Таня Шелхорн

Ако през днешния ден някой беше предложил на Дарина да си избере едно желание, което ще бъде изпълнено, тя без колебание би отговорила, че тази вечер желае да остане сама. Това вероятно би прозвучало странно за другите, които биха пожелали точно обратното - да не са сами в Коледната нощ!
Разбира се, че няма нищо по-хубаво от това, да бъдеш с близките си, да се радваш с тях около пълната трапеза, да намериш подарък под елхата… Но в душата на Дарина имаше друго настроение. Тя отдавна копнееше за някогашната Бъдни вечер, съхранила се в детското й съзнание. Колко чудно и тайнствено беше всичко в тази нощ!
На масата имаше различни постни ястия, на бъдника гореше вощеница, цялата къща ухаеше на тамян. Старите стопани - нейните баба и дядо, благославяха всички да са живи и здрави и годината да е добра, разчупваха бъдника и тогава сядаха да ядат. Всичко беше толкова вкусно. После хвърляха в огъня дрянови пъпки, които весело пръщяха, а на бабините подаръци се радваха от сърце.
През годините на атеистичния комунизъм всичко това постепенно се забрави. Пръснаха се в различни посоки, увлечени от модерния темп на живота.
Но, както е казано, няма нищо вечно под небето. Дойде време и църквите отново отвориха двери за обезверените човешки души. Детските спомени все повече и повече оживяваха в сърцето на Дарина и открехваха спотаени чувства и копнеж.
Празничните вечери във фамилията на Мартиан, въпреки своята атмосфера и настроение, не можеха да се сравняват с онова вълшебство, породено от естествената простота и скромност. Най-много я измъчваше фактът, че трябваше да споделя месното ястие. Когато се опитваше да отказва учтиво, се чувстваше като странница сред себеподобните си. За тях Weihnacht беше просто повод за събиране и веселие.
След смъртта на Руди всичко се промени. Започнаха да се срещат по-рядко. Сега всеки посрещаше Коледната нощ в дома си и така беше добре за всички.
Потънала в своите спомени, Дарина подреждаше с настроение малкото жилище. Не беше купила елха, но навсякъде имаше елхови клонки, които беше събрала в гората. Отвън, на терасата, беше подредила красиво кътче за своята сестричка-ангелче. Малката масичка беше покрита с украсени елхови клонки, а между тях една плетена кошничка криеше различни лакомства, на които толкова се радваше в своето детство: орехи, бомбони, шоколад, малко хлебче, кутийка с мед, ябълка, портокал… Сребристото метално фенерче, в което гореше свещичка, беше заобиколено от различни миниатюрни играчки и панделки. Самата гледка я успокояваше и радваше.
Върху овалната маса, покрита с бяла ленена покривка, започна да реди Коледните ястия, които трябваше да бъдат девет на брой. Някои от тях наричаше и за своите скъпи покойници.
Големия швейцарски шоколад определи за баща си, хляба - за дядо си, но когато реши да нарече ориза на баба си, усети аромата на нейните вкусни постни сърми. Ето, точно такова ястие й се хапваше тази вечер! Но знаеше много добре, че никога не би могла да го сготви така вкусно, както милата й баба.
Погледна към сварения червен боб, от който мислеше да направи салата или да го използва за гарнитура, или… кой знае за какво, но не и онази апетитна гозба в тавата, покрита с туршиени чушки-чорбаджийки.
Дарина усети, че съвсем се беше разнежила и реши да прояви характера си, както винаги в носталгични моменти. Спомни си, че беше видяла в едно списание фантастични хрумвания в кулинарното изкуство, които толкова я бяха впечатлили. Като напрегна още малко мисълта си, се сети, че става въпрос за Selection и че беше отбелязала въпросната статия с едно листче. Събираше списанията в една картонена пощенска кутия и когато се сетеше за нещо, с удоволствие бъркаше в нея. Мисълта, да се опита да направи смешните гозби, толкова я развесели, че тъгата по бабините сърми бързо се изпари.
