ДЪЖД
ДЪЖД
Дъждът се разгъна
като сива завеса
над горещата, прашна земя;
дъждът не се спря
и тъй дълго
земята го пиеше жадно
с загорели уста,
че когато престана,
беше станала
сивата пръст
- утолена и черна.
А небето,
натегнало в оловни облаци,
тъмно, неверно,
от чиято разкъсана гръд
се изсипа дъждът,
небето,
сега бързо избистрено,
стана толкова синьо и чисто,
сякаш всичката пазена болка,
всичката скрита тъга
бе отнесена
от обилната, буйна вода
на дъжда.
1937, юли
Копривщица
НАСТРОЕНИЕ
Тиха, плаха песен на щурците,
леко, малко, литнало желание -
туй, което много искаше да стане,
сякаш ще го имаш тази вечер -
и от теб избягаха далече
всички лоши мисли и тревоги;
има само свежест и ухание,
има само сребърни звезди
по едно пастелносиньо вечерно небе,
бие бавно твоето сърце.
Колко много щастие и мир
носи този миг нечакан,
ти протягаш своята ръка,
допираш
на земята кротката душа…
1938, юли
Банки
МИДИ
Както морето
те носи безспир
вред по света,
както вълните
те хвърлят най-сетне
в брега,
за да видя печалните сухи черупки
на твоя живот
и да ги взема със груба ръка
и разчупя -
тъй ще измине и моето скитане,
вечното търсене,
вечното питане,
тъй ненагледен ще бъде света,
и ненаситни ще бъдат ръцете,
тъй ще залъгвам все жадна душа
и ще бие в желание силно сърцето,
за да дойде най-сетне
съдбовния ден,
единствен и вечно очакван,
и да видиш във миг покосени
всички цветни тръстики на щастие,
всички горди цветя на борба,
и да гледаш със сухи очи,
че умираш - и ти…
1938, август
Св. Константин
КЪЩА ВЪВ ВИЕНА
В тази стара къща има стая
пълна с тъмни, стари мебели,
по стената - маслени картини
в позлатени тежки рамки.
И когато тук премина,
сякаш мрежата на паяк
ме задържа - много тънка;
сядам тихо и мълча.
Нищо че сега навънка
има улици и хора,
има вестници и зная,
има и война.
Аз съм тук.
Край креслото тишина е
(а в сърцето ми умора).
В диплите на мойта рокля
(тя е дълга от коприна)
се нагъва светлината,
а в голямата камина
има топла жар и става
моята коса на злато,
и по бузите разцъфва
сянката на розов пламък.
Но защо все пак останаха
сини сенки под очите,
и защо все пак не мога
да се скрия във креслото,
в тази тиха, стара стая
от голямата тревога?
И защо все пак се питам
колко са убили днеска
някъде така далече?
Вечно тази страшна треска,
този днешен ден на болка.
Нивга приказката вече
няма в мен да стане жива.
Гасне розовият пламък
и жарта сега изстива.
1943, 7 януари
Виена
***
Тогава вечерта бе тиха
редица празни часове,
минутите им отзвъниха
под тъмносиньото небе.
И всяка ставаше последна -
така бе ясна и голяма…
И сякаш - всичко бях изгледала,
и сякаш всичко бе измама.
Не знаех, имаше ли хора
край мене, близо и далече,
една оставаше - умората,
и болката й неизречена.
Дали бях млада? Още жива?
Клепачите така горяха…
Сълзите спираха парливи
и сякаш бяха ми утеха.
1943
***
Няма да забравя
улицата, тъй смълчана,
и небето
като тъмна ивица над нея
без звезди.
Светлината, лека и пияна,
пълна с нежен прах,
от фенера стар изгряваща,
а в снега оставаха следите
от забравените стъпки
тъй дълбоко.
Няма да забравя
топлата ръка, в която
моята бе скрита,
приютена
като в малък дом.
Колко много питах
може ли да бъде
приказката сбъдната?
Как небето
като тъмен идол
замълчаваше.
Ти и аз.
И няма да забравя.
1943
