ВЕЧНАТА И СВЯТАТА
Бях дал няколко стихотворения на поетите-редактори Найден Вълчев и Вътьо Раковски от сп. “Септември”, когато неочаквано ме повикаха на разговор. Вътьо, с когото после станахме добри приятели, както и с Найден Вълчев, ми каза, че Елисавета Багряна прочела стиховете ми, харесала ги и щели да отпечатат някои от тях. Преди това обаче искала да се срещне с мен. Това не ме смути, нито поласка, че съм останал обект на такова внимание от страна на именитата поетеса, а само ме учуди какво може да говори тя с един непознат млад автор, който едва пъпли в поезията. Да ме назидава за дилетантското ми творчество или да се възторгва от стиховете ми? Не приемах първото, не вярвах и във второто. Още повече, че не обичах разговори на такива теми. Особено пък да се срещам с литературни светила като Багряна.
При все това в уречения следобеден час отидох в редакцията на пл. “Славейков” и влязох в една от стаите на втория етаж, където се помещаваше отдел “Поезия” на списанието (там тя правеше консултации с автори). В лявата страна на дивана в стаята седеше достолепната поетеса, а срещу нея на едно от двете редакторски бюра - Вътьо Раковски. Щом излязох и поздравих, Вътьо със свойствената си вежливост пристъпи към мен и ме представи на Багряна. Седейки с преметнати по женски крака и без да става, тя пое ръката ми, покани ме да седна до нея и директно ме запита:
- Защо сте толкова тъжен? Прочетох стиховете ви. Харесаха ми. Някои ще отпечатаме. Вие можете да станете голям поет. Но има много тъга в стиховете ви. Та, вкарайте малко светлина в тях…
Докато се вглеждах в силно набръчканото й лице, познато още от детството ми, тя продължи да говори със своя неравен, “бълбукащ” на вълни глас. Виждала в мен сериозния бъдещ поет, затова искала, преди да пусне за печат някои от стиховете ми, да се запознаела с мен и да ме запита защо съм бил толкова тъжен и пр.. Вместо скромно и с приведена глава да приема забележките й, аз я апострофирах:
- Значи нямам право на тъга?
- Не искам да кажа това - отвърна поетесата, сепната от въпроса ми, а да вкарате малко слънчице в стиховете си. Малко ведрина и светлинка. Защото имате талант да станете сериозен поет. Но тази тъга, с която те изобилстват, лишава поезията от истинската й ценност…”
Каква беше тази “ценност” - не разбрах. Грешник, маниак, глупак, но аз вече не я слушах. Замълчах и се заслушах в първите няколко стиха, които зазвучаха в душата ми. Едва изчаках да привърши и станах от дивана, благодарих с приглушен глас и си тръгнах. А когато се прибрах в таванската си стая, написах:
Нямам право на тъга.
И не бива да имам.
Нали съм здрав, силен, свободен
и живея с богатствата на века.
Че “тате” не съм изричал
от онази нощ,
през която го взеха
и не го дадоха вече на мама
и на мене
да ни брани,
това е нищо.
Че “мамо” не съм изричал,
откакто свалих синята мантичка
в забавачницата за бедни
и дълги години зъзнех
без нейната галеща топлина,
това е нищо.
Че хиляди кръстове останаха побити,
след които и на брат ми - в боя убити - и това е нищо.
Че разридани майки
с черни кърпи на глави
търсеха по кръвта да разпознаят
своите синове - и това е нищо.
Че толкова хора оттогава
не виждат слънце
и птици в синьото небе,
не могат да се гонят из ливади,
да изкачват върхове - и това е нищо.
Че дълги години
живота мереше каратите
на детската ми издръжливост
с тежките шамари на своята жестокост - и това е нищо.
Нали трябваше да се боря
и да побеждавам,
докато съществувам!
Умира ли дървото от буря повалено,
та и за да се признаех за победен?
Нямаше гнезда за птици
в прекършените клони на радостта,
но с това не свършваше живота,
не свършваха песните на младостта.
С дървени обуща крачех
по площади и булеварди
на различни градове сам
и търсех стъпките на баща си,
да го заместя след смъртта.