Ето я потайната кутия в ъгъла зад секцията. Ох, само да намери съответното списание, дано да не го е изхвърлила. Поглеждаше набързо надписаните розови листчета, залепени между страниците, и радостно издърпа малката книжка, когато прочете: “Браво!”
Още на първата страница, в съдържанието, видя подчертаното заглавие: “За удоволствието да отслабваш” и снимката на “оризовата глава”. Беше толкова лесно и забавно да приготвиш такова меню - само за артисти-кукловоди!
Насипа рохкавите оризови зърна в чинията, леко ги понатупа с лъжицата и ето го кръглото лице! Забучи в него парче от тиквичка, с опашката нагоре, за нос; две кръгчета от краставица с други две от морков върху тях, оформиха очите; зелената къдрава салата покри голото оризово теме, а един червен зелев лист се разтегна в скептична усмивка. Накрая две парчета от разцепен надлъж морков си паснаха точно за уши и дивата физиономия се опули в чинията. Ха, иди, че го изяш, ако ти държи!
С огромно въодушевление Дарина пристъпи към второто си творение. Веднага го кръсти Моко. В една голяма резедава чиния насипа в средата червените бобови зрънца и умело ги подреди в кръгче. Филийка хляб с нахлупено отгоре крайщниче създадоха илюзията за сламена шапчица, а две бели гъбки оформиха ушенцата. Пак краставични колелца за очи, този път с две грахови зрънца в тях. Парченце от червена камба скипри сочни устни и негърчето оживя! За да има по-празничен вид, подреди под брадата му едно жабо от тънки солени пръчици. Моко стана толкова хубав, че беше изключено да го изядеш!
Имаше още една възможност да прояви умението си в кулинарното изкуство, което за първи път я вдъхновяваше напълно. Дарина се зае с третия специалитет, който, според нея, можеше да бъде изяден без угризение на съвестта. Въпреки, че от пръв поглед определи смирената доматена физиономия като “манастирска послушница”, не посмя да се ползва от това наименование. Вероятно сравнението идваше от плоската черна чиния, която обгръщаше малката светло-синя чинийка със скромното червено личице.
Въпреки че имаше готова доматена супа в пакетче, която се приготвяше много бързо, Дарина се отказа от тази подробност и отвори една консерва с доматен сок. Физиономията щеше да има същия цвят, а това всъщност беше целта на заниманието. Сега й беше нужна светло-синя чинийка, а от този вид имаше само три малки чинийки. Реши да направи една миниатюрна доматена физиономия.
Започна от носа, който представляваше перце от пресен лук. Устенцата навярно бяха от опържено резенче картоф, но в момента го замени със сурово. Две кръгли филийки хляб с по едно грахово зърно придаваха специфичния поглед, но тъй като нейната синя чинийка беше малка, тя направи очите от две кръгли бисквитки. Когато започна да наглася граховите зрънца, забеляза, че са несиметрични - едното гледаше надолу, а другото нагоре. Едва сега видя, че “послушницата” е кривогледа и това придаваше смирения й вид!
Понеже нямаше черна чиния, Дарина използва една от нежните бели чинии. Но физиономията не се чувстваше уютно в този цвят. Тогава изряза един кръг от черна гланцова хартия, покри с него бялата чиния и внимателно пъхна в средата своята миниатюра. Изведнъж “послушницата” заприлича на угрижената Баба Мравка, а такова работливо същество в никакъв случай не можеше да бъде изядено!
Ето го удоволствието да отслабваш! Нямаше нужда да чете статията, тя го беше изживяла и почувствала. Браво на хората с такава фантазия! Реши, че по-нататък ще се опита сама да измисли нещо подобно.
Последният детайл върху аранжираната маса беше Розата от Йерихон. Май че десетина години бяха изминали, откакто получи този подарък от Грациела, но Розата продължаваше своето мистериозно съществование. Тя беше едно омайващо чудо на природата, което в нашето повърхностно време е почти забравено.
Дарина взе от секцията кълбовидната стъклена вазичка, покрита с бяла дантелена салфетка. Зад фино изрисуваните по издутата повърхност цветчета, се спотайваше едно кафеникаво мъничко храстче, свило навътре своите сухи листенца. Тя го извади внимателно през кръглия отвор и го положи нежно в шепата си. Гледаше го с обич и възхищение и все не можеше да повярва, че от тези безжизнени грудки след няколко минути ще се разтвори една наситено-зелена Роза. Това е единственото растение-столетник, което преживяваше в голяма горещина или студ, без почва, без вода или други помощни средства.
