Евдокия Борисова

Най-сетне пак съм между вас,
като в семеен кръг роднини!
Три месеца разделят нас,
но сякаш бяха три години!

Да знайте колко бе ми жал
и колко днеска ми е мило
да гълтам текста ви пустал,
да дишам вашето мастило!

Да слушам свежи ругатни,
с опашки като на комета,
и белокоси новини,
и шугави антрефилета.

Уводки, писани с вода,
лъжи, подпуснати без такса,
и тази яростна вражда
към третокласната синтакса.

Елате, мили, окол мен,
вий, моя неизбежна свита,
и спомняйте ми всеки ден
за мойта родина честита!
          (“Между вестниците”, 1920)

Това е драмата на медийния лирически човек на 20-те години на ХХ век, останал без молитвата си, т.е. без сутрешния си вестник. С това стихотворение Димитър Подвързачов(1) отбелязва поредното си завръщане на журналистическото поприще, след драматичната си раздяла с Народния театър. По-късно под същото заглавие ще се роди цикълът “Между вестниците” – това са неговите ежедневни “задявки” (жанрово неопределени “дребни късчета” – закачки, забележки, пародии, анекдотични конструкти и пр.) с пресата, с белетристиката, с комерсиалния медиен дискурс. Там се развихря и неговата цитатническа страст – “източник на иронични и самоиронични задявки”. “Експлицитната цитатност” у Димитър Подвързачов, твърди Мая Горчева, “не пренарежда смисловата стойност на литературните образци”; но и “не възпроизвежда готови смисли – просто авторът се възползва с лекота от кухите готови означаващи структури” на цитата. Този тип писане, определен като “цитатно присвояване”, самият автор – Димитър Подвързачов, обяснява със съвременния контекст, “когато писането се пришпорва от темпото на периодичното издание и редакторите”, “от медийния контекст на литературното производство” въобще.(2) Така е в басните и поезията му, обилно експлоатиращи литературни цитати, безспорно – и снемащи културни модели, традиции и опит. Но особено – в репрезентативните медийни и метамедийни негови текстове: фейлетони, поетически сатири, сентенции и пр. Димитър Подвързачов се превъплъщава в ново амплоа – на медиен критик на нравите, вкусовете, общественото мнение, но и на професионалното правене на новини.
Подвързачовото лирико-пародийно и публицистично книжовно наследство снема – в медийни цитати и коментари – изключително интересната медийна картина на 20-те и 30-те години, в които пресата, а впоследствие и радиото се налагат като възлови ментори на обществената ангажираност, информираност и активност. Медията като източник на информация (обществено-политическа или комерсиална); медията като проводник на официалната политика, като коректив, като формираща така наречените обществено мнение и гражданска позиция: като такава се мисли пресата от един от неуморните й “труженици” – Димитър Подвързачов. В лирико-сатирическия диалог “Общественото мнение” за “четиримата жреци” на неговия храм са титулувани: Рецензентът, Общественикът, Редакторът и Кака Сийка – съдници, ментори, пропагандатори на хулата и клеветата, на демагогията. Обществено мнение не съществува, констатира тъжно Бурдийо(3); в наши дни, в ерата на масовоинформационното съществуване, има частни или организирано изказани мнения, които обаче блуждаят в общественото пространство, без нито да искат, нито да могат да породят единни обществени нагласи. Медиите деформират общественото мнение, а формират… обществени илюзии. В 30-те години Димитър Подвързачов възкликва:

Обичам те като жена,
която шепне обещания –
о, малка, хубава страна
на общогражданско мълчание!
                               (“Родина”)

