га да не бе­ше ви сре­щал, да не ви е по­з­на­вал, ми­зер­ни­ци!”

Гла­сът й зву­че­ше в уши­те на За­ре­на и но­щем, и на ле­к­ции /до­ка­то ги по­се­ща­ва­ше!/, и в чи­тал­ня­та… Все то­зи звук - ли­це­то по-тру­д­но из­ви­к­ва­ше, са­мо по­м­не­ше на­д­ви­с­на­ли­те ка­то стре­хи ве­ж­ди на мъж…

“Нещастниците” бя­ха две­те с Ог­ня­на, се­с­т­ра й. До­б­ре, че не зна­е­ше ни­що за те­зи оба­ж­да­ния - би се сра­му­ва­ла от бъ­де­ща­та си све­кър­ва… “Май­ка е!”, про­ше­п­на тъ­нък гла­сец, но по-си­лен от не­го бе то­зи на до­к­тор Ор­ха­нов, на­ди­г­нал се да ка­же, че тря­б­ва на га­ра­та ро­д­ни­на да по­с­ре­ща.

Та­ка ми­на пър­ви­ят се­анс за За­ре­на и той бе­ше твър­де по­у­чи­те­лен…

На дру­гия ден се за­ри­ча­ше да за­къ­с­нее, но бе то­ч­на за уречения час като швейцарски механизъм, сма­зан от гри­ж­лив май­с­тор. Въ­п­ро­сът да­ли ще я на­с­та­ни на про­с­ло­ву­та­та чер­на ку­ше­т­ка, или на ре­з­бо­ва­ния стол, се ре­ши от се­бе си: Ор­ха­нов се­де­ше на кре­с­ло­то, а ко­га­то й ма­х­на с ръ­ка  да се ус­т­рой­ва, тя из­б­ра ле­г­ло­то. И съ­жа­ли, за­що­то сре­щ­на две прис­ме­хул­ни очи…

Два­ма­та за­мъл­ча­ха, по­с­ле не­го­ду­ва­ни­е­то, ста­е­но от­в­че­ра, из­б­ли­кна не­о­ча­к­ва­но, и тя ка­за на­с­тъ­па­тел­но:

 - Пре­с­тъ­п­ле­ние, а?

- Мо­ля? - бе от­го­во­рът.

- Мо­лиш - не, а об­ви­ня­ваш! Ако те бе­ше чул про­ку­ро­рът в за­ла­та, щя­ха да ме опан­ди­зят - за ед­но­то ни­що! На­ли и ка­то ве­що ли­це те ви­кат!

 - Спо­кой­но, мо­ми­чен­це, ти на­ли си сигурна, че си не­вин­на?!

- Аз си зная, но и ти зна­еш! - на­с­та­ви ядо­ви­то сту­ден­т­ка­та.

- Аз знам, че ни­що не знам! - по­с­ле­д­ва не­въз­му­ти­ми­ят от­вет.

- Ааа, - не! Та­ка ня­ма да ста­не! Да твър­дя, че не съм ви­но­в­на и да­ ти пла­щам на  вси­ч­ко от­го­ре!

- А не­вин­на ли си? До до­ка­з­ва­не на про­ти­в­но­то!? Ти си ед­но къл­бо от съм­не­ния и стра­хо­ве, мо­ми­че!

За то­ва - по­с­ле­д­но­то, бе прав. Стра­ху­ва­ше се от мал­ка - ви­на­ги, за вси­ч­ко: да не я из­пи­тат, да не за­гу­би мама, ко­я­то бо­ле­ду­ва­ше, а тя мно­го оби­ча­ше /но си оти­де ба­ща й!/, от ку­че­та, от ви­со­ко­то… От ка­к­во ли не?! 

И ще­ше да се бои, ако ба­ба Сан­ти­ца, май­ка­та на та­т­ко й, не й ля кур­шум про­тив уп­ла­ха и ре­че то­га­ва, че тря­б­ва­ло да хва­не ка­ра­кон­джу­ла! “Как, ба­бо?!”, не сме­е­ше да мръ­д­не де­те­то, а ста­ра­та же­на се за­с­мя: “Зна­чи да се възп­ра­виш сре­щу не­го, че­до! И то­гива ще ви­диш, че не е тол­ко­з че­р, а са­мо на стра­ха очи­те са го­ле­ми!”

Така мо­ми­чен­це­то бе за­по­ч­на­ло да се сблъ­с­к­ва с мъ­ч­но­то на жи­во­та и да го на­д­мо­г­ва, за­що­то “чи­ляк пър­вом в акъ­ла си го по­ва­ля, се­т­не - със си­ла­та си!”, бе на­тър­ти­ла ста­ра­та же­на.

И За­ре­на зна­е­ше, че тря­б­ва ку­раж да за­с­та­неш сре­щу про­б­ле­ма, сре­щу зло­то - то­га­ва мо­жеш и да го на­д­ви­еш!

 - Аз не ис­ках да ста­не та­ка с ка­ка, до­к­тор Ор­ха­нов! - про­ду­ма ти­хо и се на­ди­г­на.

- С ка­ка ти?! Ка­к­во?

- Ами… то­ва, че  все… се дър­па­х­ме с нея! За вси­ч­ко - от мал­ки: за  дре­ш­ки­те, иг­ра­ч­ки­те, на­к­рая - за Де­нис!

