Мина Карагьозова

На светлата памет на дядо ми Атанас

Остра болка от ледения въздух раздираше гърдите му. Лаят на разярените кучета се приближаваше. Нямаше да успее да стигне до брода на реката, където те да загубят следите му. Торбата със сухари щеше да му попречи да плува. Погледна мандолината и за миг се поколеба дали да не захвърли нея. Поне едната му ръка трябваше да е свободна. После решително нагази в тъмната вода и проследи с поглед как тя отнасяше торбата преди да се напои достатъчно и да потъне. Когато водата стигна до гърдите му, той вдигна високо мандолината, да не се намокри и заплува…
Военнопленническият лагер оставаше все по-далече, докато накрая изчезна от хоризонта. Мокрите дрехи замръзнаха веднага щом излезе от реката. Те спъваха движенията му и издаваха особен стържещ звук. Трябваше да спре някъде, да запали огън /колкото и опасно да беше това/ и да се стопли. Изведнъж се препъна в нещо метално в мрака. Погледна надолу - това беше ж.п. линия. Значи, ако върви по релсите, ще стигне рано или късно до гара и до хора. Е, поне до железопътен кантон, а това беше спасение. Той се надяваше вече да е на българска територия, защото лагерът се намираше много близо до границата. Смъртта беше по-близо от всякога…
Беше минал през ада на холерните лагери по време на Балканската война, не беше успял да се зарадва на краткия мир и беше отново мобилизиран в Междусъюзническата… Но по време на Първата световна война той за пръв път с ужасяваща яснота усети всеобхватния порив на планетата към самоунищожение. Смъртта беше навсякъде, тя беше станала същност на живите и неживите създания. Някаква гигантска фуния сякаш засмукваше всичко, светът се изкривяваше и почерняваше преди да изчезне в небитието.
“Загубиш ли пари, малко си загубил; загубиш ли здраве, много си загубил, загубиш ли дух - всичко си загубил.”- звучаха в ушите му последните думи , с които го изпрати на фронта неговият баща. Не трябваше да губи дух, иначе с него щеше да бъде свършено! Малко преди разсъмване, когато наистина трябваше да се скрие от слънчевата светлина, той стигна гара. За чуждите той беше беглец от лагер, за своите, навярно, дезертьор. Най-добре беше засега да се крие. За миг през ума му мина мисълта за торбата със сухарите… Но не бе съжалил, че е избрал да запази мандолината - за него тя беше духът, който го беше опазил жив сред всеобщия триумф на смъртта. Защото, който и да победеше в тази война, истинските победители щяха да бъдат оцелелите. Защото нито един убит, нито един починал от “испанската болест” не би могъл да каже като Христос, че “със смъртта си е победил смъртта”. Всяка смърт през тази война беше напълно безсмислена и абсурдна. Със същият успех всеки от тях можеше да се смята за жертва на оскотялото човечество, което се беше върнало в ерата на човешките жертвоприношения…
Три дни се кри между вагони, натоварени с някакъв вид зеленчуци, които местните хора наричаха алабаши. Приличаха на големи, виолетови репи и Атанас щеше да си ги спомня с отвращение и ужас през целия си живот. За храна имаше само тях. Още на втория ден грубата, натъпкана с целулоза храна предизвика силни спазми и той се уплаши, че се е заразил от нещо. Но нищо по-страшно не последва и на четвъртия ден, изнемощял и гладен, успя да се промъкне в товарните вагони на един военен ешелон. У дома … Тези думи звучаха в ушите му и изглеждаха някак нереални. Дали отново цъфтят люляците на двора, дали черничевите листа на тавана тихо шумолят, когато от тях си похапват копринените буби, дали има помен от света, който остави зад себе си, когато преди седем години тръгна на война? Нито за момент не можеше да забрави преживените ужаси и гибелта на хиляди хора не му даваще дори миг покой. В минутите на тревожна дрямка отново и отново се пренасяше в холерния лагер, където беряха душа войниците от неговата рота. Останаха здрави само санитарите, които сновяха полуобезумели от умора между умиращите войници, изнасяха и заравяха труповете и носеха чай на все още живите. Оживя