И е ясно кой шепне от името на родината “обещания” и коя е демагогската маска на това “общогражданско мълчание”.(4)
В неговите лирико-пародийни творби или пък в авторефлексивните медийни текстове (злободневия, мисли и парадокси, хумористични драски и миниатюри, фейлетони) тя, пресата, се появява в неимоверно деформиран псевдооблик на така наречената четвърта власт. Тя е видяна като продуцираща псевдоновини и псевдореклами; бълваща манипулативни коментари и псевдоанализи; фамилиаризираща до крайност медийно-комуникативния дискурс – придобил повседневност, битово-профанност; заразен с дребнотемие и безтемие. Не, не такава трябва да бъде истинската съвременна печатна медия: изпъстрена с остарели (“белокоси”), фактически непроверени (“лъжи, подпуснати без такса”, “с опашки като на комета”) новини; с неубедителни, лишени от атрактивност, презентиращи медийната политика текстове (“шугави антрефилета”, “уводки, писани с вода”); с недъгав, безпардонен, грубоциничен или неграмотен стил и език (на “свежи ругатни”, на “третокласната синтакса”).
Тези – наглед непретенциозни, творби задават изключително важните въпроси, касаещи съвременната медийна теория: относно природата, структурата и характеристиките на информацията; относно функцията и отговорността на медиите; относно ефективността и качеството на така наречените нежурналистически, но изключително важни от гледна точка на информативния си статус, комерсиални и хабитуални текстове (рекламата). Не на последно място застава проблемът за чистотата на езика – медийния език – националния език – превърнал се в особено важен в съвременните медийни теории на Тойн ван Дайк, Рене Капон и др.(5)
Димитър Подвързачов снема опита на медийната практика, вкарвайки я в “тематична” употреба: темата “медии и новини и медиите като формиращи обществено мнение” се превръща в една от водещите в неговите сатири, лирически пародии, фейлетони, а конкретни медийни мотиви и сюжети функционират като генериращи мотиви или цитати в лирическото и прозаическото му творчество. Например в своя “микрофейлетон”(6), публикуван в “Маскарад” от 5 февруари 1923 г., озаглавен “Дипломатическо състезание”, той цитира новина от в. “Matine”, в която се съобщава, че бившият британски премиер Лойд Джордж(7) и придружаващите го на дипломатическа среща в Гибралтар министри организирали в местността Алжеларас надбягване с магарета. По този повод Димитър Подвързачов язвително отбелязва: “…програмата на надбягванията трябва да се допълни с още един номер. Дипломатите слизат от магаретата и се надпрепускат със самите тях. Тогава Лойд Джордж сигурно нямаше да бъде втори.”
Подобен текстомоделиращ похват възприема и сатиричната му лирика. В центъра на полезрението й попада обликът на съвременната новина. Двата съществени въпроса в съвременната теория(8) на новинарството са: що е новина? И как се прави новината? Новината е “информационно съобщение за изминало политическо, обществено или културно събитие”, “детерминирано от познавателната и социалната принуда” на контекста. То притежава социално-познавателна стойност в микросоциологически план – да предава “факти, а не мнения”.(9) И още – новината се разпознава не просто като верен или тенденциозен образ на действителността, а като “рамка, през която общественият живот се пресъздава всеки ден”, по Тъчман(10).
“Според един американски професор Луната щяла да се разпадне на няколко луни”, цитира “вестниците” Димитър Подвързачов в паратекста на лирическата пародия “Сензационни новини”. И бърза да пародира вносния новинарски дискурс в неговата нашенска интерпретация:

Сензационни новини
се получават за Луната:
вместо една – пет-шест луни
ще светят вече над земята!

Американски учен мъж
открил това чрез телескопа.
Да не помислиш изведнъж,
че нещо му дъската хлопа?!

Таквиз неща, в космичен тон,
се раждат само в С.А.Щати:
за точките на Уилсон
си спомня и до днес баща ти!

Щатите са родината на съвременната теория за журналистиката, на идеята за продуциране на новините като сензации, която принадлежи на Пулицър. Но защо ли унищожителната ирония поразява такова политическо събитие от мащаба на Уилсъновия проект?(11)

Ала – шегата настрана:
не съм любител на шегите! –
Но хубавицата Луна
ще се рои като пчелите.

Пет-шест луни! Дано бог чуй,
да станат двеста, то се вика!
Какво по-хубаво от туй?
Ще караме без електрика!

Творецът не оставя спокойно и родното обществено пространство, заигравайки с българските митове и антимитове, с мотиви и сюжети от анекдотичния – отново медиен – дискурс. И продължава:

А щом се цепи тя – и как! –
у нас надежди сладки буди:
това е сигурният знак,
че там живеят наши люде!