Като белязан от бедността
кънтях по паважите на земята
и с каскета на Гавроша,
вместо каска,
отбивах злите удари
на тежката съдба.
Като крайпътни нощни знаци
светят оттогаз стъпките
от моя дълъг, кървав път,
по които моите братя
разпознават
тайните на звездите
и планетите над нас.
Да. Нямам право на тъга
и не бива да имам.
Нали дишам и пея свободен
с богатствата на века?..
Така, почти недовършено, без да търся изразителна поанта или друго ефектно поетично решение, дори без да правя каквито и да са поправки, аз измъкнах листа от машината и го сложих в архивната си папка. И никога не го предложих за печат, нито някой го прочете. Близо 40 години стоя там, когато едва сега го извадих.
А с достолепната Багряна после станах също близък, като през 1985 г. дори я заснех във филма си “Обичам те, живот” (по-нашироко описах срещите ни в книгата си за Дамян Дамянов “Плачи, приятелю…”). Но никога не й напомних за казанлъшкото кино “Родина”, където пред нея рецитирах първото си детско сатирично стихотворение “Палавник”, нито когато ме беше повикала в редакцията на сп. “Септември” да се запознае с мен и ме насърчи в поетичните ми търсения, нито когато многократно гостувахме у дома на поетесата Адриана Радева и в късна вечер я изпращах до тях. Защото поетесата беше просто забравила всичко това.
И ето че след толкова години днес отново застанах пред “Вечната и Святата” поетеса при заснемането й във филма ми. Но и сега, както и тогава, прикрих кой съм, откога и откъде се познаваме и пр. Влязох в дома й, представих се като режисьор и приятел на Дамян, който прави филм за него и нищо повече. А докато екипът подготвяше работата си, с Диана седнахме на табуретките пред поетесата да говорим. Понеже стана дума, че през младостта си видяла Халеевата комета, което силно ме впечатли, помолих я да разкаже за това. Ето оригиналния магнетофон запис, който не пропуснахме да направим:
- Бях седемнадесетгодишна. Взех си дипломата за завършено средно образование в софийската Първа девическа гимназия и отидох при родителите си в Сливен. Там моето семейство беше временно, докато баща ми беше чиновник в Сливен. Отивам там и сварвам Халеевата комета вече изгряла. И аз седнах пред тази Халеева комета в двора - градинката на мама, която беше лехи с цветя, кладенец в ъгъла и една стара, от дядо ми още останала къща. Седя така и насреща на небето - Халеевата комета. И я виждам до ден днешен като една жена голяма - много дълга, в профил легнала: така й беше главата - насам опашката. Опашката пък е като някакъв много дълъг сребърен шлейф, полупрозрачен. И тя в профил лежи на небето. На синьото небе. И аз като се залових за нея, не искам да ям, не искам да спя. Щом тя е на небето, аз съм пред нея (смее се). После написах едно много хубаво стихотворение, което напоследък го рецитират. Сега се издава книга от астрономите в “Народна просвета”, специално за Халеевата комета, която почва с моите впечатления - как съм я видяла в 1910 година. И самото стихотворение много се харесва и го препечатват сега…
- Колко време стоя кометата на небосвода?.
- Доста дълго време. Може би няколко дена. Почти седмица. Постепенно обаче тя понатъмняваше, поизбледняваше, но не залязваше като слънцето. Стоеше си на едно място. И през деня, и през нощта. През деня може би някой път се провре така, като се заоблачи малко. Малко светне, види се, някой път - почти не се вижда. И когато мина може би една седмица, постепенно тя, както седеше, така потъна в безкрайността. Без да спадне, да залезе. Просто потъна във вечността, в небето.
- Тя се появи от изток, нали - поисках да сверя моята информация.
- Това не мога да ви кажа, защото аз я сварих вече, че беше на изток.
- И аз мисля, че беше на изток - обясних, - защото моят класен ръководител в гимназията Димитър Димитров, който ни преподаваше история и география, разправяше, че в 1910 г. бил десетгодишно момченце, когато я е видял в Бургас над Морската градина.