- Де­нис? - ръ­це­те му ма­ши­нал­но за­тър­си­ха лу­ла­та.

- Пре­ди не­го вси­ч­ко се бе на­т­ру­п­ва­ло… Аз мно­го оби­чах Ог­ня­на - тя е по-го­ля­ма с три го­ди­ни, мно­го си при­ли­ча­ме - ка­то ка­п­ки или сем­ки­те на ед­на ябъл­ка… Не сме бли­з­на­ч­ки, но хо­ра­та се чу­дят на при­ли­ка­та! От ма­ма иде та­зи ху­бост - би­ла е мно­го кра­си­ва на мла­ди­ни, и още й ли­чи!

Зна­ете как е с по-го­ле­ми­те, с пър­во­ро­д­ни­те: ча­ка­ни, ця­ла­та лю­бов е би­ла за тях, а по­с­ле… тря­б­ва да се де­ли… Ро­ди­те­ли­те ни бя­ха по­ч­те­ни хо­ра, спра­ве­д­ли­ви, не са ме пре­не­б­ре­г­ва­ли, но аз все си ми­с­лех, че по-ху­ба­во­то е за Ог­ня­на… И в ду­ша­та си го ис­ках то­ч­но оно­ва, не­й­но­то не­що - да го имам за свое! Се­с­т­ра ми е до­б­ра ду­ша, да­ва­ше ми вси­ч­ко: раз­ме­ня­х­ме си дре­хи­те, кни­ги­те…Раз­ли­ка­та ни бе­ше мал­ка и по­ня­ко­га ме взе­ма­ха за нея… То­ва мно­го ме ядо­с­ва­ше, а в сър­це­то си ле­ле­ех да й при­ли­чам …

 - От ка­к­во, ми­с­лиш, че е би­ло по­ро­де­но то­ва же­ла­ние? - вме­т­на не­хай­но Ор­ха­нов, за­па­лил ме­ж­ду­в­ре­мен­но лю­би­ма­та лу­ла.

- От то­ва, че ус­п­ява­ше, вси­ч­ко й се уда­ва­ше с ле­ко­та, вси­ч­ки я оби­ча­ха!

- И Де­нис ли?! - не­вин­но по­пи­та до­к­то­рът.

- Най-ве­че - той! Ние ка­то мал­ки все си раз­п­ра­вя­х­ме ка­къв тря­б­ва да бъ­де ча­ка­ни­ят! А Ог­ня­на го бе­ше открила! Зна­еш как е… тру­д­но! Не­що ка­то… че­ти­ри­ли­с­т­на­та де­те­ли­на!

 - На­ме­ри­ла, ка­з­ваш! Той да не е вещ, един да го из­пу­с­не, друг - да го прикъта!

- Та­ка му е при­ка­з­ка­та! Бе­ше на пър­вия сту­де­н­тски­ пра­з­ник. Аз оти­дох по-къ­с­но, а тя с при­я­те­ли бе­ ве­че там. Ка­то я ви­дях как го гле­да, а той - нея, ся­каш я по­г­лъ­ща­ше с очи, раз­б­рах, че е же­ла­ни­ят! Но го бе­ше уцелила пър­ва Ог­ня­на! Още то­га­ва усе­тих, че го ис­кам, то­ч­но не­го, един­с­т­вен от за­ла­та… Мно­го не уме­е­ше да тан­цу­ва, а се­с­т­ра ми и в тан­ци­те я би­ва­ше, та в об­щи­те, бър­зи­те иг­ри, Де­нис сто­е­ше, по­д­п­рян на ко­ло­на­та, и я гле­да­ше… Има­ше тол­ко­ва кра­си­ви мо­ми­че­та: и ху­до­ж­ни­ч­ки, бъ­де­щи ар­хи­те­к­т­ки, той сле­де­ше са­мо нея - мо­я­та Ог­ня­на!

На тан­го я по­ка­ни, а аз ис­ках да бъ­да в ръ­це­те му: не сме­е­ше да я по­х­ва­не, тре­пе­ре­ше над кре­хък кристален съд - да не се счу­пи…

Тя ме за­по­з­на то­га­ва, той из­ло­мо­ти ня­ка­к­во име, ко­е­то не раз­б­ра до­б­ре, и пак се вто­ра­чи в нея. Из­ля­зох да пу­ша на­вън - усе­щах, че се за­ду­ша­вам. За­ба­вих се, вяр­вах, че ще­ ме по­тър­сят, но те бя­ха тол­ко­ва по­гъл­на­ти от се­бе си, че не за­бе­ля­з­ва­ха  ни­ко­го в тъл­па­та, ко­я­то бе­с­не­е­ше или за­ми­ра­ше в ед­но ди­ха­ние при ба­в­ни­те пар­че­та. Вля­зох - тан­цу­ва­ха пре­гър­на­ти, той ле­ко я по­в­ди­га­ше, ся­каш още то­га­ва я ка­ч­ва­ше на пи­е­де­с­тал…

 - За те­бе не се ли на­ме­ри­ха ка­ва­ле­ри? Имаш съ­с­ту­ден­ти, при­я­те­ли… - до­к­тор Ор­ха­нов се пре­се­г­на да взе­ме ку­тий­ка­та с тю­тю­на и по­г­ле­д­на За­рена оку­ра­жи­тел­но.