За да изживее напълно невероятното природно чудо, Дарина поливаше сухата топчица с гореща вода - нещо, което би умъртвило всеки растителен организъм. Силата на вечния живот идваше в мистичното растение отново. Отделните клончета се разтваряха все повече и повече, и Розата разцъфтяваше чудно зелена и свежа. Тогава я поставяше в плоската резедава фруктиера и всеки ден я поливаше с прясна вода.
Розата от Йерихон е донесена в нашите земи от рицарите-кръстоносци след освобождението на Йерусалим през ранното Средновековие. Нейната сила е служила на Божиите бранници за затваряне на кървящи бойни рани и за спадане на температурата. Легендата разказва, че това растение е покълнало от сълзите на Дева Мария, проляти в горещия пустинен пясък, по време на бягството на св. Семейство в Египет.
В цъфтящо състояние силата на това безсмъртно растение би трябвало да помага особено на жените: облекчаване на родилните болки, лекуване на месечни неразположения или затруднения в критичната възраст. За тази цел водата, с която е напоявано растението, се е използвала от бедуините, както за пиене, така също за топли и студени компреси или за добавка в горещата баня.
В цяла Европа се знае, че къщата, в която се съхранява Розата от Йерихон, е благословена с изобилие и щастие. В свежо състояние тя освежава въздуха и поглъща цигарения дим, а там, където се съхранява в сух вид, не се задържат никакви паразити.
Само осем дни Розата от Йерихон трябва да лежи във вода. След това се прибира на сухо и топло място и след два-три дни е вече напълно изсъхнала. Но по свое желание пак се съживява и дава възможност отново да й се наслаждават и възхищават на нейното природно чудо.
Дарина пазеше грижливо Розата и не желаеше да злоупотребява с нейната мистична сила. Само два пъти в годината - на Коледа и Великден, се любуваше на този феномен. След като посрещнеше Новата година, оставяше Розата още два-три дни в резедавата фруктиера, а после отново я прибираше в нейната стъклена сфера. Така до най-великия Празник на човечеството!
Дарина се замисли върху целебната сила на това невероятно растение и си даде сметка, че досега не се беше сетила да използва водата, в която беше натопено. Кой знае, може и да помогне на някоя болка? Каза си, че утре ще си направи компрес на очите.
В малкото жилище вече се усещаше празничната атмосфера, която се допълваше от цъфналото цвете със странното име “Schwiegermutterzunge”. В превод означаваше: езикът на свекървата! Това наименование идваше от дългите и остри листа, които наистина приличаха на “парлив” език. Но въпреки язвителното му име Дарина го обичаше и се грижеше за него. През зимата го внасяше вкъщи и то се радваше на топлината и светлината от прозореца. За благодарност я даряваше с два красиви червени цвята, които се разтваряха един след друг точно на Коледа и Нова Година. Това наистина беше удивително, тъй като цъфтеше през лятото. Но и цветята разбират чувството на обич към тях и се радват като живи същества.
Навън вече се беше смрачило и Дарина запали всички свещи. Пусна своя любим компакт диск “Аве Мария” и прикади цялото жилище с тамян. Седна във фотьойла и притвори очи. Беше толкова успокоително и приятно, как не й се излизаше оттук. Но скоро трябваше да отиде при Мартиан, който се беше постарал да приготви постна вечеря. Това беше голям жест от негова страна и си заслужаваше да бъде почетен.
Дарина реши да изпие чаша чай преди излизане. Това щеше да й подейства освежаващо. Взе голямата порцеланова чаша с изрисуваното ангелче и наля топлата напитка, приготвена в термоса. Преди да се настани отново във фотьойла, съзря картонената пощенска кутия и разпилените около нея списания. Започна да ги събира и погледът й попадна върху едно розово листче. В съзнанието й се пробуди една мисъл, която често я занимаваше напоследък…!