след жесток пристъп на болестта и ротният командир, който оттогава почти не изтрезняваше, сякаш се чувстваше виновен, че е жив. Атанас благодареше на Бога, че по някакво чудо е жив и здрав. Пишеше писма вместо неграмотните си другари, помагаше на санитарите и свиреше, свиреше… “През твойте руси , къдрави коси видях луната как заля…”"Цвете мило, цвете красно, кой те тука посади…” Странно звучаха песните му над гробовете. Мандолината посрещаше новите болни, мандолината ги изпращаше в последния им път. Отначало го питаха дали знае погребална музика. После мандолината стана част от живота на лагера и всички ставаха неспокойни, когато тя млъкнеше. Звукът на мандолината се беще превърнал в звук на живота, музиката беше една тънка връзка със света, който бяха оставили след себе си. Наблизо нямаше църква, полковият свещеник също бе легнал болен и Атанас постепенно изобрети някакво странна погребална служба, която започваше с любимата песен на починалия. После задължително се пееше и свиреше Господнята молитва “Отче наш” и накрая завършваха с “Ако умра ил загина немой да ме жалите”. Все пак, макар и не според каноните, те отдаваха някаква почит на мъртвите и това им помагаше да оцелеят в този ад, без да загубят разсъдъка си.
Във военнопленническия лагер попадна още преди Антантата да започне да печели войната и там имаше предимно англичани и французи. Професията му на строителен техник по пътищата се оказа онова средство, чрез което Господ беше решил да спаси живота му. Командирът на полка го командирова в Сърбия, където се намираше лагерът, със задача да ръководи пленниците при строежа на пътища за войските. Отначало пленниците го посрещнаха с мрачно недоверие , но и с плаха надежда. Още първия ден го помолиха чрез преводача да им позволи да получават колети от близките си в родината. Оказа се, че човекът преди него ги е присвоявал. Атанас веднага разпореди на гарата за получаване на колетите да ходят всеки ден по двама души - един войник и един военнопленник. В лагера се появиха доста екзотични продукти като зехтин и кокосово масло. Но се появиха и бисквити, захар, шоколад, трайни колбаси, макарони. Пленниците получаваха колетите си неразпечатани и постепенно започнаха да ги разделят с охраната. Скоро мандолината започна да звъни вечер край огньовете и репертоарът се обогати с тарантели, канцонети и шансони. Тази идилия не след дълго беше разрушена от събитията на фронта. Накратко, нещата се обърнаха и от надзирател Атанас се превърна в пленник. Единствената му надежда беше че краят на войната се вижда. Тогава дойде онова писмо от родината. Баща му пишеше, че неговата годеница, която търпеливо го беше чакала през всичките години от Балканската война насам, се е разболяла от испанската болест и вече повече от 10 дни спи. Лекарят казал, че едва ли ще се оправи. Атанас изпадна в тихо отчаяние. Чувстваше безсилието си и абсолютната невъзможност да направи каквото и да било. И, същевременно, с хладна и отчетлива яснота искаше да я види жива. Пък може и това да е за последен път…
Напоследък в лагера бяха започнали да се случват странни неща. Често вечер надзирателите извикваха по име някой от пленниците и той повече не се връщаше… Пълзеше черен слух, че тайно вечер ги разстрелват и ги заравят в общи гробове. Една вечер дойде редът на Атанас. Той взе мандолината, единствената вещ, която все още не му беше отнета, прегърна всичките си другари и тръгна… Беше убеден, че е настъпил последният му час. Навън видя познати лица. Говореха му нещо, подаваха му торба със сухари, всичко беше като в мъгла. Накрая бавно почна да схваща, че не искат да го убиват. Новопридобитите познания по френски бяха достатъчни за да разбере, че приятели от бившите военнопленници организират бягството му. Обясняваха, че трябва да мине през близката река, за да загубят кучетата следите. Това беше ясно и без обяснения. Главата му пламтеше, пред очите му блясваха мълнии. Все още можеха да го застрелят в гръб при опит за бягство. Но той беше длъжен да опита, пък да става каквото е писано…
