ВИЖ ОБЛАЦИТЕ
ВИЖ ОБЛАЦИТЕ
Виж – облаците пак пооредяха
и слънцето, търкулнато в небето,
като излъскана монета свети
и плиска звън от всяка сънна стряха.
Просторът е и синкав, и прозрачен –
като поток, изврял под буков корен.
Ако поне за миг очи притвориш
ще чуеш пролетта край теб да крачи.
А зъл повей един ли път не слиза
от върховете, в синкав скреж обвити?
Но сокът се пробужда във брезите
и Вит разкъсва бялата си риза.
* * *
Рожен в утринна прохлада
буди се от сън.
И по боровете пада
тих, пиринчен звън.
С чудни багри изтъкала
пролетния ден,
Смее се зората бяла
и върви край мен.
На сърцето ми е леко
сякаш пил съм хмел.
И се радвам за човека,
в утрото поел.
ЗАЛЕЗ
Припламналия залез рони
роса и звън по моя път.
Край мен от сведените клони
узрели ябълки тежат.
Хей там брезите златоглави
вечерник тих е разлюлял.
Вървя смълчан и се стопява
в мен всяка горест и печал.
И през умора неприсъща
усещам как едва-едва
като в легенда се превръщам
във цвят и бухнала трева.
* * *
Тъмна нощ… Сънува Чепеларе.
Тишина. Ни глас, ни вой на псета.
Ала неспокоен стих ме пари,
както пари рана на сърцето!…
Спомен подир спомен – преминават
в мисълта ми като бент отприщен…
Гложди ме постелята корава,
дави ме прогизнало огнище.
Моят свят е в бабините скути,
Слънцето ми – тъжната й песен.
Майко, аз ли покрай Вит се лутам,
или вятър твоя глас донесе?
Като черноглогов трън засяда
в глътката ми просешка коричка.
А въртят се чуждите огради,
в зидан пръстен притаили всичко.
Гледам през пролука – бели ризи,
дъх ловя на биле и погачи.
И подритнат камък, пак възлизам
към махлата – там да си поплача!
Ой, вий, дни, с помътена отрова –
не горняк, а скръб до кокал пори…
И така вървял бих чак до гроба,
забундручен от несретна орис.
РОДОПСКО УТРО
Нека вдън земя потъне
моята печал горчива!…
Пак пред мен, като насъне,
планината се разкрива.
Върховете – исполини,
и гори – море зелено.
В далнините южносини
бяло облаче се пени.
Шест години не припарих
тука, че нозе си нямам.
Само старите овчари
вечер идваха при мене.
И ония овчи кожи
с глас на габерова шумка
вечно в моя сън тревожен
бяха ми и в стих раздумка…
Чан звъни. Шумят горите.
Леден врис от корен блика.
Догони го и попитай
за Орфей и Евридика.
Може би той помни още
как във сладостна отмала
през еленовите нощи
арфа тука е звучала.
Как настръхналите хали
с вълчи вой припяват зиме,
сякаш майки заридали
над чедата си любими.
Планина – хайдушко ложе,
срещала и враг, и гости,
не един юнак е сложил
в тебе святите си кости!
Като приказка богата
с горди и красиви хора,
планина, благодаря ти,
че врати пред мен разтвори!…