Взе списанието и усили малко светлината на салонната лампа. Седна на дивана, близо до нея, и отпивайки на малки глътки горещия чай, прелисти страниците. Да, беше чела тази статия преди доста време и щом я беше отбелязала, означаваше, че се е впечатлила от прочетеното. Но не можеше да си спомни точно френския текст, а и тогава името на известния писател не я вълнуваше така, както сега, мислейки си за звездите… И тя се зачете с интерес.
Дарина се беше унесла в четенето, когато телефонът иззвъня. Беше Мартиан, вече неспокоен от нейното отсъствие. Тя се стресна от своята разсеяност и го увери, че тъкмо се кани да тръгва. Бързо се приготви и като хвърли последен поглед към салона, реши да остави свещите да горят и музиката да звучи. Беше невероятно красиво.
Навън прехвръкваха леки снежинки и по небето светлееха няколко звезди. Подвоуми се дали да вземе колата, тъй като смяташе по-късно да се върне обратно в своето “у дома”, но реши да се поразходи малко на чист въздух. Цял ден не беше излизала навън. А тези палави снежинки и проскърцващият сняг под ботушите, я настройваха романтично.
Когато стигна до бетонното мостче се поспря и загледа бълбукащата рекичка под него. Точно на това място тя се спускаше по две стъпала надолу, като малко водопадче. Дарина се заслуша в нейното ромолене и, кой знае защо, й се струваше, че дочува познати мелодии, възпроизведени от медни звънчета. Надвеси се над железния парапет и се вгледа в бистрите води, понесли върху своите вълнички светлините на уличните фенери. Нещо дълбоко трепна в нея и тя улови още по-осезателно примамливия звън.
Бързо премина от другата страна на мостчето и пак се надвеси над заскрежените води. Тук те се разделяха на два дълги ръкава и все така забързани, обгръщаха елипсовидното островче в средата. Сгушено под пухкавия сняг, то слушаше унесено песента на звънчетата.
Дарина повървя малко покрай десния бряг и помаха с ръка на отдалечаващата се рекичка, която всъщност беше винаги на мястото си. Песента на звънчетата се усили, тя притвори очи и в миг прелетя до любимия Пловдив. Оттам й се усмихна един лъчезарен мъж с побелели коси. Той държеше в ръцете си малка кукла-кукерче, от чието сърчице-звънче излизаха очарователните звуци. Тя му кимна сърдечно и въздишката, отлетяла към небето, се спусна върху него, като затопляща душата радост.

Мартиан беше подредил масата за вечеря за двама. Неговият “постен”специалитет се състоеше в така нареченото “фондю” или топено сирене. Това беше един от прочутите швейцарски специалитети, който някога е бил прехрана на бедните планинци. Хлябът се нарязваше на кубчета и набоден на дълги метални вилици се топеше в горещото сирене. Под дебелата керамична тенджера, поставена върху специалния метален съд, непрекъснато гореше огънче, поддържащо топлината на специалитета. Сервираше се с бяло вино или чай.
Дарина обичаше това ястие, още повече й доставяше удоволствие, че се консумира бавно и с наслада. Човек можеше да си каже някоя дума, което беше вече рядкост в забързаните веч?ри пред телевизора. Всеки път си мислеше колко спокойни и задушевни са били разговорите около масата на онези хора, живели в отминалите столетия. А Бъдни вечер е била истински празник в сърцето!
Дарина се постара и тук да почувства Коледната атмосферата. В единия край на масата подреди различни постни ястия и плодове и запали свещи навсякъде. Изнесе отвън на терасата едно панерче с подаръчета за своята сестричка на небето и постави наоколо трите фенерчета с горящите в тях свещички. Колко прости неща, а как само радват човека!
Мартиан, както винаги беше украсил елха, понеже смяташе, че това е най-съществената част от празника. Шани любопитно се провираше под шумящата найлонова постелка под елхата, стараейки се да привлече вниманието върху себе си. Но когато седнаха да вечерят, нетърпеливо започна да обикаля около масата, с надеждата да получи своя пай. За съжаление, тазвечершното меню не беше по вкуса му и той с безразличие се оттегли.
