Георги Михалков

- Студено ми е, много ми е студено - казва Петьо, свит в ъгъла на голямата стая.
- Как така ти е студено? Виж какъв дебел пухкав сняг има навън. Покрил е целия двор - елхичката, оградата, чешмичката, която сега прилича на бял рунтав калпак. Такъв калпак има и Дядо Коледа. Сякаш през нощта е идвал тук и си е забравил калпака върху чешмичката. Погледни през прозореца. Виж какво хубаво слънце грее. Не искаш ли да излезем на двора. Ще се пързаляме с шейната. Хайде да излезем навън. Аз ще дърпам шейната, а ти ще седиш и ще се возиш. Толкова е хубаво на двора.
И възпитателят Христанов поглежда Петьо.
- Не! Не искам да се пързалям. Ще остана тук. Студено ми е.
Знае Христанов защо му е студено на Петьо. В дома “Надежда”, за деца, лишени от родителски грижи, не е студено. Парното работи, стаите са добре отоплени, но тихи и глухи. Наближават Коледните празници и повечето деца вече ги няма. На някои от тях дойдоха родителите, баби, дядовци или далечни роднини и ги взеха за празниците. Благотворителни организации взеха други деца. Обикновено такива организации се появяват преди големите празници, завеждат децата на някоя хижа в планината или в малък хотел, където подготвят за тях празнична програма и няколко дни децата се веселят и забавляват, далеч от дом “Надежда”.
Когато пред години Христанов започна работа като възпитател, той си мислеше, че всички деца тук са без родители. Беше убеден, че в такива домове живеят сираци или деца, чиито родители са неизвестни, но скоро с учудване разбра, че в домовете са оставени деца, които имат родители, семейства, братя и сестри, но родителите им са решили, че не могат да се грижат за тях и са ги оставили тук, или по-точно са ги захвърлили тук.
Такъв беше и случаят с малкия Петьо. Той си имаше и майка, и татко, имаше си и баби, и дядовци, и братя, и сестри, но почти никой от тях не идваше да го види. Никой от близките му не се интересуваше от него. Петьо не беше нужен на никого. Много рядко, от дъжд на вятър, се появяваше майка му, която идваше за половин час, поглеждаше го, казваше му две-три думи и изчезваше незабелязано, сякаш въобще не беше пристъпвала прага на дома. Христанов не знаеше нищо за таткото на Петьо. Кой беше, какъв беше, а изглежда и Петьо не знаеше нищо за него и може би вече дори и не го помнеше или ако го видеше, нямаше да го познае.
Днес, 23-и декември, домът беше почти празен. Както никога до сега, дойдоха родители и непознати хора, които си харесаха по някое дете и го взеха, за да посрещне в семейна среда големия празник. Такова нещо отдавна не се беше случвало. Това се дължеше на тазгодишната предпразнична кампания. По радиото и по телевизията бяха подели инициативата, хора, които имат възможност да вземат деца от дома за празниците и много дойдоха и взеха по някое дете.
В дом “Надежда” останаха малко деца и едно от тях беше Петьо, който нямаше късмет. Никой не се спря на него и никой не го взе, а той беше симпатично и будно момче. Догодина щеше да навърши седем години. Не много висок, малко закръглен, с черна като катран коса и очи, които приличаха на два големи лешника. Петьо изпитваше някаква привързаност към Христанов. Често заставаше до него, хващаше го за ръка, питаше го за нещо или му показваше играчките си, а Христанов се спираше и говореше с него, но днес Петьо беше тъжен. Седнал под голямата маса в дъното на стаята не искаше нито да говори, нито да слуша. Напразно Христанов се опитваше да го развесели, да го разсее. Предложи му да излязат на двора, да се попързалят с шейната, да направят снежен човек или да се позамерят със снежни топки, но Петьо само гледаше надолу към килима и от време на време повтаряше, че му е студено. Другите деца около него играеха, без дори да предполагат, че наближава празник. За тях този ден беше като всеки друг. Те не се интересуваха къде са останалите деца, кой ги е взел и защо ги няма в дома, но Петьо се сърдеше, може би тайно се беше надявал, че някой ще го вземе за празниците и няма да остане тук.