От дви­же­ни­е­то му Са­с­кия от­во­ри пак ед­но­то си око, но по­гал­ва­не­то на ши­ро­ка­та длан вне­се ус­по­ко­е­ние, и тя са­мо при­б­ра пу­х­ка­ва­та си опа­ш­ка. До­к­то­рът я по­г­ле­д­на с уми­ле­ние, а мо­ми­че­то се за­пи­та да­ли има дру­го съ­ще­с­т­во, ко­е­то той да ли­це­з­ре със съ­ща­та не­ж­ност и обич…

- Мо­и­те дру­га­ри? Бя­ха там - на те­ра­са­та, или до­лу, на ба­ра! Те до­й­до­ха на “ня­кол­ко об­ла­ка”, се­т­не пре­ми­на­ха на “хард”, на­к­рая се ме­т­нах на ед­но та­к­си и ги за­ря­зах вси­ч­ки­те: и тях, и Ог­ня­на! Един ин­женер от Те­х­ни­че­с­кия ве­че ме уха­ж­ва­ше, но взе да ми оп­ро­ти­вя­ва! Все го сра­в­ня­вах с он­зи, на се­с­т­ра ми - с Де­нис! Той се ка­з­ва Де­ни­с­лав, ама тя му ви­ка­ше тъй. Та­ка­ва е - вси­ч­ко да е раз­ли­ч­но, ша­ре­но, не ка­то на дру­ги­те хо­ра! Си­гур­но за­то­ва все не­й­но­то ис­ках!

 А то­зи не мо­жех да го за­б­ра­вя: ви­сок, но си ли­че­ше, че е до­б­ре сло­жен, ко­са­та му въз­дъл­га и чер­на, а очи­те - ка­то оре­хо­ва шу­ма /де­то ви­ка­ше ба­ба ми Сан­ти­ца!/ , да­же по-зе­лени­ка­ви и све­т­ли та­к­виз… Та­ка ис­ках да ме по­г­ле­д­не, но той друг в за­ла­та не ви­ж­да­ше - са­мо нея, мо­я­та се­с­т­ра!

Един мъж я по­ка­ни на блус, а той по­м­ръ­к­на - не я спря, но се обър­на гър­бом да пу­ши, до­ка­то трая тан­цът… Ба­ба думаше: “Мо­ме­та, ка­с­ка­ни ли - зна­чи оби­ча!” Пи­та­х­ме я ка­к­во зна­чи то­ва, но то­га­ва раз­б­рах най-до­б­ре…

Ин­женер­че­то усе­ти, че не­що не е в ред и по­же­ла да се обя­с­ним, а аз тия ра­бо­ти най-мно­го мра­зя: щом хо­ра­та се раз­п­ра­вят, зна­чи лю­бо­в­та си е оти­ш­ла, или не я е има­ло! Из­бя­г­вах го, ле­жах по цял ден на ку­ше­т­ка­та и се пра­вех, че уча, но ма­ма и Ог­ня­на не за­бе­ля­зва­ха ни­кого…

По­с­ле по­до­б­но не­що, ка­то на пра­з­ни­ка, се слу­чи и на пла­ни­на­та: уж бя­х­ме в ед­на ком­па­ния, а той се от­де­ли с нея по дру­ги пъ­те­ки и ве­чер­та ще­ше да я по­к­рие с бо­жур и лю­ляк, ко­и­то бе съ­б­рал с на­ръ­чи… Ме­рех дру­ги­те и ми се ви­ж­да­ха тро­ма­ви, слу­шах ви­цо­ве­те и се си­лех да се за­с­мея, за­б­ра­ня­вах си да сре­щам очи­те му, а бях ща­с­т­ли­ва, ко­га­то към мен ги вди­г­не­ше… Но разбрах, че ста­ва слу­чай­но, ка­то за вси­ч­ки: лъ­чът един­с­т­ве­но Ог­ня­на гре­е­ше! На за­ран­та гру­па ра­но­бу­д­ни се спу­с­на в гра­да и бях пър­ва ме­ж­ду тях…

- За­що не за­ря­за та­зи ра­бо­та, де­вой­че? На се­с­т­ра ти избраник е бил: той я ис­ка, тя  не­го - дваж! - бе спрял да пу­ши и се по­на­ди­г­на от кре­с­ло­то си Ор­ха­нов.

Мо­ми­че­то се бе­ше умо­ри­ло, ма­х­на от ку­ше­т­ка­та с раз­т­ре­пе­ра­на ръ­ка, со­чей­ки гър­ди­те си:

- Бе­да­та бе, до­к­то­ре, че го желаех и аз! По­ве­че от вси­ч­ко, по­ве­че от нея! И не ми е би­ло ле­с­но - та аз я оби­чах! По­м­нех, че ми е се­с­т­ра - по-го­ля­ма­та и един­с­т­ве­на­та, но же­ла­ех Де­ни­с­лав!

- А той? - бе нови­ят въ­п­рос.