Бавно и с наслада топяха хлебните кубчета във вкусната гореща каша, под тихия акомпанимент на музикалните творби от велики композитори. Телевизорът работеше, но за разлика от друг път, сега звука му беше отнет. Приглушената светлина на лампата и топлината на ястието създаваха домашния уют и предразполагаха към сърдечен разговор.
Дарина поднесе заслужени комплименти към Мартиан, а той, поласкан от нейните похвали, се разшета още по-енергично. След една “цигарена” пауза се захвана да приготвя десерта, който представляваше истински шедьовър в кулинарното изкуство. Високите стъклени купи със сладолед и плодове бяха така украсени с допълнителни детайли, че засенчиха елхата със своята пищност. Десерт, който заслужаваше определен респект - не можеш да го изгълташ набързо.
Ей такива неща обичаше Дарина, но за съжаление те бяха рядкост в живота. Добре поне, че идваха тези празници, които възкресяваха човешката душа!
Когато има настроение и радост времето минава толкова неусетно. След вечерята, протегнали се върху меките кожени дивани, отпиваха на малки глътки ароматното “еспресо”. Мартиан, потънал в кълбета цигарен дим, прищракваше енергично дистанционното управление срещу телевизора. Но след като не откри нищо интересно за себе си, отстъпи пред желанието на Дарина, да гледа филма “Хайди”. За голяма нейна радост, Шани пристигна в тоя момент и веднага се настани в скута й. Удоволствието беше пълно.
Чудесната история за малкото сираче Хайди, което живееше със своя дядо във високите алпийски планини, се излъчваше почти за всяка Коледа. Само че сега представяха американската версия, която, за разлика от швейцарската, не допадна особено на Дарина - преобладаваше доста сладникавост и неавтентичност на образите, описани от Йохана Спири.

Наближаваше полунощ и Дарина излезе навън да подиша малко свеж въздух и да погледа звездите. Това се понрави също и на Мартиан, той сви набързо една цигара и се запъти след нея. Цялата градинка беше покрита с пухкав сняг и би било жалко да го стъпчат с краката си. Двамата застанаха в края на терасата и отправиха съзерцателен поглед към нежната белота.
Оттук можеха да виждат чудесно Голямата мечка, която тази вечер не беше в своя цялостен вид, също и Орион, който блестеше в срещуположната посока. Точно насреща, между двете дървета, там, където обикновено залязваше Слънцето, светеше силно една голяма звезда.
- Това е Сириус, нали? - посочи Дарина на запад.
- Не, това е Венера - отвърна Мартиан убедително.
- Планетата Венера? - недоумяващо го погледна Дарина. - Аз пък досега мислех, че това е Сириус!
- Сириус е в тази посока - обърна се той към Орион и посочи една звезда, вляво от него. - Това е Сириус!
- Но Венера свети по-ярко!
- Тя е близо до Слънцето и винаги е ярко осветена, защото се намира в тази посока - сочеше Мартиан с едната си ръка - и никога не застава например в тази… - чертаеше знаци по небето с другата.
На Дарина не й бяха нужни толкова прецизни обяснения за планетата Венера. Искаше да запомни местоположението на най-ярката звезда в небето, за която беше чела с интерес.
- Сириус е от Белите Джуджета! - неусетно промълви тя, но веднага усети насмешливата реакция в погледа на Мартиан и наивно попита: - Защо на картата намирам толкова лесно Сириус, а сега не мога да се ориентирам?
Това беше добър повод за Мартиан, да покаже отново своите познания за небесните светила. Той се втурна към бюрото и донесе оттам големия атлас. Разпери го върху масата в хола и бързо прелисти страниците.
- Това е север, а това е юг - посочи двата кръга с изобразеното звездно небе. - За да имаш точен ориентир, трябва да обърнеш атласа обратно… - и завъртя голямата книга на сто и осемдесет градуса. - Сега виждаш звездите така, както отвън от терасата. Ето го Орион, трите звезди са неговия колан. Тръгваш наляво в посоката на колана и броиш: едно, две, три… и половина… хайде, четири пъти… Четири пъти дължината на колана! Стигаш до тая звезда, от нея още две стъпки нагоре и ето, това е Сириус!
