Илия Илиев

Все е било глад, но че този звяр ще подгони и ловците, едва ли някой от тях си го е помислял. Все пак така ще да е, щом мнозина от нашите „ловци-природозащитници” вече им се прииска да си бъдат само ловци. Па дори и да останат единствено с мераците. Защото тя, Природата, ще си намери защитниците. Наспорил ги Господ сред кандидатите депутати. Но я ми кажете ще се намери ли кой да защити децата ни при окайващия вид на празната авджийска раница.
А то, злото, не идва само. И хладилникът - празен, и в гората няма! Все по-трудно е да се срещне и заекът, и фазана, и яребицата из ловните полета на Чирпанско. Така е напоследък и с дивото прасе. А и когато то се срещне, пак не е лесно. Отговорността е голяма. Някои на това му викат страх. А бе, какъв ти страх, до страх ли му е на човек с празна раница. Повярвайте ми, защото наскоро и на мен се случи да налетя на диво прасе. И то голямо, колкото магаре. /По-късно от колеги, които не бяха го видели, разбрах, че било колкото автомобил./
Шегата настрана, но и през ум не ми е минавало, че в нашите гори може да живее такова голямо животно.
Дали съм се изплашил? Не, то се изплаши от мен, та чак съчмите ми изпревари! Не ми повярваха, а си беше самата истина.
Думат ми после край огъня колегите, с нескрита печал: „Не си гледал мерната линия на пушката, когато си се прицелвал. Прасето си гледал, затова си го изпуснал!” Че го гледах, гледах го. Ами то наистина си беше за гледане - 200 килограма месо. И не във витрина, където върху картончето до него е изписана цифрата на едномесечната ти заплата, а така - на поляната, пред тебе. Как да не го гледаш?! Но за съжаление удоволствието от опияняващото зрелище трая само миг, защото след това гледане трябваше да погледна и в очите на изморения водач на кучетата. Добре, че човек винаги може да разчита на разбиране от препатил, истински ловец. Иначе тази ловна история, която ви разказах, щеше да ми е втората и последна дата.