- Жи­ве­е­ше си ща­с­т­лив и ни­що не по­до­зи­ра­ше! Ид­ва­ше да взе­ма от къ­щи Ог­ня­на и ве­чер я връ­ща­ше, за­що­то май­ка ни е ста­ро­мо­д­на и мно­го дър­жи на те­зи ра­бо­ти! Зна­чи мом­че­то има “дъл­бо­ки” на­ме­ре­ния и ува­жа­ва из­б­ран­и­ца­та си! Съ­що - че е по­ч­те­но, а не ра­з­хай­те­но!

Счи­та­ше го за го­деж, та­ка го­во­ре­ше пред нас, а на ме­не сър­це­то ми кървеше… За нея бе­ше ва­ж­но и ка­к­во съ­се­ди­те ще си по­ми­с­лят: вдо­ви­ца, са­ма от­г­ле­ж­да мо­ми­че­та­та си… Зна­е­те как е! - обя­с­ни из­ви­ни­тел­но За­ре­на.

Ор­ха­нов вси­ч­ко раз­би­ра­ше - че бе за­по­ч­на­ла да го­во­ри и ис­ка­ше със сър­це­то си да про­с­ти: на се­бе си, на Де­ни­с­лав - че не я бе­ше из­б­рал…

На сле­д­ва­щия се­анс не до­й­де, по­с­ле - съ­що. Той по­з­въ­ни на Спи­ри­до­но­ва и не бе­ше из­не­на­дан да чуе, че племен­ни­ца­та й е бол­на: па­ци­ен­ти­те му по-мал­ко стра­да­ха с тя­ло­то и по­ве­че - с ду­ша­та си…

Кръ­го­ве­те под очи­те й ви­ка­ха без­сън­ни но­щи, страст и ви­на, не­годува­ние и при­ми­ре­ние. То­ва - по­с­ле­д­но­то, ид­ва­ше най-тру­д­но­, а бе­ше же­ла­но ка­то бал­сам за ра­ни, от огнец жи­го­са­ни: за­що ста­на та­ка, как е Ог­ня­на, ще про­дъл­жат ли две­те на­пред, без Де­нис…

 - Не би­ва­ше да ви­ж­дам оно­ва, до­к­то­ре! След не­го ня­ма­ше връ­ща­не за ме­не! - про­ро­ни са­ма, след ка­то Ор­ха­нов бе ча­кал дъл­го, без да из­да­ва при­съ­с­т­ви­е­то си.

- Онуй? - ка­то по­ве­че­то пси­хи­а­т­ри по­в­та­ря­ше по­с­ле­д­ни­те ду­ми на па­ци­ен­та - да по­да­де слам­ка в ръ­це­те му.

 - Да! В ба­би­на­та къ­ща, го­с­по­дин Фройд! Ни­кой не знае за то­ва - ни­то ма­ма, ни­то до­к­тор Спи­ри­до­но­ва! Но на те­бе ще ка­жа - та­ка ре­ших!

Бе­ше за­ра­ди без­раз­ли­чи­е­то му. По-чу­в­с­т­ви­тел­ни­те мо­же­ше да убие, по-ам­би­ци­о­з­ни­те - на­с­тър­вя­ва­ше да до­ка­з­ват; и ед­ни­те, и дру­ги­те се усе­ща­ха бе­зо­па­с­но да на­д­ни­чат в се­бе си пред един не­ха­ен и не­за­ин­те­ре­со­ван чо­век…

 - Аз не зна­ех, че те оти­ват да но­щу­ват там. Не бя­ха ми ка­за­ли - на­по­с­ле­дък Ог­ня­на бе­ ста­на­ла по­тай­на и жи­ве­е­ше свой жи­вот, без дру­ги­те, без ме­не - се­с­т­ра си! Та­ка е, ко­га­то чо­век се но­си на кри­ле­те на ра­до­ст­та! Но не би­ва тъй - тря­б­ва и окол­ни­те да за­бе­ля­з­ва: и те са жи­вин­ки, ка­к­то ка­з­ва­ше ба­ба! Щъ­кат по бе­лия свят, око­ло нас, пъ­те­ки­те им се пре­си­чат с на­ши­те! И най-ва­ж­но­то - имат чу­в­с­т­ва! Та Ог­ня­на от ден-два се бе­ше ня­къ­де из­гу­би­ла. Ми­с­лех, че е пак на хи­жа с не­й­ния, но се се­тих, че се­га мо­же са­мо на ед­но мя­с­то да бъ­де с не­го - в ба­би­на­та къ­ща на Скар­ле­ви­ца!

Там напро­лет е та­ка­ва омая - об­ла­ци­те сли­зат ни­с­ко и на­д­ни­чат в ре­ка­та, ся­каш не­ве­с­ти се сме­ят, ка­то бе­лят меки гу­бе­ри… Та­ка е за­ра­ди цъ­ф­на­ли­те ви­ш­ни - пя­на от ка­за­на на ба­ба, бу­х­на­ла! Въз­п­ра­вят се, ки­п­на­ли от жи­вот, а сред тях ру­ме­не­цът на ня­коя пра­с­ко­ва е ръснат за…цвят…

И се ши­рят ту­ч­ни по­ля­ни - до­ка­то дя­до бе жив, агън­ца­та при­п­ка­ха в кра­ка­та му, се­т­не на ко­за­ря две жи­вин­ки пра­ща­ха, на­к­рая спря да пу­ши и ко­ми­нът на го­ля­ма­та къ­ща, къ­де­то дъ­хав ка­то ду­ши­ца хляб от ба­би­на­та ръ­ка сме яли…