Дарина следеше с внимание прецизното му обяснение и повтори точно всяко движение върху картата. Погледна с възхищение безбройните звездни точици, доста от които имаха имена. Все пак човешкият гений беше извършил чудеса.
- Това е Голямото куче! - посочи Мартиан съзвездието около Сириус.
- А къде е Полярната звезда? И нея все не мога да видя на небето!
- Ето я, на север, до Малката мечка!
- Ето я Голямата мечка, с нея нямам проблеми! - радостно възкликна Дарина и хукна към терасата, за да преброи четирите стъпки от колана на Орион. Мартиан доволно кимна с глава, когато тя отброи още две стъпки нагоре, от липсващата в момента звезда, и попадна точно на Сириус. Никога повече нямаше да забрави този звезден урок!
Мартиан допуши цигарата си и хвърли фаса в пълната с хартии камина. За него изживяната звездна емоция беше достатъчна и той се прибра обратно вкъщи. Веднага грабна дистанционното управление и пришпори из многобройните телевизионни канали. След като преди великодушно беше предоставил малкия екран на Дарина, сега беше негов ред да се наслади на някой от любимите си гърмящи филми.
Дарина нямаше повече желание да седи пред телевизора и с удоволствие остана сама на терасата. По навик, запали насъбраните хартии в камината и лумналите огнени пламъци бързо я съгряха. От горната кула, върху хълма, прозвучаха дванадесетте часовникови удара, които бяха последвани от другите дванадесет гонга на долната кула, до реката.
Най-дивната нощ! - потръпна Дарина и мечтателно се вгледа в небето. Все очакваше, че ще се случи някакво чудо, много по-вълнуващо от всички истории, които беше прочела досега. За съжаление не можеше да пътува във времето, но какво й пречеше да го направи в мечтите си? Достатъчно беше само да притвори очи и безкрайните пространства се отворяха… годините се стопяваха… и най-дивната нощ оживяваше така, сякаш всичко е било толкова скоро…!
Ангели пееха в хор от небето, Девица раждаше в пещерата своя Младенец, вол и осел го топлеха с дъха си, овчарите в полето първи ставаха свидетели на чудото, мъдреците от Изток пътуваха със звездата… Всичко звучеше като приказка, която нямаше нищо общо с реалния живот!
Но всеки път, когато четеше тези евангелски сказания, Дарина потъваше мислено в света на библейските герои и се опитваше да си представи събитията така, както вероятно са били в действителност. Днес хората ги празнуват като радостна вест, но дали е било точно така в ония времена? В напреднала бременност да тръгнеш по разкаляните пътища от Назарет за Витлеем, в студената зимна нощ да родиш в обор и да няма кой да ти помогне, да положиш своя Първенец в яслите, за да бъде съгрят от преживящите там животни. Какво смирение и простота съпътстват това велико събитие!
Огънят в камината бързо угасна и Дарина почувства студа по раменете си. Хвърли още веднъж мечтателен поглед към Сириус и Орион и се прибра вкъщи на топло. Мартиан я погледна засмян, защото беше твърде доволен от своята звездна лекция.
- Знаеш ли от какво е умрял Едгар Алан По? - съвсем неочаквано попита.
- От алкохолизъм! - категорично отвърна Мартиан, но видя бутилката пред себе си и прие въпроса й като намек.
- От бяс! - тъжно отвърна тя и повтори думата на френски: - Rage!
- Tollwut? - не вярваше той, защото за първи път чуваше тази версия.
Дарина разказа накратко какво беше прочела и попита:
- Имаш ли нещо от Едгар По?
Мартиан стана от дивана и се запъти към своето бюро, без да каже дума. Върна се с един луксозен комплект книги и с важно изражение ги подаде на Дарина:
- Най-доброто от Едгар Алан По!
- Ей, ти си цяла енциклопедия! - не на шега го похвали тя и заразглежда трите тома с твърди корици. - Само че, дали ще мога да се справя на немски?
- Само първите десет страници ще ти бъдат по-трудни, после ще свикнеш! - насърчи я Мартиан, а това вече беше комплимент.
