ДЪРВЕТА
ДЪРВЕТА
Аз съм ниско дърво между други високи дървета.
Буреносният вятър задуха ли - върховете им кърши.
Невредим си оставам. Но идва часът на козите.
Щом стопанинът техен на паша дотук ги изкара,
те оголват до кости стеблото ми нежно
и опасват листата зелени от клоните мои.
Има хора, избрани да поемат най-силните удари
към държавата наша във дни на войни и нещастия.
Аз има правя поклон. Но приветствам и другите хора -
тези, дето заспиват с тревога за хляба семеен,
дето все им изгризват стеблата острозъбите грижи
и опасват листата на всяка мечта вдъхновена.
Тези хора са повече - хиляди, даже милиони -
нискостебли гори по полета, рътлини и хълмове.
Аз със тях се гордея, точно тях определям с голямото
неумиращо и напролет разлистено име Народ.
УЛИЧЕН МУЗИКАНТ
Почти допрял лице в цигулката, повдигнал вежда,
вживява се във ролята си на маестро пръв.
Но се разбира, че не е, защото попоглежда
към сложения пред нозете му калъф.
Там не валят ни едрите, ни щедрите монети
на Ханчевия дъжд по онзи парижки тротоар.
Но все пак петдесет стотинки светят -
за тази сутрин скромен хонорар.
Парчето хляб за обеда е тъй осигурено,
а до довечера току-виж изкарал и за сол.
И някак се извива по-разкрепостено
една мелодия, звънтяща в си бемол.
За хляб и сол и аз разпалвам всекидневно чувство,
редя слова, когато радвам се, когато съгреша -
дано си купи някой моето изкуство,
дано нахраня нечия душа.
Не съм ли беден цигулар, изправен също
на тротоара в моя град. Но я го виж:
градът пренебрежително главата си извръща.
И по това прилича си с Париж.
***
Свобода, свобода, първо в душите се раждаш
и се превръщаш после в порив неустоим.
Ти ни събираш, когато си само жажда,
но ни разделяш, когато жаждата утолим.
ДЕГЕРОИЗАЦИЯ
О подвиге, о доблестях, о славе…
Ал. Блок
Малките хора нямат нужда от големи герои.
Искат малки герои - с вътрешен ръст като техния.
И рушат постаменти високи, гробовете ровят -
да докажат по костите; подвигът плод е на техника.
Ако някой, да кажем, с гърди е закрил амбразурата,
просто тя е с калибър по-малък от обичайното;
онзи, който по пистата пръв се е втурнал,
е постигнал рекордното бягане с допинг таен.
И живеят си малките си хора в свят с малки размери -
планина е могилата в него, а пък джунгла е паркът.
И от малките хора наоколо вечно треперят
хора още по-дребни на ръст и с душици още по-малки.
И смалява се всичко. И подвиг, и доблест, и слава.
Даже грубите нрави не изглеждат вече тъй груби.
И смалява се в края и тяхната малка държава,
чак додето от белия свят съвсем, ама съвсем се изгуби.
СТОЛИЦА
Ти беше моят град, мечта ми беше нявга, столице.
Днес стържат върху релсите трамваите,
тъй както ножове на заколение.
По ъглите застинали са просяци и молят се,
но във очите им чета заплаха вместо примирение.
Тук хората са само гърбове. Как да попиташ:
защо тъй дълго слънцето да се усмихне все се кани?
Тук даже гълъбите са високомерно сити
и не поглеждат към трошиците студена баничка.
Боботиш ми на чужд език с реклами и афиши,
с кого ли искаш да се разбереш, не зная.
На стадионите воюват както враговете стогодишни
и блудстват баровете, сякаш утре идва краят.
Крещят ми вестниците твои, от ужаса обзети -
на кражби и убийства всекидневни протоколи са…
Ако не бяха думите на твоите поети,
щях да помисля, че на друг народ си столица!
ЕСЕННО-ЗИМНО
Дърветата са днес социално слаби,
спестяванията им есента стопи.
А зимата съвсем пък ги ограби.
Оклюмаха брези, лески, липи.
Оклюмахме и ние. Обеднели.
Загубихме достойнство и чест
и гледаме на всичко онемели.
Не ни достигат думи за протест.
Това ли е мечтаната отдавна
хармония между природа и човек?
Така ли свършват битките - безславно?
Нали сме в нов цивилизован век?…
Вървя сега под бедните дървета
със девалвирали листа тук-там
и стискам в джоба си последната монета,
и сам пред себе си изпитвам срам.
Изпитвам срам пред вас, поети стари,
които писахте: „Да бъде ден!”
Но се загуби светлата ви вяра
с наследници - такива като мен!