Дано се сбъдне пък това,
което учений говори!
Ах, ний ще имаме права
над сума нови територии…
(“Сензационни новини”, в. “Днес”, 6 февруари 1936)

Веднага във фолклорно-медийното съзнание на съвременния читател прозвучават небезизвестни “лунни” анекдотични мотиви от типа на: “луно, луно, земьо македонска, и за тебе ли че се тепаме”; или за разделяне на Луната на сфери на влияние (от българина, американеца, французина и пр.) и пр. Но не това е толкова важно тук(12), а друго: Димитър Подвързачов дефинира един феномен, който новинарската теория дефинира като експлоатация на псевдоновината. И тя става обект на пародиране, поражда вицови ситуации, моделира гротескови сюжети.
Псевдоновините – това са така наречените излишни или още – лъженовини; така нареченият “горещ въздух”(13), който върти на празен ход новинарския дискурс в масмедиите. В 20-те и 30-те години медиите все още не са масмедии, което не означава, че не са изкушени от смъртните им грехове: да нарушават свещеното право на хората да знаят, да разбират и да бъдат информирани, като им се пробутват пошли и фалшиви “ист(е)(о)рии” от типа на домашни истории, ритуали (в политическите или битовите практики), рецепти, любопитни, куриозни, сензационни истории или обикновени досадни морализаторства. Такива неистински – неслучили се (прогнозни) или просто лъжливи – измислени, истории съчинява и нашият многострадален брат, вестникарят от фейлетона “Без тема”:

“Комисията по определяне язовира на река Скоча е имала вече няколко заседания и е взела необходимите решения (и коментара – бел. Е.Б.). Макар че и пред Страшния съд той не би могъл да каже що е язовир и де е река Скоча, и дали изобщо е имало някаква комисия.”
“Надлежните власти са се натъкнали на сигурните следи на убийството, извършено лани в центъра на столицата, около скотобойната. Помолени сме в интереса на следствието засега да не даваме никакви сведения по това мистериозно убийство.” (Съществената информация в тази “новина” е в нейното димензиониране – де факто, пазейки въпросната полицейска тайна, новината се саморазрушава и обезсмисля. Впрочем лошата новина е добра новина, а лоша е липсващата новина – единодушно твърдят новинарите. Нашият злощастен герой “без малко” дори се докосва до нея – очевидно е обаче, че знае тази азбучна истина за успеха.)
“Ликвидацията на закритите бюра по прехраната върви успешно. От компетентно място ни съобщиха, че няма да мине много време, и тя ще бъде завършена.” (Парадоксалната – от стилистическа гледна точка конструкция – как може да се ликвидира нещо закрито? – на иначе социално незначимата (псевдо) новина, при това изказана с неясни атрибуции за място, време и източник – “компетентно място”, мери ръст с още по-абсурдната –) “От сигурен източник узнаваме, че за идния Великден ще бъдат представени мнозина затворници за помилване.”
(Следва коментарът.) “Четири-пет подобни новини – и ето, че пак сте се отсрамили пред редактора. (…) Но понеже редакторът ги отблъсна… аз тутакси му написах набързо още две, подхвърлих ги на масата му и излязох презрително усмихнат.” (Следва новина, съобщаваща за годежа на г-ца Сара Мордохай, дъщеря на стария търговец на семки Соломон Мордохай.)
И още: “Нашият високодаровит редактор Ц.Ц. ще даде утре вечер в клуба на журналистите публичен спектакъл с вход в полза на фонда “Журналистически дом”. Уверени сме, че столичани не ще пропуснат случая да се запознаят с изкуството на г. Ц.Ц., който, както е известно, е забележителен виртуоз на покер.”
                     (“Без тема”, в. “Зора”, 1921, № 327)

30 години, преди Рене Капон да напише своя “Наръчник за правене на новини”, Уилсън Фолет казва буквално следното: “Най-общо вестникарският стил е атмосферата на изкуственото вълнение – когато самите факти не ускоряват пулса на читателя, журналистът смята за свое задължение да приложи пришпорването на отнемащите дъха изрази.”(14) А самият Пулицър дори съветва – ако нямате новина, измислете я! Възниква въпросът: докъде може да се разпростре въображението; каква е моралната отговорност на писачите на истории – очевидно преживяващи драми, депресии, нервни сривове, подобно на героя на фейлетона “Заглавия”.

Столичният журналист Хромов (с показателна за качеството на историите му фамилия) излиза в 8 ч. сутринта нервен и сърдит на жена си. И веднага във въображението му се изрисуват с едри букви – достойни за следващия сутрешен брой – заглавия: “Упадъкът в нашето семейство. Скромният съпруг и неразбраната жена. Гимназиите да се затворят: те не подготвят жени за живота.”
Минава покрай бараката, откъдето купува дини и пъпеши – “почти винаги нефелити”, и тутакси заглавие го “бодва” в мозъка: “Докога. Столицата наводнена от недозрели плодове. Имаме ли комисарство? Трябва да се обесят няколко души.” (Тази “новина” поне е актуална. А социално значима – доколко?)
Но след злополучния удар с топка по главата му – заглавията “тутакси” се зареждат: “Нашите деца се възпитават на улицата. Инцидент с един колега. Нищо добро за страната от такива поколения.” (Е, тук вече Хромов наистина прекалява – не е ли чувал за смъртния грях – смесването на информативния с интерпретативния тон?)
“Най-важното беше обаче, че Хромов нямаше пари…”
                     (“Заглавия”, в. “Щурец”, 12 август 1933)

