БИОГРАФИЯ НА ПЪТЯ
Предговор
Защо издавам „Високо, зелено и нежно”? Дежурното обяснение е - да бъде прочетена от по-широк кръг читатели. Изповядвам убеждението, че нито един писател не пише самоцелно, за собствено удовлетворение (макар и това да е вярно), а отправя послания, участва в живота на обществото, разговаря с читателите…
Защо издавам тази книга в ранната есен? Не бих могъл да отговоря еднозначно, както не бих могъл да дам отговор на въпроса колко е дълга връвта на всекидневието и накъде води. Често се оказва, че тръгваме по един път, понесени от неизвестен порой, а пристигаме по друг, без да знаем мястото, където ще кацнем.
Писателят копае в душата си, влага я в словото си.
Много са вратите в душата ми - през тях в нея могат да влязат истината, доброто, красотата, радостта, разбирателството, приемането на другите, независимо от етнос, вяра, пол и възраст.
В есетата има очевиден първичен синкретизъм - публицистиката е пропита от белетристични елементи, а в разказа са инжектирани фрагменти на чисто философски послания. Не съм привърженик на онези, които пишат както им хрумне, пък да го разбира който ще. Не съм привърженик и на безкрайните писания - времето е динамично, хората са ангажирани със своите проблеми…
Героите в разказите са тютюнопроизводители, овчари, пъдари, гурбетчии, стари хора, които шетат в опустелите къщи и си търсят работа из мерата по навик. В повечето часове на деня пушат качак на пейките пред портите, съзерцават асфалтирания път и търпеливо чакат внуците си, за да им разкажат приказките на безкрайните дни. Зиме и лете.
За родопчаните всички сезони са еднакви. Животът им сякаш се състои само от един ден. Те са като светулките. Сутрин по здрач излизат от къщи със запалени фенери и се разпиляват по нивите. В залезната здрачевина запалените им фенери се връщат от къра. Привидно в тези краища нищо не се случва. Но тук животът тече с цялото си многообразие. Хората се раждат, прохождат по тютюневите листа, женят се и цял живот отглеждат тютюн. Той е животът на родопчанина, негова орис, предопрделеност. С парите от тютюна те са си построили къщи, обзавели ги, изгледали са децата. Изучили ги. Над реки и потоци издигнали красиви каменни мостове. По големите колкото длан парчета орна земя, пръснати между върховете на планината, са разорали нивички. Обикновени хора, с обикновени тъжни и радостни мигове в обикновения живот.
Но в най-тежките си дни те пеят. Песните говорят за родното село, за първата любов, за горчивата раздяла. Мисълта и чувството, слети в едно ни изпълват докрай, изтръгват от очите сълзи, които преодоляват граници…
На село сам си палех печката, в града сам си пускам парното и виждам тишината, която се хлъзва по губерката в ръцете на мама и пада върху купчината тютюн, който със сестра ми трябва да изнижем, докато татко се върне от другата работа.
Татко винаги намираше най-точните думи; умело надмогваше нахълтванията в душата му…
Не забравям гроба му под Големия дъб.
Из улиците се носи уханието на портокали. Настъпва поредната Нова година. Някога чуждоземният плод изгряваше в ръцете ми само по това време. Корите му дълго съхнеха между страниците на учебниците ми.
Първият ден на януари 2012 - а е. Неделя. Ден за почивка.
Биография на пътя като граница или на границата като път е „Високо, зелено и нежно”? Или е летопис на предишното утре и сегашното вчера? А може би е самият път?! Всеки въпрос съдържа в себе си своя отговор… Изминах пътя си дотук с моите убеждения и заблуди. Не се страхувах да изрека истината, защото вярвах в нея.
За да повярвате и вие - ето тези разкази, в които действат и дишат живите ми герои, а не публицистичните им сенки и уравнения.