А беше писано да се върне у дома при постелята на болната си любима. Ден след ден, нощ след нощ той седеше до нея, говореше й, милваше я и се надяваше сърцето й да продължи да бие. Комендантските власти изглежда умишлено си затваряха очите и не се вестяваше никой, който да му припомни, че трябва да се върне на фронта… Накрая се случи чудо! Болното момиче отвори очи и веднага поиска да пие. Измъчената й майка коленичи и благодари на света Богородица за чудотворното възкресение. Светата Божия майка най-добре би разбрала майчиното й сърце… Но Атанас знаеше произхода на това чудо - то беше сътворено от любовта и от жаждата за живот. Подобни чудеса той беше преживял със стотици през годините на война - ако имаше поне един човек да обича ранения умиращ войник , той обикновено оставаше тук, на Земята…
Междувременно Германия и съюзниците й бяха пред капитулация. Нещата на фронта се влошаваха не с дни, а с часове. Комунистите агитираха сред войниците да дезертират. Беше в навечерието на Владайското въстание. Атанас се върна на фронта в състава на Десети Родопски полк. Мандолината беше неотлъчно с него и той отново се превърна в любимец на всички веселяци от полка.
Една вечер бързо се разчу, че са заловили двама дезертьори, съдени са от военен трибунал и ще има публична екзекуция веднага. Присъдата беше прочетена пред мълчаливите войници от полка и, за да спазят правилата, попитаха осъдените за последно желание. Те искаха да чуят песента “Девойко мари хубава” и Атанас да я свири на мандолината. Изненадан, той внезапно си спомни холерния лагер. Разбира се, протяжната, тъжна родопска песен не беше подходяща за мандолина, но това нямаше никакво значение. Тази песен разказваше за тъжния войнишки живот, който се превръща в съдба и измества цялата радост, която се полага на войника през земния му път. И сигурно можеше да стане погребална мелодия, щом това искаха осъдените на разстрел. А те му бяха приятели. Просто бяха поискали да се върнат у дома и за това естествено човешко желание щяха да платят с живота си. Защото на война няма нищо естествено, нито човешко.
Тъжната мелодия се понесе над смълчаните хора, над смълчаната планина към смълчаното небе. Първи запяха осъдените, последваха ги войниците от полка и песента се понесе плавно на тласъци като изпуснато детско хвърчило. Изведнъж всичко в съзнанието на Атанас започна да се променя. Светлината на звездите стана някак много по-ярка, звукът на мандолината - много по-далечен и някакво необяснимо ликуване изпълни цялото му същество.
Светът беше станал топъл, ярък и ласкав, той го прегръщаше и приемаше… Атанас се почувства едно цяло не само с другарите си, с нощта и планината, но и с всичко съществуващо. Не, той не можеше да умре, никой не можеше да умре, докато съществуваше този прекрасен свят, тази ласкава Вселена, която приемаше и обичаше всичките си чада. В това хармонично единство живите и мъртвите, убитите и убийците, добрите и лошите, праведните и грешните - всички бяха приети, обичани и равни. Цялото му същество жадуваше да остане и да съществува в тоя свят. През целия си живот се беше питал какво ли е това преживяване, което мистиците наричат “единение със света”… Сега знаеше. Знаеше какво значи да загубиш границите на физическото си същество и да изпиташ екстаза на сливане с вселената.
Атанас живя много години - повече от от половин век след тази нощ. Ожени се за любимото момиче, родиха му се четири сина, преживя войни, преврати, земетресения, на два пъти изгубва всичко, което имаше… Дочака внуци и правнуци. През всичките тези години почти всяка нощ си спомяше екстаза, преживян в нощта на разстрела и се чудеше, дали някога ще го преживее отново. В живота му имаше много разтърсваща болка и пронизваща радост, но езстазът се върна при него в деня на последното му пътуване, когато му предстоеше завинаги да се слее със светлината… Изпълнил задачата си, изпълнил всички свои задачи , той този път наистина се връщаше у дома, при своя вечен Баща.