Мюмюн Тахир

На Иваничка

Въпреки претенциозната тема, семинарът в планинското курортно градче К. по нищо не се различаваше от останалите. Още в началото усети познатата безпомощност и боязън от новите предизвикателства, независимо от сложните термини, които просто бликаха от устата на лекторите. Неувереността и съмнението в знанията и възможностите бяха причина за колебанията, увъртанията и страха от ясни квалификации.
Коктейлът вечерта обаче беше върхът и му напомни за младите времена. Заобиколен от възбудени колеги, сипеше остроумия, а дяволът го дърпаше все повече за езика. Харесваше му шумното им одобрение - избухваха истински взривове от смях при всяко сполучливо сравнение с някогашните пищни банкети и имитации на предишните величия… Както си му е редът, на сутринта едва се довлече до банята. Взе душ и вече ободрен слезе до хотелското заведение, което носеше плоското и претенциозно име “Синеокото коте”.
Градчето сияеше, завладяно от огньовете на късната есен. Утринта беше топла и спокойна, но яркостта на октомврийските багри, които толкова харесваше, сега го дразнеше. Смътно си спомняше, че в малките часове се завлякоха в нечия стая, вдигаха наздравици, говореха един през друг и спореха разгорещено за някакви нормативи, за политици, политика и всякакви глупости. Но най-лошото беше, че за капак пиха шампанско…
Въпреки почивния ден единствените свободни места в “Синеокото коте” бяха на неговата маса. В облицованото с огледала помещение шетаха тумби гръмогласни младежи, които сякаш идваха тук, за да се надвикват. Шумът не го дразнеше, пък и не бързаше - влакът му тръгваше късно следобед. Пиеше кафе с тоник и се проклинаше наум - повече по навик, колкото да залъже съвестта.
“Чугун,- рече си по едно време. - Като от чугун ми е главата, като камбана чугунена - хем тежка, хем празна, хем кънти…”
От мястото до прозореца виждаше вратите и камбанарията на църквата отсреща. Хора влизаха и излизаха, на тротоара пред входа две циганки в сигнално ярки елечета насмитаха кестеновите листа на златни купчини, неподвижният просяк на входа изглеждаше като заспала статуя.
Камбаната беше ударила преди малко. По звука разбра, че не е от чугун, а от бронз като всички камбани - чугунът кънтеше глухо и някак заканително, в чистия глас на бронза звънко и призивно се преплитаха славееви трели.
Минути преди обяд слънцето нахлу в огледалната зала и се разбра на какво неудобство беше обрекъл клиентите на заведението проектантът - всичко изведнъж запламтя нетърпимо, по тавана заиграха безброй слънчеви зайчета; ослепен, погледът му се размаза. И тогава се появи жената. Ярката светлина я обгръщаше в рамката на вратата и отначало я видя само като силует…
Миролюба го зърна, махна с ръка и се запровира към него.
Безкрайните командировки, съвещания и всевъзможни събирания отдавна го отегчаваха; хората все повече заприличваха един на друг; самото време сякаш ставаше все по-скучно и безлично. Рядко някой вече можеше да го заинтригува с каквото и да било на тия срещи. А нея я забеляза още в първия ден на семинара. Тя няколко пъти привлече вниманието с уместните си въпроси и кратките, добре формулирани изказвания. Не му убягна и вниманието, с което другите колеги я обсипваха - мъжете възприемат хубавите жени по-иначе, искат да ги впечатлят, да са по-близо до тях. Но видя и с какво достойнство и скромност излизаше от положение…
- Не закъснях много, нали? - в пронизителното синьо на очите й премина сянка на напрежение.
Той смутолеви нещо, но не можа да се досети чие хрумване и по чия инициатива е тази среща… Докато тя, леко навела глава, избираше поръчката си, той успя да я огледа крадешком.
- Сакото ви е много хубаво! - отрони се неволно от устните му - екрюто е любимият ми цвят…
- И си падате по живописта…и философията, така ли беше? Аз пък се похвалих, че го купих от втората употреба.
Синьото го плисна с шеговит блясък .