Какво е новината и как се прави тя? И кой може да си присвои правото да я критикува? Рене Капон в своя “Наръчник” говори за проблемите на стила джърналийз – това е раздут, високопарен език с жаргонни клиширани изрази, изпъстрен с празнословни абстракции. Истинският журналист се стреми към “писане без крясъци”, а самият акт на писане преминава през няколко “фази”: откриване на случки; интерпретирането им като събития с определен смисъл(!); изследване на фактическата им природа(!) и сглобяването им в материали. Без да е чел Фишмън, Капон и Ван Дайк, Дейвис и Уолтър, Хорш и пр., Димитър Подвързачов пародира именно подхода спрямо това, как не трябва да се пишат новини. А известно е, че пародията е особено силно авторефлексивно оръжие спрямо медийното слово. Той подиграва мелодраматичния (наречен “ра-та-та”) стил в новинарството, псевдоколорита на безглаголните конструкции, коварството на синтаксиса, а изначално – онзи еднообразен, грубо идеологизиран или пък незначителен, сив и безцветен образ на света в специфичния разказ, наречен новина. Оказва се, че това е изкуство, което е по силите на всеки, попаднал в магичното медийно пространство (което Димитър Подвързачов демитологизира).

Дори на Бай Петър (героя на фейлетона “Под юрганя”), “който, не разполагайки с капитали, за да си отмъсти за рогата (поставени от невярната му съпруга – бел. Е.Б.) чрез скъпото днес Гутенбергово изкуство, обиколил града и на всеки кръстопът, дето се спирал да разгласява някакво си постно общинско умотворение – след като свършвал, надувал отново и още по-силно средновековната тръба, що му служила вместо барабан, и с висок, макар и трептящ, почти разплакан глас, съобщавал на заинтригуваното население: “Граждани! Днес заварих жена си (цензура) с чужди мъж. Съобщавам ви, че я изпъждам тая (цензура) и че вече не ми е жена!”
                     (“Под юрганя”, в. “Зора”, 15 март 1920)

Ето, на това му се казва новини с “човешки елемент” или “с човешко лице”, ако предпочитате. Съветите на Пулицър се спазват. Коментарът на фейлетониста е: “Да… Очевидно обръчите на нацията се пръскат по всички насоки.”

* * *
През 1934 г. в сп. “Златорог” излиза прелюбопитната статия на Георги Георгиев “Радио и тонфилм”. Новата медия – радио, “не е изкуство, а техническо средство за съобщение”. Сама, тя “нищо не създава, а служи като п р о в о д н и к, път за пръскане на култура и изкуство”. Забележете – не на новини, а на култура! То, радиото, “премахва разстоянията и създава възможност за духовно сближение и общение”, т.е. още в 30-те години се схваща неговото преимущество – да бъде интерактивна медия, най-бързата, най-реактивната, съвременната Шехерезада, която разказва приказка без край. Липсва, естествено, “зрителното впечатление от образа (…), за да имаме пълна илюзия за реалността”, но това пък “активизира въображението” и “слушателят си създава най-съвършени образи за тоя, който говори”(15). Авторът подкрепя аргументите си с онази, популярна в 30-те години, история за говорителката от Радио Милано, в чийто глас всички се влюбвали, но пък съществените му примери за възловата функция на радиото в оформяне на информационния релеф и пропагандната му стойност той обвързва с ефекта на слушане на “големите личности на съвременността – Мусолини, Хитлер, Айнщайн, Сталин”. Липсата на онези вторични елементи от образа (жест, мимика), които адекватно – паралелно и контрапунктно – го изобразяват и интерпретират, се оказва, както ще ни убеди по-късно историята, ключова. Наистина, радиото “изостря обиграността и умствената обиграност” на публиката, но и именно поради тези си способности се оказва най-манипулативната медия. Нейният мобилизиращ ефект върху масите далеч надхвърля възможностите на пресата, дори киното. “Скоро телевизията (…) ще задоволи и тая нужда”, предупреждава Георги Георгиев(16); както ще видим от историята впоследствие – тя фатално закъснява.
Още в 1929 г. Димитър Подвързачов интерпретира в твърде ироничен – и несвойствено скептичен за времето си – дух новите медии. Неговият образ – на сатирик, а всъщност критик на новата медийна епоха, предвкусващ масмедийните времена, е, както личи, силно пристрастен към печатното медийно слово, което обаче има свой посветен адресат – той никога не е “случаен”, за разлика от бъдещите масови електронни консуматори. Новите медии въвличат насилствено човека – творец и консуматор, в събитието на “глобалното село”. Той ги иронизира (но в иронията му прониква антиутопичен ужас) в “Чудесата на науката”: под “прицел” са Радиото и Телефонът – но защо не, добавя той, – и Трамваят, и Грамофонът… Те буквално бомбардират адресата с информация, натрапват му се, вменяват му идентичност. Впрочем смеховият ефект и анекдотичното амплоа на този текст се съсредоточава около образа на Телефона и каламбурните телефонни диалози, превръщащи света в криво фонично огледало. Това е медията с максимална степен на интерактивност: “…там участваш и ти, колкото ти душа сака. И говориш дори с доста далечни места по някой път.”