- Най-напред ще прочета “Черната котка” - разсмя се Дарина и погледна към заспалия върху дивана черен котарак. През всичките тия години Шани й беше дал не само радост, но и много творческо вдъхновение.
Мартиан зае отново своята позиция пред телевизора, наслаждавайки се на гальовното мъркане до себе си. Дарина се накани да тръгва, въпреки възражението му, но все пак той си призна, че ще гледа телевизия до късно, а тя нямаше повече желание за това. Искаше й се да се усамоти с мислите си и да си легне в един по-приемлив час. Утре отново щяха да бъдат заедно и Мартиан обеща да приготви нов специалитет.

Свежият въздух и натрупалият сняг подействаха ободряващо на Дарина и тя забърза към малкото мостче. Пак се поспря на него и се вгледа в осветените води. В неспирната песен на забързаната рекичка отново долови гласчетата на онези звънчета, които беше чула в годините на своята младост… Толкова я бяха възхитили тогава!
Беше започнала работа в Кукления театър и за първи път се докосваше до неговата магия. Същата година в София се провеждаше Фестивал на кукленото изкуство и тя се запозна с много други колеги. Срещите между куклениците винаги бяха толкова задушевни и интересни. И точно тогава видя за първи път белокосия Актьор, който покоряваше сърцата на всички със своя чар. Той винаги беше душата на тези артистични срещи.
След поредния вечерен спектакъл се бяха събрали в Клуба на артистите и Ив Сив поздрави всички присъстващи с няколко свои изпълнения. Един от оригиналните куклени номера беше именно този, със звънчетата!
Те изобразяваха сърцата на малките кукли-кукерчета, подредени в редица като тоновата стълбица. Докосвани от пръстите на Кукловода, се люлееха под металната стойка и тяхното музикално единство преливаше в нежни мелодии.
Години по-късно Дарина има удоволствието да работи в един и същ театър с този невероятен творец и той стана един от най-добрите й приятели. Последните им срещи в Пловдив, по повод премиерите на нейните книги, оставиха незабравими спомени в сърцето й.
Само месец, след като си беше дошла от България, започна да му пише писмо, в което споделяше своите мисли и вълнения. Чувстваше, че Куклите искат да разкаже за този необикновен Актьор, но това не беше лесно. Изпрати писмото за Коледа, знаеше, че го е получил.
“Какво ли прави в този момент?” - помисли си Дарина и притвори очи. В съзнанието й се изписа незабравимата картина със звънчетата и оня жизнерадостен мъж до тях, докосващ ги с много нежност. Такъв щеше да го помни завинаги.

Точно когато отключваше външната врата, Дарина дочу първия гонг от часовниковата кула до реката. Развълнувано изкачи стъпалата и влезе в своето “chez moi”! Запали отново свещи навсякъде и тихичко пусна любимия си компакт диск “Аве Мария”.
“Вероятно всичко е започнало в тези малки нощни часове?” - помисли си с трепет. Тя самата беше родена около два часа след полунощ.
Седна в страничния черен фотьойл, загледана в трепкащото пламъче на горящата свещица. Реши, че ще я изчака, докато угасне и тогава ще си легне. Изведнъж усети, че няколко чифта очи я гледат твърде настойчиво и се обърна към салонната секция. Стъклената витрина беше пълна с порцеланови и други сувенирни кукли, които беше събирала през годините. От най-горния рафт се усмихваха маските на Хари и Мистър Талиман, а в следващата преграда под тях - красивото личице на Розата. Погледите на всички падаха точно върху нея и гледани от тази позиция, имаха някакво особено излъчване.
Всеки път, когато подреждаше своите кукли, Дарина отделяше специално внимание на техните погледи - този детайл беше основният при анимирането на кукления герой. Ако една кукла няма точно определен поглед, тя е мъртва. Не понасяше безцелно движещи се кукли над паравана, с вдигнати към тавана очи. Същото се отнасяше и за куклените маски - тогава самият кукловод се превъплъщава в кукла и е длъжен да се подчинява на нейните изисквания. Да нахлупиш маска на главата си и в същото време да се движиш като човек, беше проява на лош вкус и неразбиране.