- Значи още снощи съм си изгърмял патроните и Бог или Аллах, или Буда, знае какво съм надрънкал?! - развеселяваше се, - Сигурно съм взел думата и не съм я дал никому…
Дланта й отметна косата от челото.
- Е, изтървахте я един-два пъти. Обаче онова за Големия търсач на мед в Африка направо ни уби. Много вълнуващо го разказахте. Не всичко ми стана ясно, но за мен най-тъмният континент си остава Африка.
- Кения!
- Моля?
- Големият търсач на мед от векове помага на племената от саваните в Кения. Той ги довежда до хралупата, където дивите пчели крият меда си, увисва над мястото, където са питите, а туземците почтено му дават неговия дял.
В този момент стана онова, заради което на бял свят се появяват подобни разкази.
- Не ми е много удобно, но нека започна направо - за сестра ми е наистина жизнено важно, а вие обещахте …
Жената видимо се притесняваше, по страните й се появи руменина. Тя определено се чувстваше неудобно, а той колкото и да се насилваше, не можеше да си спомни какво е обещавал. Рядко се случваше да му се губят часове, но сега явно паметта му пропадаше. Усмихна се колкото се може по-непринудено и сложи подканващо длан върху ръката й. Тя се напрегна, но не я отдръпна.
- Няма да ви се разсърдя, ако ми припомните!
- Става дума за Манолов, шефа на дирекцията - споменахте, че сте близки.
- Разбираме се - отдръпна ръка и посегна към цигарите.
-… сестра ми, тя е толкова упорита …- Миролюба се развълнува - кандидатства за една длъжност тук в областната дирекция, но нали знаете…няма шанс да я назначат, още повече с нейната праволинейност …
- Така, така, сетих се! Тя бакалавър ли е или магистър?
- Магистър. Ликвидираха предприятието им, трета година не може да си намери сносна работа. Отгоре на всичко се разведе и сега й е много тежко с децата, големият е абитуриент, знаете как е…
Доядя го- къде-що имаше бъркотия в живота му идеше от тая проклета страст да се покаже, да блесне, а и да помогне.
- Аха… Ще говоря с Манолов, мисля, че шанс има.
Огненото кълбо беше продължило по пътя си и инквизицията на огледалата престана изведнъж. Обхвана го сънливото блаженство на безтегловността. Сепна го гласът й:
- Разкажете ми още нещо за онази птица от Кения? Наистина ли е толкова голяма?
- О, не, размерите й са около 10-15 сантиметра, но я наричат така от уважение. Може и да увисва на едно място като вертолет…
Тя изглежда разбра, че не му се говори много. Завъртяха теми, на които можеше да се отговаря едносрично. По някое време довтаса сервитьорът и поиска сметката с извинението, че е неделя и трябва да затварят рано. Тогава последва още по-неочакван ход от нейна страна - заедно с рестото сервитьорът донесе и бутилка вино. Усети лекият полъх на разочарованието, но докато се издигаха с асансьора към нейната стая, то се разсея - какво пък, нищо ново няма под слънцето.
- С мъжа ми харесваме леко горчивите червени и гъсти вина с тръпчив аромат. Но напоследък и те не ме привличат. От известно време се чувствам, как да кажа…неуютно.
- Притеснени сте материално, или що? - попита не толкова от любопитство, колкото от приличие, докато пълнеше догоре чистите хотелски чаши.
- Не, не е това. Просто настроение. Иде ми отвътре, понякога изпадам в някакви неясни състояния…но няма връзка с парите.
- Не толкова парите, колкото липсата им, затриха много хора през тия години. Как се издържа например четиричленно семейство със 180 лева? - Той надигна чашата и кимна. Отпиха на малки, внимателни глътки.
Страните на Миролюба поруменяха. Наведе глава и косите на бавна вълна се свлякоха напред и дланта й отново с привичен жест ги отметна. Нещо по детски наивно, тъжно и мечтателно прозвуча в гласа й:
- Въпросът не опира само до мизерните заплати и пенсиите, точно сега имаме нужда от оная ваша птица, от един наистина голям търсач на мед, който да ни показва къде е хубавото и доброто…изобщо кои са добрите и кои лошите, защото всичко е толкова объркано…
Изпита леко неудобство от неприкрития намек, но се направи, че не го е разбрал.