А ето как е описан образът на новия медиен радиоконсуматор: “Нима радиото например не е истинско чудо? Седнеш пред сандъчето му и си въртиш копчетата ту насам, ту нататък. Няма нужда дори да викаш: – Я да ми дойде тук Айфеловата кула! Или Берлин, Виена, Прага! Само си мълчиш и въртиш. Сами дохождат и ти свирят. Не ти ли хареса нещо – врътнеш отново, и получаваш друга чалгия. Само да имаш време да ловиш вълни. Слушаш хората, като пеят, свирят, говорят, чуваш ги дори като дишат, сякаш са до само тебе. И като помислиш, че всичко туй става на разстояние хиляди километри, иде ти да паднеш и да умреш от разрив на сърцето – от изненада и потрес пред чудесата на науката! Но по-добре недей пада, а си седи на стола, върти копчетата насам-нататък и се забавлявай до насита.”
Новият медиен радиоконсуматор в края на 20-те години все още е лишен от интерактивно присъствие: “Разбира се, че с радиото не можеш да водиш никакъв разговор, и това е доста неприятно. Там често пъти слушаш някой сказчик или някоя префърцунена певица, па те надува да извикаш: – А бе, какво си седнал да го усукваш килифарски! Я се махай, по дяволите! Ала няма полза, защото и да извикаш, няма да те чуят. (…) Не може. Само слушаш, каквото ти предложат, и мълчиш като пукал.”
(“Чудесата на науката”, в. “Демократически сговор”, 25 май 1929)

Да, това действително е много неудобно, но пък бъдещето е зададено – то е на телефонната връзка, на реалното участие на слушателя като консуматор и продуцент. Странното у двамата автори – и у сериозния анализатор Георги Георгиев, и у сатирика Димитър Подвързачов, е, че те схващат радиото предимно като проводник на “култура и просвета” (у първия) или на псевдокултура и псевдопросвета – във вид на всеядна, безполезна и нецеленасочена информираност (у втория). Не и като всесилната пропагандна медия – рупор, тръба на официоза, притежаваща силен магнетичен ефект върху масите; като реален съперник на киното.
Радиото е и си остава най-масовата и бърза медия – всесилният информатор. Георги Георгиев, очевидно естет и меломан, вещае чрез радиото “край на музикалния дилетантизъм”, и се размечтава как около всяко от радиостудиата ще се концентрират големите артистични и продуцентски сили. И може би е прав – големи звукозаписни компании и музикални, симфонични и пр. формации и оркестри се концентрират около радиата. Но пък това, че “развитият вкус (музикален и театрален – бел. Е.Б.) на масите (…) ще се оформя (…) под влияние на образцовите изпълнения на големите артисти” (става въпрос за изпълнения на класическа музика; за развитие на жанра радиопиеса, така наречената слухова пиеса – бел. Е.Б.), се оказва повече или по-малко закъсняла просвещенска утопия. И това е естествено – как може да се прогнозира още в 30-те години пътят на масовата култура – в онзи поп-, суб- и контравид, в който я разпознаваме днес? Като че ли сатирикът (за зла врага) се оказва по-прозорлив от специалиста-теоретик: бъдещият радиоконсуматор, това е консуматорът на масовата култура, който “седи и върти копчетата” (имал бол време… “ловил вълни”), и “получава”, каквато си иска, “чалгия”. (Каква ли е представата за “чалгия” в края на 20-те?… Може би фокстрот?… Или градски песни?… О, блажени слушателите на 20-те!)
Радиото е проводник на масова култура – ни повече, ни по-малко, твърди Димитър Подвързачов. Не на информация, не на просвета или познание – или поне не в този му систематичен и цялостен вид, в който го доставят на потребителя така наречените от Маклуън “топли медии” – книгата, киното, концертът, изложбата, театърът. “Студените”, т.е. електронните медии, това са медиите на бъдещето, а техният интерактивен потенциал ще моделира в голяма степен облика на бъдещия медиен потребител-консуматор: слушащ и (по-късно) гледащ избирателно, механично, повърхностно; получаващ от медиите несъвършеното – мозаично-разпокъсано, всеядно – познание за света. Това е първообразът на бъдещия жител на така нареченото от Скот Лаш “дезинформирано информационно общество”.