От ви­со­ко­то во­да­та се хвър­ля без страх вър­ху об­ли­те ка­мъ­ни и си­т­ни пръ­с­ки къ­пят ли­ца­та на де­ца­та, ко­и­то ле­те цам­бур­ват с пи­съ­к в про­з­ра­ч­ния вир… Бе­ше се за­то­п­ли­ло, но ша­п­ка­та на пла­ни­на­та още се на­ди­га­ше, за­с­не­же­на, и бу­ча­щата во­да не бе на­ме­с­ти­ла пъ­тя си в ко­ри­то­то…

Кол­ко бя­х­ме лу­ду­ва­ли със сел­с­ки­те де­ца, то­ва мя­с­то но­се­ше но­с­тал­ги­ч­ни ди­ха­ния, бе­ше за нас…, как да го ре­ка…, - са­к­рал­но!

За­по­ч­на­х­ме да хо­дим с ма­ма ве­д­нъж в ме­се­ца, по­с­ле - още по-ря­д­ко. Къ­ща­та се­де­ше не­по­бу­т­на­та, но  от­да­леч не­що стя­га­ше гър­ла­та ни: все ча­ка­х­ме ба­ве­не­то на ба­ба въ­т­ре да свър­ши и тя да из­ле­зе за­с­мя­на, да по­о­ту­па бра­ш­не­ни ръ­це в пре­с­тил­ка­та /от ко­е­то по­бе­ля­ва­ше!/, и да се про­ви­к­не от пра­га:

- Че вля­зай­те де! Ей - и хля­бът ог­ла­д­ня!

Но нея я ня­ма­ше - за­вър­тя­х­ме се в го­ля­ма­та одая, къ­де­то ог­ни­ще­то чер­не­е­ше не­с­то­п­ле­но, и гле­да­х­ме да из­ско­чим на­вън… В дру­га­та стая, къ­де­то дя­до и ба­ба спя­ха на дър­ве­но­то ле­г­ло, дю­ли­те дъл­го сто­я­ха вър­ху скри­на, сгър­чи­ха се ка­то чер­ни дръ­в­ца и ги из­х­вър­ли­х­ме, но ми­ри­сът  им ос­та­на, на­по­ен вър­ху чер­ги­те, го­ле­мия гу­бер, че­и­за на ма­ма, кой­то тя та­ка и не за­не­се в гра­д­с­ка­та си къ­ща…

От уго­ле­ме­ни­те по­р­т­ре­ти  в гру­би рам­ки гле­да стро­го ли­кът на дя­до - млад мъж, из­с­лу­жил вой­ни­к­лъ­ка и пу­с­нал му­с­та­ци­те за пър­ви път… Там бе и мла­до­жен­с­ка­та сним­ка: ба­ба с бя­ла пре­б­ра­д­ка, на че­ло­то и от­с­т­ра­ни -  тре­пе­ру­ш­ки… Ху­ба­ва и мла­да, гле­да пла­хо, по­у­с­по­ко­е­на мал­ко от сил­на­та ръ­ка на дя­до, пре­х­вър­ле­на през ра­мо­то й. А той - се­ри­о­зен, ка­къ­в­то си бе­ше, се мъ­чи да се ус­ми­х­не до нея, при­те­с­нен в ша­я­ч­ния ко­с­тюм и кал­па­ка си!

Ето къ­де Ог­ня­на бе до­ве­ла Де­ни­с­лав! Раз­б­рах го по бе­ли­те пер­ден­ца, спу­с­на­ти да за­ту­лят от за­ви­с­т­ли­ви очи ед­но го­ля­мо ща­с­тие!

Све­че­ря­ва­ше се, аз бях на­гр­аби­ла уче­б­ни­ци­те и ми­с­лех да се уса­мо­тя, да по­нау­ча ред от де­бе­ли­те кни­ги, но ня­кой ме бе­ше из­пре­ва­рил…

Пре­д­с­та­вих си Ог­ня­на да бър­ка не­що на ог­ни­ще­то, а пла­мъ­кът да ос­ве­тя­ва сго­во­ра на две­ ду­ши… Ка­к­то е би­ло в бъл­гар­с­ка­та къ­ща: ед­но вре­ме на по­кой и омая!

Кол­ко ще­ше да е ле­с­но да ги ви­дя на тра­пе­за­та! Но те бя­ха от­въд, в дру­га­та стая - ба­би­на­та, вър­ху го­ля­мо­то ле­г­ло, за­с­т­ла­но с тън­ко пла­т­но ке­на­ре­но и с де­бе­ло ха­ли­ще… Ви­со­ка­та печка бум­те­ше и хвър­ля­ше ме­д­ни от­б­ля­съ­ци вър­ху по­р­т­ре­ти­те, дю­ли­те, чер­на­та ко­са на Де­нис… Ле­жа­ха и пра­ве­ха туй, ко­е­то най-го­ля­ма сла­дост на мъ­жа и же­на­та но­си, се­т­не ща­с­т­ли­во­то й ли­це ле­г­на­ на ра­мо­то му…