- Има и други птици, които открай време съжителстват с човека и той е прибягвал до помощта им. Известно е, че в древния Рим гъските са служили за пазачи, с такава цел у нас пък са отглеждани белите ангъчи. Да не говорим за пощенските гълъби, за ловните соколи и опитомените сойки. Гарваните също - на тях само славата им е несправедливо лоша, иначе са много умни птици…
- Знаете много за птиците, сигурно се интересувате от тях, нали? Но за гарвана не съм съгласна, в него има зловещина, прокоба някаква.
- Зловещ е само в някои стихотворения, но това е само художествен образ. В живота гарваните са сред най-интересните птици, по-интересни и от славеите.
Слънцето се претърколи по покрива в задния двор на хотела и стаята, която гледаше към улицата се изпълни с фината сивкава дантела на следобедния полумрак. Разговорът вървеше плавно на меки тласъци, а виното - на бавни глътки. Двамата усещаха как между тях се установява особено доверие - не от онова, подир което в леглата остават сгърчени чаршафи, умора и празнота; не и онова, което развързва езиците и превръща всеки миг в бъбрива изповедалня. На самия му връх, когато изчезва необходимостта думите да бъдат изричани, когато неусетно се възцарява и мълчанието, жената се изправи и застана до прозореца. Неудържимо влечение го накара да се изправи до нея, тънкият мирис на жасминения й парфюм леко го замая. Тогава през щампованата мрежа на увисналите като паяжина от корнизите пердета, в подножието на неясното си и някак вяло желание, през въздуха, потръпващ от едва доловимата градска суетня, точно отсреща видя олющената мазилка на църковната камбанария и през аспидната арка зърна потъмнелия метал на камбаната и женствената извивка, в чиято утроба дремеха светлите ликуващи звуци. Прегърна топлите, покорни рамене. Тя не трепна, не се притисна към него, не изговори някоя от ония банални глупости, които развалят внезапно настъпилото очарование. Остана така - неподвижен силует, който не се нуждае от нищо, освен от самотата си, от вглъбяването и унеса на тоя краткотраен миг.
Устата му беше пълна с думи, но гласът му излезе сякаш от другаде - чужд и непривичен, извинителен:
- Трябва да тръгвам, изпускам влака!
Тя не отвърна.
- За сестра си не се безпокойте…Смятам, че нещата ще се уредят.
Както се случва в лошите романи, успя да се качи на влака в последната минута и се скри в едно от купетата…
Писмото дойде на служебния му адрес подир няколко месеца. Повъртя замислен тъничкия плик, после без да го отваря го хвърли в бюрото си. Когато дойде второто писмо, обърна всичко наопаки, но първото сякаш се беше изпарило.
Тая зима, не само че не падна трошица снежец, а времето направо се побърка. Необичайно горещите дни се нижеха един след друг - по Коледа хората ходеха по костюми из слънчевите улици, есента сякаш се беше запътила на лична среща с пролетта.
В началото на март една утрин прасковата пред блока го посрещна цялата кипнала в розов цвят. Нещо го жегна, огледа се объркан, но наоколо не се виждаше жива душа. Само влаковете маневрираха. Още го глождеше под лъжичката, когато се отби през работата, за да вземе няколко служебни папки - очакваше го дълга и отегчителна командировка в един от крайморските градове. Размениха няколко думи с охраната - човекът зад стъклото му подаде сутрешната поща. Пликът с познатия почерк беше отгоре.
На пазарджишката гара купето се опразни. Извади плика от вътрешния си джоб и без колебание го отвори. Вътре имаше само един ситно изписан лист:
“Пак здравейте!
Иде ми да пея, да тичам, да се радвам. Нека е детинско, нека е несериозно! Всичките ми страхове се оказаха напразни. Но това наказание ми се падаше - сринах се до самото дъно на ада. Бях се отчаяла напълно, но се примирих - свикнах с ужаса, че няма да ме има, че съм обречена!
Пиша ви от болницата, Слава на Бога, оказа се само някаква банална мастна тъкан.
