Галина Иванова

КЪСЕН СПОМЕН

Не ме ранявай. Може би сме други.
За плач ли е? Суров житейски код.
До тебе спи най-вярната съпруга.
Ръждива есен в мене търси брод.
Какво ще види? - смръщена вселена
от грижи, бяг по делник разчертан.
Дошъл си - да разчоплиш рана в мен ли?
Или от късен спомен си пиян?
Едно от двете. Пак зова го проза,
понеже всичко друго ще боли
като букетче дъхави мимози,
затиснато в годините - мъгли.
Прости шаблона. Хуквам да предваря
на изгрева най-тръпнещия час.
И не сънувай нашата си гара!
Нима тя помни нещичко за нас?

МОНОЛОГ НА ПОЕЗИЯТА

По-скоро съзерцателят е този,
към който в ден такъв ще потека,
в росист рефрен с ухание на роза
ще плисна - звън в добрата му ръка.

Или обратно - в плачове китарни
и в тъй премного хлипове насън
ще се излея облачно над Варна,
че ще възкликнеш - строфа или трън.

Уви, така е. Век не съумявам
да бъда с неугрижено лице.
И щом ме търсиш - стъпваш по жарава,
въздъх съм, но - не галя със перце.

Дори е спорно горест че лекувам,
с целебна билка римно че церя.
А всъщност искам. Иначе не струвам.
Но на Самотност, знам, съм дъщеря.

И внучка съм - на Скърби повсеместни.
Но в ден такъв от щастие съм вик.
Без мен е трудно. С мен пък - не е лесно.
Сълза в око съм. В миг. Единствен миг.

НЕМОЛИВНО

Той ме намира в миг и час
на неорфични немистерии,
бленува глас като атлаз,
а аз хриптя - гарванопера.

Кандилкащ се в умора стих
подавам му - за да миряса.
Днес толкова горчилки пих.
За медноструйност - не сколасах.

Разнищвах ветрища и дим,
октомври влачеше порои.
По-бледа от самотен мим,
пресрещах срички зад завоя.

А той - сияйности зове
и шеметности до премала.
Залъгвам го със строфи две.
Страстта ми есенно преваля

в ръждив въпрос почти през плач -
до март дали ще ме дочака
на бистър смях да съм ковач,
а не на думи - призрак в мрака.

Но той остава някак глух.
Съвсем немоливно ме моли
да взема тон от клона сух.
Той - хъс за писане в неволя.

БЕЗБУКВЕНА СЛЕДА

Тук няма проза. Мисля си, че няма.
Поезия. В завоалиран миг.
Обаче - ще прощаваш другостта ми -
тук няма даже намек за светлик.

Така че аз намятам се със рими.
Щом тъй е редно - нека да боли.
Наум ще си поплача с теб. Прости ми,
но ревна ли на глас - ще завали.

Тук няма всъщност - чакай да поровя…
не - няма лъч за скорошна любов.
А тонът ти - тъй нежен и съдбовен
рои звездици в сребърен обков.

Една ще грабна. Двечки, ако може.
Ти нивга мен не стори на звезда,
ни муза, та да сетя с бледа кожа
целувка - стих - безбуквена следа.