Нищо, каза си Христанов, ще му мине. Ще поседи малко под масата, ще се посърди, а после пак ще започне да играе с децата, вечерта ще се загледа в телевизора и ще забрави, че се е сърдил.
Навън пак заваля сняг, сякаш безброй бели пеперуди запърхаха с криле. Всичко беше бяло, дворът, къщите наоколо, улиците, дърветата и никъде не се виждаше човек. Христанов си спомни детските си години. С какво вълнение очакваше Коледа. Тогава, когато беше дете, Коледа не се празнуваше официално, а полутайно. Хората я празнуваха у дома, събрани около масата, изпълнявайки традициите и обичаите, завещани от баби и дядовци, затова може би преживяването беше толкова силно и необикновено.
Тогава заедно с майка си и сестра си украсяваха коледната елха и с примрели сърца той и сестра му очакваха подаръците. По онова време децата не получаваха скъпи и лъскави подаръци. За Коледа майка им приготвяше торбички, в които слагаше ябълки, орехи, портокал и най-голямата радост беше портокалът. Тези сладки плодове, които изглеждаха на Христанов като големи оранжеви топки, се продаваха само преди празниците, преди Нова година, и хората бързаха да купят по някой и друг килограм и то главно за децата. Сутринта на Коледа Христанов и сестра му излизаха на улицата с големи украсени сурвачки и започваха да обикалят къщите в квартала, за да сурвакат съседите, които също ги даряваха с лакомства или с някоя паричка. Незабравими щяха да останат за Христанов тези Коледни празници от детството.
А тази Коледа щеше да я посрещне в дома “Надежда” с малките деца. Петьо продължаваше да седи сърдит под масата. Другите деца наоколо играеха, а някои от тях бяха забили поглед в екрана на телевизора. В стаята влезе Мария, младата възпитателка, и каза:
- Господин Христанов, една госпожа иска да говори с Вас.
Христанов излезе, а Мария остана при децата. До вратата го чакаше млада жена, може би трийсет, трийсет и петгодишна. Беше облечена в бяло палто с бяла шапка и бял шал. Под шапката се подаваха дългите й руси коси. Мека светлина озаряваше светлосините й очи. Лицето й беше поруменяло от студа навън.
Приближавайки се към нея по коридора, Христанов си каза: “Хо, дали пък не е дошла лично самата Снежанка, внучката на Дядо Коледа?”
- Здравейте - поздрави я той, очаквайки да разбере какво води тази красива жена тук.
Сигурно е майка на някое от децата? - предположи Христанов, но бързо отхвърли тази мисъл. Жената беше модерно и елегантно облечена.
- Здравейте. Казвам се Камелия Драгова, живея наблизо. Чух по телевизията, че всеки, който желае, може да вземе дете от дома за празниците. С мъжа ми сме женени от пет години, но за жалост все още нямаме дете и решихме да вземем дете, което да бъде с нас на Коледа и Нова година. Мисля, че ще е по-весело и по-забавно, ако у дома има и едно дете, а не да сме само със съпруга ми.
И тя погледна Христанов с тръпнещо очакване. В сините й очи се четеше молба и надежда, че той ще я разбере и няма да й откаже. Сигурно дълго беше обмисляла решението си и накрая беше дошла. Може би страшно много искаше да има до себе си едно дете, поне за няколко дни или искаше да види какво е в дома им да влезе дете, което да прогони скуката, тишината и да им донесе истинското празнично настроение. Навярно си беше мечтала за Коледните чудеса и беше сигурна, че само едно дете може да донесе Коледната магия и истинската радост.
- Да - отговори Христанов - тази година дойдоха доста семейства и взеха деца за празниците.