Не ви се сърдя за мълчанието, сама съм си виновна, задето предизвиках съдбата. Мислех, че това го има само във филмите и само на други хора се случва, а ето че се случи и на мен.на пръв поглед е нищо и никакво чувство, още повече в това безчувствено, огрубяло и равнодушно време. Бях искрена докрай и признах на Стоил - стана му много тежко, но мисля, че ме разбра. Милото ми момче не повярва, че пак му принадлежа по закон, но сърцето ми не е негово. Жива да ме оплачеш, нали?! На когото и да го кажа, ще ме сметне за луда. Нищо! Безкрайно съм ви благодарна за тази лудостта, за това, че отново ми се падна любовта! Да, това е любов и не се срамувам да я призная - независимо, че е твърде късно да бъде споделена. Всъщност това няма никакво значение. Има значение единствено фактът, че с вашето име излязох от страданието, томи беше светлинка и вяра, крепеше ме през цялото време да се държа и ми даваше кураж да дишам и се надявам! Благодаря ви за тая среща, най-вече за това,че нищо не стана, а стана това, което толкова рядко ни дарява живота. Той може и да не е справедлив понякога, но винаги е прекрасен!
Сега за сестра ми. Безкрайно см признателни за помощта. Още малко й трябва, за да свикне и да влезе в релси, но се чувства отлично и вече не гледа земята като наказана - започна да се усмихва, става пак същата, каквато беше.
Вие сте истински човек и съм щастлива, че ми се падна да ви срещна - само като си помисля, че хич не исках да дойда на това обучение, тръпки ме побиват! Не се чувствайте длъжен да ми отговаряте - на мен ми стига да знам, че съществувате някъде, че ви има и всеки миг телефонът може да проговори с вашия глас.
Сега разбрах какво искахте да кажете с примера за онази невероятна птица - тя лети пред мен и знам къде ще ме отведе.
Преди не вярвах, но вече съм убедена, че има душа - душата ми е лека и ми се иска да прегърна целия свят…”
Едва дочака влакът да спре на гара Пловдив. Изтича до автогарата отсреща и взе първия автобус за К. Беше объркан, усещаше безпричинна вина. Пред очите му се мяркаше изящният профил на жената в оня миг, когато от перона наблюдаваше безмълвно малодушното му бягство. А защо малодушно, впрочем? Какво щеше да излезе от всичко това и какво ни принуждава непременно да натикаме сърцето в тенджерата на делничната сивота…
Пред входа на църквата няколко бабички бяха проснали направо на тротоара оскъдните си сергии - една му подаде букетче кърпикожух и докато плащаше, чу тихия глас на слепия просяк - стресна се, обърна се към него и забрави рестото, което старата жена му подаваше:
- Жасмин, нали, господине! Мек и протяжен аромат… Жасмин и сини очи. Идва всяка заран и вечер. Бог да ви поживи!
До вечерната служба имаше време и като се помая безцелно, реши да се поразходи. Градчето беше застроено по дължината на реката, но го прекоси неочаквано бързо.
Планината внезапно се изправи с могъщата си белоглава снага отпред, в прежурящия следобед нахълмената равнина долу димеше - два трактора се разминаваха като сърдити червени буболечки и над разораното избухваха кълба пара. Събу обувките и приседна в сухата трева край шосето. Усети неповторимия мирис на разорана бразда. Слънцето напичаше и изведнъж го обзе великия миг на пролетното пробуждане - отдавна не го усещаше, беше изчезнал в далечното детство, когато с баща му оряха Горната нива и от гърба на конете се виеше прозрачна като тюл мараня. Маранята растеше, започна да придобива очертания и от меките й талази излезе жената - беше цялата в бяло, вървеше и се усмихваше, но не гледаше него, а някъде във високото. Проследи погледа й и зърна пърхащата точица на увисналата над църковната камбанария птица - долу хората се тълпяха и бъркаха един през друг с трите си боязливи пръста в каменната хралупа; видя как просяка подлага шепи и събира капките на потеклата от питите сладост, как жената протяга ръце към него и се усмихна щастливо. Беше му простила всичко - дори утрешните грехове, ако намереше някога време за тях. И беше разбрала, че няма по-страшно отмъщение от прошката.
Звукът на камбаната достигна до него като отъняло бръмчене на рояк подивели пчели.