Дарина до такава степен гледаше на куклите като на живи същества, че дори и когато ги прибираше в кутиите или ги закачаше на металните стойки, ги нагласяше в определена поза, като за снимка. Дразнеше се много, когато виждаше как някои актьори размахват куклата на ръката си, като някакъв предмет, или пък я носят с главата надолу. Направо й се завиваше свят.
Когато преди време постави маските на тримата герои в стъклената витрина, реши да насочи погледите им към вратата - още с влизането в стаята те грабват и впечатляват. Но никога не беше ги виждала от това място, защото много рядко сядаше тук. Освен това, досега нямаше причина да бъде така внезапно привлечена от тях.
Дарина седеше неподвижна във фотьойла, потънала в съзерцание, и се опитваше да разбере, какво искат да й кажат в този момент. Особено настоятелен беше зеленият поглед на Хари, докато Мистър Талиман се усмихваше малко унесено, а Розата изглеждаше силно впечатлена от нещо преживяно!

“О, не, вие сте непрекъснато с нея на земята и едновременно летите в звездното пространство!” - спомни си думите на д-р Кристиан.
Втурна се в спалнята и свали от “рогатия” гардероб картонената кутия с Ерта. Отметна нейната резедава пелерина и нежно я “събуди”. Големите Ертини очи премигнаха от учудване и в упор загледаха Дарина. Тя притисна до себе си фантастичната красавица, а после внимателно я настани върху високия черен плот. Ерта леко се наклони напред и протегна изящните си крака над своята резедава наметка. Подпряла с ръце овалната си брадичка, любопитно наблюдаваше всяко движение в стаята.
От другата страна на масивния двукрилен гардероб, посредством едно метално приспособление, във формата на “S”, висеше в цял ръст Сузана, покрита с бял памучен плат. Щом откри красивата тюлена рокля и нежната главица с дълги руси плитки, Дарина веднага отиде в хола и извади Люсиен от шкафа. Знаеше, че двамата не могат един без друг и затова ги събра отново.
Сега вече не можеше да пренебрегне Мери Лу и Мануел - измъкна ги от техните торби и ги настани до Люсиен и Сузана. Това бяха първите кукли, с които някога пристигна на работа в Швейцария.
Дарина почувства познатата творческа треска и сега вече нищо не можеше да я спре - сякаш отново се беше върнала във времето на “цветущата епоха”!
Под спалнята беше скътала още Нани, Вълчан и Лапен - извади ги от дългата картонена кутия и ги отнесе в хола. Заекът и вълкът се разположиха в черните кресла, а бананчето, като махна закачливо на Хари, поиска да се върне в спалнята. Разпери закачливата си рокличка и подскочи върху табуретката до Мануел.
Оставаха само Берта и Ханс, които беше свалила долу в килера. Подвоуми се дали да ги вземе, но знаеше, че без тях изживяването няма да бъде пълно. Ех, за своите Кукли беше готова на всякаква лудост! Литна към килера, грабна брезентовата кутия и я понесе по стълбите нагоре. След миг вече гласеше неразделната двойка точно в средата на хола. Сред трепкащите пламъчета на горящите свещи и приглушената светлина на салонната лампа, те бяха готови да се завъртят под звуците на валса.
Ето ги всичките нейни Кукли, с които беше преживяла толкова вълнуващи моменти - те я дариха с много радост и смисъл в живота!
Върна се в спалнята, включи ултравиолетовата лампа и… чудесата започнаха…! Седна на килима пред черния гардероб и се загледа в голямото огледало на отсрещната стена. В него се отразяваше цялата приказна картина. Посегна към своя работен касетофон и безпогрешно натисна черното копче “play”. Сладостните звуци от музиката на Чарли Чаплин я пренесоха в артистичния куклен свят…
Постепенно стените и покрива изчезнаха, отгоре грейнаха небесните светила и Дарина последва своите чудни Кукли в междузвездното тяхно пътешествие… Музиката я придружаваше със своите нежни акорди. Знаеше, че никога повече нямаше да има такава вълшебна Коледа!