Не ме чу­ха, но­щ­на со­ва сян­ка­та ми не ви­дя - взех си са­ка,  и в ста­рия хам­бар, не­ми­г­на­ла, осъм­нах…

Ог­ня­на за ни­що не се се­ща­ше - тя бе ве­че не­го­ва не­вя­с­та, бла­го­с­ло­ви­я­та и на ста­ри­те по­лу­чи­ла! А аз?! Ка­то си спом­нях, че пред ба­би­ни го бе на­п­ра­ви­ла, пред по­г­ле­да им, ка­то лист се раз­лю­ля­вах…

- По­и­с­ка ли с нея да се обя­с­ниш? - за­пи­та до­к­тор Ор­ха­нов, га­лей­ки в ску­та си лю­би­ма­та Са­с­кия, ко­я­то, раз­т­ре­во­же­на от не­що, не­на­дей­но ско­чи  и се озо­ва пред  пла­мъ­ци­те на огъ­ня.

- Аз ли? Ми­с­лех, но не би­ва­ше! С ка­к­во пра­во? Тя си го бе от­к­ри­ла и го оби­ча­ше - за­що да се ме­ся? Но из­га­рях, до­к­то­ре, ве­че камък влачех: и ден, и нощ! Все оно­ва пред очи­те ми: той вър­ху нея… ше­п­не най-не­ж­ни­те ду­ми…

За­ря­зах уче­ни­е­то, за из­пи­ти не се го­т­вех, съ­с­ту­ден­т­ки не сре­щах.

Ог­ня­на на бял ки­лим из об­ла­ци­те ле­те­ше, на по­д­мя­та­ни­я­та на ма­ма за сва­т­ба - не въз­ра­зя­ва­ше…

Тъй ми­на ля­то­то. Един път се слу­чих в къ­щи - по­з­въ­ни й от­ня­къ­де и тя грей­на ка­то кю­с­тен­дил­с­ка ябъл­ка под слън­це­то, раз­пу­ка­на от сла­дък сок, а вър­ху нея жу­жат… оси… Ка­к­во ли тол­ко­ва ме­де­но й го­во­ре­ше?! Грях - не грях, до­к­тор Фройд, оти­дох в дру­га­та стая и вди­г­нах слу­шал­ка­та: след два ча­са в звъ­нар­на­та я ви­ка­ше - да гле­дат гъ­лъ­би­те!

Ка­то уда­ре­на от гръм, ми при­чер­ня. То­ва мя­с­то бе­ше све­ще­но за нас - от де­ца, а тя го бе по­ка­за­ла на Де­нис! Си­гур­но му бе­ше раз­п­ра­ви­ла как пер­на­ти­те пър­ха­ха на­о­ко­ло, а ние  ис­ка­х­ме ка­то пти­ци да се ре­ем, вя­тъ­рът да сви­с­ти в ко­си­те ни! Кле­ли сме се, ако ня­коя закръжи, дру­га­та да я по­с­ле­д­ва, до­ри да се раз­бие до­лу, с по­ло­ме­ни кри­ле…

На­вяр­но се бя­ха сме­ли с Де­ни­с­лав на те­зи де­тин­щи­ни, за бръ­що­ле­ве­не са ги взе­ли! Вяр­ва­х­ме в то­ва, по ед­но вре­ме от ста­ро пла­т­но на ба­ба - ко­п­ри­не­но, ле­тал­ки си ши­е­х­ме, на тел опъ­на­ти…

Се­га ще­ше да ле­ти с не­го, а око­ло тях гъ­лъ­би­те да ве­ят бе­ли ве­т­ри­ла, да гър­го­рят не­ж­но и гу­кат ка­то де­ца…, ко­га­то про­го­ва­рят… Вси­ч­ко мо­жех да про­с­тя: из­бо­ра, оно­ва в ба­би­на­та стая, гу­ка­не­то на гъ­лъ­би­те - не! И се втур­нах там, в звъ­нар­на­та, пре­ди нея да го ви­дя, да му ка­жа…за нас… Ка­к­во щях да му ре­ка?! Уши­те ми бу­ча­ха, кра­ка­та ме но­се­ха, оме­к­на­ли… Из­ми­с­лях ду­ми­те, ше­п­нех ги на глас, по­с­ле ги за­б­ра­вях и тър­сех дру­ги - по-сил­ни и…не­по­в­то­ри­ми…

Звъ­нар­на­та е лю­би­мо мя­с­то на мла­ди­те, до­к­то­ре, ти не зна­еш. По­ко­ле­ния са пра­ви­ли сре­щи­те си на по­к­ри­ва, под зве­з­ди­те, къ­де­то са­мо лу­на­та чу­ва съ­к­ро­ве­ни­е­то и да­ва своя бла­го­с­лов. Има не­що ма­ги­ч­но да ги ше­п­неш на вър­ха, а над те­бе кам­ба­ни­те - го­ля­ма­та и мал­ка­та, да бдят ка­то… май­ка над мла­де­не­ца си!