Бележки

(1) Подвързачов, Д. Избрани произведения. София, 1975. Обратно в текста
(2) Горчева, М. Цитатите в поезията на Димитър Подвързачов. // Електронно издание “Литературен клуб”, 11.03.2005 (24.11.2008); вж. тук. Обратно в текста
(3) Бурдийо, Пиер. Общественото мнение не съществува. // Критика и хуманизъм. София, 1991, кн. 2. Обратно в текста
(4) Симптоматично е римуването на “обещания” с “мълчание”, както впрочем в първа строфа – на “оглавници” с “държавници”, но за семантиката на римата у Димитър Подвързачов би трябвало да стане дума в друг текст. Обратно в текста
(5) Впрочем перфекционисткото отношение към словото у Димитър Подвързачов Георги Константинов обяснява с неговото “рядко чувство за правилност и красота на фразата, което е неразделно, разбира се, от общото богатство на душата му”; с “несравнимата езикова дарба” на този – един от “най-грамотните български писатели”. (Константинов, Г. Димитър Подвързачов – Хамлет принц Датски. // Златорог, 1937, кн. 10, с. 382.) Обратно в текста
(6) Чернокожев, В. Ведбал и Димитър Подвързачов. // Литературна мисъл, 1978, кн. 10, с. 120. Обратно в текста
(7) Една, недолюбвана в българската история и публицистика, политическа фигура, чийто подпис стои под позорния Ньойски договор. Обратно в текста
(8) Впрочем, датираща още от времето на създаването на Асошиейтед прес и възгледите на Пулицър. Обратно в текста
(9) Ван Дайк, Т. Новината като дискурс. // Съвременна журналистика, 1991, кн. 1-4, с. 297-301. Обратно в текста
(10) Пак там, с. 304. Обратно в текста
(11) Той е предложен от Удроу Уилсън и провален при сключването на Версайския мирен договор през 1919 г. 14-те точки, постулиращи постигането и запазването при определени – либерални за Германия – условия за постигане на постоянен мир в Европа. Идеята на Удроу Уилсън е подложена на всеобща насмешка; политици и медии го иронизират: “Господ има само 10” (…) божи заповеди… Впрочем една от точките постулира независимостта на България. Обратно в текста
(12) Впрочем вицовите мотиви в Подвързачовите текстове са отделна тема – например в “Кражба в рая”, “Агитатор” и др. Обратно в текста
(13) Кардоуни, Дж. Как се правят новините. София, 1993. Обратно в текста
(14) Капон, Дж. Рене. Наръчник за правене на новини. София, 1999, с. 67. Обратно в текста
(15) Георгиев, Г. Радио и тонфилм. // Златорог, 1934, кн. 1-10, с. 179-184. Обратно в текста
(16) Пак там. Обратно в текста

AMONG THE NEWS PAPERS – PODVARZACHOV’S PARODIES OF THE MEDIA DISCOURSE IN THE PRESS OF THE 1920S THE 1930S

Evdokiya Borissova

(Summary)

Podvarzachov’s lyric parodic and journalistic literary legacy gives a very interesting media picture of the 1920s and the 1930s, when the press, and later on the radio – turn into main mentors of public commitment knowledge and activity. Podvarzachov criticizes the press when it deforms to the extreme in its aspect as the fourth power; when it produces pseudo-news and pseudo-ads; when it familiarizes the communicative discourse. And despite their parodic character, his texts foresee the interactive future of electronic media.

ДРУГАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА