Георги Н. Николов

Доброто представяне на кипърската литература в България продължава със сборника на Панос Йоанидис „Пет кипърски новели”. Дело на издателство „Пламък”, С., 2011 г., с преводач Борис Жогов и редактор - Георги Константинов. Книгата художествено оцветява доминото на творческия процес в недалечната островна република. Той пък онагледява как регионално и световно могат да бъдат преплетени в убедителна, многозвучна проза. Привличаща вниманието на читатели от различни възрасти, като едновременно предлага размисъл и сравнение с белетристичните опити у нас. От които немалка част, нека бъдем откровени, са хаотични, преднамерено елитарни и забравящи се…
Сборникът на Йоанидис е изграден от новелите „Снимки”, „Кинир”, „Григорий и Евтимий”, „Невидимото лице”, „Униформите”. Те не са сюжетно свързани и всяка носи самостоятелен идеен замисъл, вграден в определен период от античната и средновековната история, или от съвременността. Но всички поставят в центъра си Човека - с индивидуализирана физиономичност, но обобщен за мига, в който съществува. Така пейзажният профил на епохата, върху сцената на която действието отронва събития, е още по-достоверен. И сякаш потапя читателите в диплите на разкриващото се съдържание, изтъкано от съдби, горчива сладост, надежди, вероломство, разочарования и несбъднат копнеж.
Не случайно Панос Йоанидис посвещава първите страници на нашето време. За да внуши, че оцеляването и мисловният просперитет на Кипър се коренят дълбоко в ново възрожденско мислене. Художникът Фотос Ламбринос е съчетание от талант, скромност и любов към създаденото от предците. Съвременен, рационален Дон Кихот, който не воюва с вятърни мелници. А с алчни люде, разпродаващи образци на кипърската култура за свое добруване. Осмиван от практични „колеги”, Ламбринос посвещава огромна сума от представянето си на Биеналето на своята кауза: „Ще купувам и ще спасявам каквото мога и каквото е останало от народното изкуство”. И още: „Не го правя само заради турците. Искам да спася изкуството от осите, които ще го изсмучат без окото им да мигне и докато се обърнем, ще са останали само прах и пепел…” В тази новела авторът е избрал структурата на последователно сюжетно вграждане чрез фрагментите „Първа снимка”, „Втора снимка”… „Седма снимка”… Така албумът с ретуширани събития, споделяни от Кейс по редовете, маркира повествованието с разноцветни щрихи. Чудачествата на Ламбринос се състезават с нарастващата комерсиализация на обществото. Загърбването на националната памет е привидно спряно след успехите на художника, а картината „Пентадахтилос” с окупираната планина става илюстрация и на политически трусове. Авторът допълва: „Страхувам се, че се превърнахме в народ, чиито единствени корени са корените на зъбите му”. Смъртта на Фотос срутва бент, задържащ равнодушието, лицемерието и практицизма на съвременниците. Идва тяхното време и потомците на Салиери могат да открият истинската си същност. С продажбата на отхвърляната преди картина се затваря врата пред лика на минали поколения. С вехтите им дарове - произведения на народното изкуство - освен ако нямат парична стойност. Самият художник, вече покойник, може да бъде споменаван от време на време, щом не пречи с прекалената си съвест.
Мотивът за съвестта откриваме и в други новели на Йоанидис, споделен в плоскостта на нравствената риторичност. „Кинир”, „Григорий и Евтимий”, „Невидимото лице” провокират с въпроса доколко съвестта е продаваема стока. Компромисът с нея зло ли е, или добро?.. Защо да не бъде предложена на търг, щом собственикът й има изгода да го направи? Образът на Кинир, нелоялен съюзник на гръцкото войнство в Троянската война, е лесен за разгадаване. Той олицетворява максимата, че няма вечни приятели, а вечни интереси. Глинените кораби, изпратени в помощ на ахейската армия, са метафора за политическо лъкатушене във време оно. Царят-жрец е опасен с неограничената си власт. Миротворецът Талтивий - с практичната замяна на принципи срещу охолство и обществен престиж. Като добър психолог Йоанидис не запознава читателите си с героя в завършеното му падение. Разказът постепенно гради образ на пренебрегвана, унижавана личност, която не е съгласна с второстепенна роля в делника. Умората в съзнанието води до преразглеждане на житейски ценности и до предателство. Извършено преди него от Кипрагор, Стасин, Халканор - бивши противници на царя, днес бляскави велможи. Принципните Зенон и Никий са мъртви и Талтивий няма кого да освобождава от тиранията. Тогава? Нека се присъедини към върхушката в двореца. Убежденията са едно, ситото добруване - съвсем друго…