Гра­дът спи, в ни­с­ко­то се е ус­ми­ри­ла буй­на­та ина­че Вла­де­ни­ца, а ти се ка­те­риш по кла­те­ща­та стъл­ба ис­к­ра да взе­меш от не­бе­с­ни­те све­тул­ки - за лю­бо­в­та си… На­о­ко­ло шу­ма­кът глъ­х­не, за­с­лу­шан ся­каш в ше­по­та на сър­цето. На ве­ко­ве е та­зи ку­ла: кли­са­рят То­дор, ве­че ос­та­рял, не мо­же­ше да се ка­ч­ва по скър­ца­щи­те стъ­па­ла, за­то­ва бя­ха из­ве­ли “звън­ли­во­то” до­лу, а той на пра­з­ни­ци, бла­го­о­б­ра­зен и по­бе­лял, дър­па­ше дръ­в­це­то със син­джи­ри­те  и из­ве­с­тя­ва­ше на све­та бо­жи­я­та ми­лост…

А мал­ка­та цър­к­ви­ца, на­к­ло­не­на на­пред, е ре­ли­к­ва за ту­ка­ш­ни­те - опе­ла­та и вен­ча­в­ки­те поп Ма­на­сий бе пре­не­съл в но­вия храм, ве­ли­че­с­т­вен и бял. Са­мо на го­ле­ми пра­з­ни­ци от ста­ра­та звъ­нар­на над гра­да се си­пе­ше сребърен звън: пла­хи и не­ж­ни, тре­во­ж­ни и зо­вя­щи зву­ци, а хо­ра­та пра­ве­ха раз­хо­д­ки­те си край ре­ка­та и ви­со­ка­та ку­ла… Но­щем стре­ла­та й про­ря­з­ва­ше чер­но­то не­бе, а све­т­ли­кът на ко­ва­ния фе­нер об­хо­ж­да­ше спо­кой­ния сън на гра­ж­да­ни­те…

Там се­с­т­ра ми бе­ше за­ве­ла Де­нис!  Усе­тих се ог­ра­бе­на и мал­ка, ка­то в де­т­с­т­во­то, ко­га­то пла­чех за пар­ца­ле­на­та ку­к­ла /на нея ба­ба бе­ше за­ши­ла дан­те­лен на­г­ръ­д­ник и фу­с­та­ни/, но тя по стар­шин­с­т­во бе­ ви­на­ги в ръ­це­те на по-го­ля­ма­та, на ка­ка­та…  Има­ше и дру­го… Веднъж, до­ка­то се на­д­п­ре­вар­ва­х­ме коя по-на­пред ще из­ка­чи стъл­би­те, Ог­ня­на па­д­на и си на­ра­ни ко­ля­но­то, а аз пла­ках с нея и я пре­вър­зах с кър­пи­ч­ка­та си… Кръ­в­та шур­те­ше, тя сто­е­ше с от­во­ре­ни очи и я гле­да­ше, по­с­ле - ме­не, и от­но­во кра­ка си… То­га­ва усе­тих, че е сла­ба и се стра­ху­ва ка­то дру­ги­те, че ми е ми­ла и… ом­ра­з­на… та­зи Ог­ня­на! И по-че­с­то бе­ше вто­ро­то, до­к­то­ре, за­що­то чо­ве­кът е бог и дя­вол ед­но­в­ре­мен­но, но “ста­ва ро­гат, ко­га­то съ­щи­на­та му на­щър­биш”, ка­к­то ви­ка­ше ба­ба, а най-че­с­то - его­то му, ми­с­ля аз…

А за оно­ва… Аз от­на­ча­ло ти­чах - да я пре­ва­ря. /С нея все се съ­ре­в­но­ва­ва­х­ме, и аз - по-мал­ка­та, мно­го се на­пъ­вах и пъ­х­тях, но не се да­вах!/ Тъй ми е ка­за­ла ба­ба: “Ко­га­то ти е най-тру­д­но - чер­ва­та ти по зе­мя­та да се вла­чат, ще ви­каш: “По­я­сът ми се е раз­па­съл!” Та аз, за­пе­не­на, ле­тях, по­с­ле гър­ло­то ми пре­съ­х­на, дъ­хът ми се за­тъ­к­на, и ви­ж­дах ог­не­ни пла­мъ­ци да лум­тят в тъм­но­то… А той, фе­не­рът на дя­до То­дор, мъ­ж­ду­ка­ше на ку­ла­та! Кол­ко му се мо­ле­ха: и поп Ма­на­сий, и на­с­то­я­те­ли­те - да не се ка­ч­ва по оне­зи стъл­би, ко­и­то сви­с­тят ка­то гър­ди­те на ох­ти­чав чо­век, ко­га­то ка­те­ри ба­и­ра, но той по пра­з­ни­ци до­пъл­зя­ва­ше го­ре га­зе­ния фе­нер да за­па­ли. Бе­ше пре­к­ра­с­но, ся­каш све­тул­ка е ка­ц­на­ла на вър­ха на  иг­ла­та и за­дъл­го за­дър­жа­ пла­мъ­че­то, за да се пре­бо­ри с мра­ка…

Ог­ня­на не  бе до­ш­ла още, тя по оби­чай­ за­къ­с­ня­ва­ше,  раз­б­рах го по скри­бу­ца­не­то на стъл­ба­та - ня­кой от­го­ре сли­за­ше да при­с­ре­щне до­ш­лия! Де­ни­с­лав! Бе­ше на пър­ви­те стъ­па­ла от­го­ре, се­т­не кра­ч­ки­те му се ус­ко­ри­ха, не­тър­пе­ли­ви: с ед­на­та ръ­ка се дър­же­ше, а дру­га­та бе раз­т­во­рил за пре­г­ръ­д­ка! За кой ли път ви­дях, че е ху­бав: ко­са­та му, по­ра­с­ла, за­к­ри­ва­ше че­ло­то, а по кра­и­ща­та бе за­по­ч­на­ла да се по­д­ви­ва…

- Ог­нян­че! - из­ре­че са­мо, а аз се мо­лех, ка­къ­в­то е шан­тав, ръ­ка­та си да не пу­с­не, и да ху­к­не да ти­ча по стъл­ба­та на­до­лу…

- Аз съм, Де­нис, - За­ре­на! - не се стър­пях и из­ре­кох, яс­но­та да из­ко­ва.