- Ей така изгря - казва - и остана неподвижна. Посред бял ден. Едно сияние - казва. Щяхме да се побъркаме от изумление и страх…”
- Да, и за мене… Аз съм писала в стихотворението си - първото голямо чудо в живота ми. И няма да я забравя никога. Затова всички астрономи са ме хвалили. Ходих веднъж в Рожен, в астрономическата обсерватория. Качвах се на най-големия телескоп. На най-високото стъпало и наблюдавах през нощта небето.
- Пожелавам ви догодина да я видите отново, когато се очаква да се появи…- казах и улових поетесата за ръката.
- Ох, това искам. Вече съм живяла доста. Но да доживея да видя още веднъж кометата…
- Давам ви две години от моите, за да я видите.
- Тя една май, че ми трябва. Защото ще се появи през 86-та…
- И още една, за да напишете ново стихотворение…
- За да напиша отново? - засмя се Багряна. - Благодаря! Аз ничии години не искам. Когато излезе това съобщение, че вече човек може да вземе сърце и да го присади, аз написах едно стихотворение, че аз не искам да взема чуждо сърце, за да ми дадат на мен живот…
- Да, да, помня това ваше стихотворение - потвърдих.
- Когато го четох в радиото, един от сътрудниците каза: “През цялото време тръпки са ме побивали, когато го четохте.”
- Много е хубаво!
- В него казвам: “Аз не искам чуждо сърце. Ти, мое сърце, бий, докато дъх имам и заедно с теб и аз ще си отида…”
Тъй като екипът още подготвяше техниката, Багряна продължи разказа си за Сливен.
- Там прекарах една година незабравима - като учителка на село. И всички от селото казваха: “Нашата даскалица, нашата даскалица…” Аз бях класна наставница на трети прогимназиален клас, който се откри именно тогава. Преди това имахме тифус. Имаше скарлатина. Такава страшна епидемия, че Червен кръст не позволяват да се излезе навън и аз трябваше да си остана. И казвам: “Какво ще правя вкъщи без работа, не може ли някъде учителка на село?” Понеже беше почнала учебната година, баща ми се обади в Министерството на просветата. Имаше там братовчед и казва: “Така и така сега, Лиза…” Тогава просто по телефона ме назначиха учителка в село Афтане (тогава се наричаше така, сега е Нидялско). И пак съм доволна, че съдбата ме е закарала там, защото за първи път видях селския живот, селските хора, техните страдания и тяхната работа. И съм щастлива, че прекарах една учебна година в село… И сега като отида там, ме посрещат. На ръце хората ме носят…
Когато моите оператори се подготвиха, поетесата зае фотьойла под портрета от младите си години и сподели следното за Дамян:
- Щастлива съм, че мога да кажа няколко думи за Дамян Дамянов, когото считам едва ли не за мой син. Аз бях редакторка в сп. “Септември” и един ден баща му доведе своето дете при мен. Дадоха ми едно негово стихотворение. Аз го прочетох и им казах, че виждам талант в това дете. Но в самото стихотворение трябва да се направят известни поправки. С мен беше и Блага Димитрова - бяхме в момента заедно в редакцията. Казах му няколко думи и те си отидоха. А на другия ден донесоха стихотворението наистина поправено. То излезе за първи път в сп. “Септември”. От самото начало на неговата творческа работа аз следя всичко, което той пише. И се радвам, когато виждам порастването му като поет и творец. Аз се удивлявам, понякога даже се сърдя на неговото прекалено творчество. Защото той много пише, а когато е много, винаги може да има и по-слабо, и по-хубаво. Аз искам всичко, което той напише, да бъде хубаво. Да се запомни като истинско творчество.
Мисля, че по време на “Сливенските огньове” една година бяхме с Дамян и семейството му. Качихме се всички на лифта и отидохме горе на Карандила. Аз просто се радвах на Дамян. Казвам си: как той иска всичко, което се яви в живота, и той да го види, и той да живее с него. Наистина, това е един подвиг в неговия живот - това, че той живее като всеки друг човек, въпреки нещастието, което му е дала съдбата. Ние забравяме това нещо. Но той има толкова силен дух, че надвива всякаква физика…