Приблизително същата е сюжетната канава в „Григорий и Евтимий”, макар действието да се развива в Средните векове - с разправа над Ордена на тамплиерите. На чия страна ще застане младият човек, щом трябва да убие духовния си брат? Имат ли стойност вътрешните протести и колебание, ако такава е волята на Рим? Тя се олицетворява от Фра-Тумас, но внушението чрез мрачния му ореол е много по-дълбоко. Заедно с Папския пратеник е вестител на съдбата в църковна борба за власт. Обикновеният човек, макар под плаща на новопосветен, е лишен от воля. И от други права, освен да убива по заповед. Нравствените правила са подменени с лична преданост, а тя гарантира химерично дълголетие. По-добре простени грехове, вместо рано прекъснат живот като враг на светия отец. „Григорий и Евтимий” е своеобразно житие на „праведен” грешник, блъснат от обстоятелствата във въртопа на екстремална ситуация. Бързата разправа с хиляди противници не е чистилище за душата, а проверка за лоялност на предполагаеми приятели. Трудно някой от тях ще преплува реката на нравственото разделение. На несъгласието със силните на деня в името на принципи. Защото най-висш сред тях е атавистичният нагон да съществуваш. Да дишаш и да се радваш на света, бил той и черен в делничната си същност. Майката-църква обещава задгробно битие, но нека по-дълго се радваме засега на това, земното…
На трудно измолени земни дарове пък се радва дядо Варнавас в „Невидимото лице”. Докато описва пред художника Левтерис Фотинос сагата на семейни унижения, преселение, безнадежден оптимизъм. На гаври с членовете на семейството след окупацията и жалки опити за възстановяване на човешкото в прекършените им души. Любовта на Мария към твореца е аналог за първите зелени кълнове по нивите, създадени от ръцете на хората върху гола скала. Чувствата й избуяват със сълзи, солени като водата, с която напояват браздите. Но малкият Диамантис няма място върху палитрата от интимни чувства. Детето, родено в жестокия пламък на нечакани перипетии, ще раздели мъжа и жената с тайната за появата си на света: „Остана сам с нея - и с детето й. Не знаеше какво да каже, откъде да започне, какво да направи… И когато тя, смъртно унижена, грабна и притисна към себе си сина си с една безнадеждност, с една обич, с една нежност, каквато художникът не видя никога вече, влезе в къщата и заключи вратата след себе си, той седна в колата си като крадец и си тръгна”.
Реализмът при Панос Йоанидис кристализира най-мащабно във финалната новела - „Униформите”. Мотивът за млад човек от вражеска общност, приет за свой по силата на конкретни обстоятелства, сам по себе си не е нов. В редица книги за граждански стълкновения по света откриваме идентичен разказ: ранен боец е приютен от хора, изгубили свой близък. Идейните различия отстъпват пред милосърдието. Жестокостта гасне в чистите пламъци на майчината обич. Дългът повелява предателство, човечността - право на живот. В творбата на Йоанидис паметта на убития Карим култивира много злоба и ненавист към гръцките „врагове”. Мехметджик трябва да влезе в ролята на очакван отмъстител. Да убие войника с друга вяра и с други надежди за идните дни. Но сержантът, пратен на острова като репресивна машина, не се ръководи от повелите на шериата. Предпочита да пребие стария си едноверец, бащата и да изнасили младата Севим. Животинският акт, макар неуспешен, отваря дверите в съзнанието на турското семейство за ценностите на друг морал. В който закъснялата разправа с гяура е безсмислена. Много над нейния кървав акт стои милосърдието. Облечен с униформата на покойния Карим, гръцкият боец поема към своите. Севим, в дрехите на мъртвата си майка и с фередже - при родственици, които ще я пазят. Заключителните редове на новелата приемат баладична украска. Двамата млади съвсем несъзнателно моделират в същността си духовете на майката и на Карим. Момичето влачи крака си като старицата. Войникът, в чужда униформа, я нарича „Аннем”. В суматохата не са разменили имената си и знаят, че повече съдбата не ще ги събере. Но… „Тя се изправи, погледна го мълчаливо и дъхът й спря, накуцвайки, тръгна към него. „Карим, момчето ми…”, две думички, които го изпълниха с много смелост, обич и надежда. Без да разбира какво му казва…”
Ако бъда запитан какво е основното чувство в книгата на Панос Йоанидис, без колебание ще отговоря: „Преклонение пред Кипър!” Ненатрапчиво, възвишено, красиво. Вълнуващо. Истинско. Достойно за пример. Върху който ние, българите, има какво да помислим с неудобство и самокритичност. Сборникът е пропит с философска концептуалност за бъдещето на света и на обществото. За ролята на личността днес като следствие от минали години - противоречив постамент за делата ни утре. По които идни поколения ще отсъдят какво сме завещали и с какво сме съгрешили пред тях. Със съвест, нравственост, вътрешна красота и човешка търпимост един към друг в рамките на гражданската пирамида. Ще добавя, че „Пет кипърски новели” не могат да се преразказват. Те трябва да се прочетат. Което значи да целунеш аромата на роза в градината, където цъфти. А не да го вдишаш през витража на цветни илюзии…