- Ти?! За­що си до­ш­ла? Къ­де е се­с­т­ра ти? - мо­жа да из­ре­че са­мо, а име­то й за­г­лъ­х­на в гро­хо­та на тър­ка­ля­що­то се по стъ­па­ла­та тя­ло, та до най-до­л­но­то, в кра­ката ми…

Не мо­жех ча­со­ве да от­во­ря очи­те си, да го по­г­ле­д­на - бях ги за­ту­ли­ла с ръ­це, усе­щах, че не­що в ме­не се по­ломи там, с Де­ни­с­лав, че све­тът от то­зи час ста­ва друг: че­рен и не­ну­жен… За Ог­ня­на се се­тих, ко­га­то ви­дях, че ня­кой ме пре­г­ръ­ща… Тя пла­че­ше ка­то… обе­зу­мя­ла и… се при­ти­с­ка­ше в ме­не…

 - Ти не мо­жа да се ка­чиш го­ре, мо­ми­че, на­ли? - по­пи­та стро­го до­к­тор Ор­ха­нов.

- Аз ли?! Ние го­во­ре­х­ме и не стъл­ба­та - це­ли­ят свят бе­ше ме­ж­ду нас! Още ка­то из­ре­че “Ог­нян­че!”, раз­б­рах, че мо­е­то мя­с­то не е там, не биваше да ид­вам… Бях се ока­за­ла за по­ре­ден път из­ли­ш­на и на… стръмната пътека!

- А по­с­ле? - бе ла­ко­ни­ч­ни­ят въ­п­рос.

- Се­т­не - зна­еш! - тро­с­на­то от­вър­на сту­ден­т­ка­та. - Об­ви­не­ния, про­цес…

- Ка­жи ми за май­ка му…

- Тя, гор­ка­та, пре­вър­тя - и с пра­во! Ис­ка­ше зад ре­ше­т­ки­те да ме ви­ди и то­га­ва… да ум­ре! Ми­с­ле­ше, че съм го блъ­с­на­ла! По-до­б­ре аз да бях се строполила, до­к­то­ре!

- Как по­не­се то­ва Ог­ня­на - се­с­т­ра ти?

- Ооо, най-те­ж­ко ми бе­ше за­ра­ди нея: ед­на хул­на ду­ма не из­ре­че, не по­пи­та за­що съм би­ла там: по це­ли дни за Де­нис пла­че­ше и ме уте­ша­ва­ше, че та­ка би­ло пи­са­но… На про­це­са сви­де­тел­с­т­ва в моя по­л­за, съ­що и… дя­до То­дор!

-  Он­зи ста­рец?! - вди­г­на ве­ж­ди въ­п­ро­си­тел­но пси­хи­а­тъ­рът.

 - Да, той! На­ли къ­щи­ч­ка­та му е открай вре­ме до звъ­нар­на­та!? Щял да се ка­ч­ва газ на фе­не­ра да на­ли­ва, ко­га­то чул ту­пур­ди­я­та - Де­нис се свли­чал по стъл­би­те ве­че! За­туй през ця­ло­то вре­ме ня­кого усе­щах зад гър­ба си, а той бил бо­жи­ят чо­век!

- И те спа­си!? С ду­ма­та си?…

- От сле­до­ва­те­ли­те - да! От ме­не не мо­же ни­кой ме за­к­ри! Ни­то от Де­нис! На­сън и на­я­ве ви­ж­дам очи­те му - ле­ш­ни­ко­ви­те, об­ви­ня­ват, че ог­ра­бих лю­бо­в­та им! Но най-стра­ш­но ми е с Ог­ня­на: ни­що не ка­з­ва, са­мо ме мил­ва, а в пре­г­ръ­д­ка­та й ис­кам на пе­пел да ста­на, на прах - по ши­ро­кия друм вя­тъ­рът да ме от­вее…

 - А уни­вер­си­те­тът, За­ре­на?

 - Ре­ших да пре­къ­с­на. За­се­га… Не е ли жи­во­тът най-го­ля­мо­то учи­ли­ще, до­к­то­ре!? Не сме до­с­той­ни за уро­ци­те му и тря­б­ва до­б­ре да ги усвоим - по­ч­те­но то­зи свят да на­пу­с­нем, ако… ка­то чо­ве­ци сме жи­вели!…

- Да, мо­ми­че, ка­к­то ка­з­ва един умен чо­век /С. Бе­кет/, ние “цял жи­вот се учим са­мо да гу­бим по-до­б­ре!…”