- Моля Ви, само не ми казвайте, че в дома вече не са останали деца - почти проплака младата жена.
- Има деца - успокои я той - и бих Ви предложил едно симпатично момче. Казва се Петър Дишев, на шест години е.
- О, благодаря Ви, много Ви благодаря - и светлосините й очи пак блеснаха, сякаш в тях заиграха искри от бенгалски огън.
- Почакайте, сега ще го доведа.
Христанов се върна в голямата стая, приближи се до масата, под която седеше Петьо и му каза:
- Петьо, имаш късмет. Една млада госпожа иска да те вземе и да те заведе у тях, за да посрещнете заедно Коледа и Нова година.
Като чу тези думи, лицето на Петьо засия, сякаш силна вътрешна светлина внезапно го огря. Той веднага скочи и излезе изпод масата, като че ли е очаквал точно тези думи, като че ли е вярвал, че Христанов ще дойде и ще му ги каже. Толкова много е искал да отиде и той някъде, а не да остава тук, в дома.
Когато младата жена видя Христанов с Петьо, не можа да сдържи възторга си.
- Колко е хубав!- възкликна тя. - За такова момченце копнея. Много, много Ви благодаря. Решили сме с мъжа ми да направим дарение на Дома. Мъжът ми има транспортна фирма и слава Богу, работите му вървят добре.
Тя прегърна Петьо, а той притисна малкото си телце към нейното меко бяло палто. Христанов бързо уреди формалностите, и младата жена и Петьо напуснаха дома. Христанов остана до стъклената врата и ги проследи с поглед. Те вървяха един до друг. Тя - висока, стройна, цялата в бяло като една вълшебна Снежанка, хванала за ръка Петьо, а той - малък, дребен като пухкаво кафяво мече, подтичвайки радостно до нея.
Приятно прекарване, Петьо, Христанов неволно промълви последните думи, с които ги изпрати. Жената и Петьо прекосиха белия, покрит със сняг двор, излязоха на улицата и скоро изчезнаха в далечината.

Празниците минаха. Броените дни бързо се стопяват. Едно по едно децата започнаха да се връщат в дома. Водеха ги пак родителите, близките. Върна се и Петьо. Доведе го младата красива жена. Тя благодари на Христанов, но на него му се стори, че е малко смутена и объркана. В погледа й се четеше колебание и загриженост. Той я попита как са прекарали празниците, а тя му отговори, че всичко е било чудесно, после се наведе разцелува Петьо и побърза да си тръгне. Петьо стоеше неподвижен и омърлушен. Очите му бяха пълни със сълзи. В ръката си стискаше един огромен найлонов плик, навярно пълен с подаръци.
Когато жената излезе от дома, Петьо се разрева с глас и Христанов остана смаян.
- Петьо, какво се е случило, защо плачеш?
Но момчето ревеше и не можеше да се успокои.
- Но моля те, кажи какво е станало? - питаше го Христанов и разтревожен галеше рошавата му къдрава коса.
- Не искам да живея повече тук - хълцаше Петьо. - Искам да живея при Камелия и Горан. Мразя го, мразя го този дом. Тук е студено и лошо. Искам да се върна при тях. Не искам повече да бъда тук.
- Но, Петьо, Камелия те взе само за Коледа и Нова година. Твоят дом е тук. Тук са твоите приятели - опитваше се да го успокои Христанов.
- Не! Не искам тук! Не искам!
- Камелия пак ще дойде някой път и пак ще те вземе. Пак ще отидеш у тях.
- Искам винаги да бъда у тях - плачеше Петьо и нищо не можеше да го успокои.
Христанов въздъхна.
- Ех, братле, добре се подредихме с теб. Вместо тази Коледа да бъде най-хубавият ти спомен в живота, тя се превърна за теб в трагедия, но какво да се прави. Това е твоята съдба. Твоят дом се казва “Надежда” и дано надеждата бъде с теб.

 София, 17. 12. 2011 г.