ЖАЖДА ЗА УТРЕ
Четейки книгата на Иван Енчев „Жажда за утре”, усещаш една цялостност, която е трудно да се постигне при толкова много есета и статии. Може би, ключът към нея е общата тема - а тя е България! Главният герой на книгата е България с нейните болки и проблеми, с лутането на прехода, със самотата и озлоблението на хората й, с липсата на избор, с безсилието, с демографския срив, с девалвацията на изконни ценности, с трагичната съдба на твореца - неразбран и отхвърлен, роб на своята собствена съдба по своя собствена воля.
Книгата е разделена на 3 части с емблематични заглавия : „Надежди в клетки”, „В окото на градушката”, „Пътеките - много, пътят - един”. Цитирах ги не случайно - авторът ни води по пътя, извървян от нашето общество през десетилетията, и от всеки ред блика болка и съпричастност. Не е възможно тази интензивна емоция да не зарази и читателя.
Има цели поколения, чийто житейски опит се оказа безполезен - те не могат „да харчат кожата си”, не са научени да оценяват високо своя труд и да искат адекватна оценка и заплащане за него. Има цели поколения, възпитавани в скромност и сдържаност, а сега се оказва, че тези добродетели по-скоро пречат, защото нахалният и бруталният с нокти и зъби измества всички останали. Нещата са стигнали дотам, че хората да получават полагащите им се по закон социални привилегии с неудобство и накърнено достойнство, като милостиня…
Много от заглавията са перифрази на популярни думи и изрази, като е подчертан, доста карикатурно, последният, нашенският принос към световната съкровищница на словото и към собствената култура: „Quo vadis, бай господине?”, „Потайната вечеря на архимонополисти.”, „Печален странник в бетонен блок”.
Вярно е, че никой не е пророк в родния си град. Но нашето общество не умее да цени своите ярки личности… С много болка авторът пише за скритите капани, които дебнат твореца по неговия път. И, все пак, с радост и болка бих искала да цитирам вълнуващите думи на автора за него:
„Ала в миговете, когато твори, създателят на истински художествени ценности никога не мисли за утре. Той е творец на самия себе си. Вездесъщ властелин, препускащ с бял жребец през цялата Вселена. Зъл сатана, рушащ по своя път и поеми, и драми, и картини, и скулптури, и мелодии. А в нашите души заблести ли поне една искрица, палната от неговия устрем, ние чувстваме, че е минал и покрай нас, и я кътаме у себе си като лъч от топла лятна звездица - с възхита и болка, с поклон и отричане, с вяра и съмнение.”
Е, не е професионално, но аз съм пристрастна - пристрастна съм към онази част на книгата, която говори за загубените илюзии и ценности и която, все пак, утвърждава огромната роля на родния език, силата на кирилицата, тежката съдба и духа на българския писател и на българския журналист - обречени на оцеляване в една безкрайно дълга духовна зима.
Тук е и проблемът за безразличието на държавата и обществото към съдбата на твореца, тук е и опитът на властимащите да стеснят смисъла и използват за свои цели дори вапцаровата „Вяра”.
За съжаление, горчивите мисли на Иван Енчев намират многократни потвърждения в нашите тежки дни. Припомням си тъгата на Иван Кулеков по повод смъртта на актьора Велко Кънев. Неговият безпомощен гняв от това, че красиво и скъпо облечени политици са се наредили да четат надгробни слова като начин да извлекат политически дивиденти дори от смъртта на твореца, се запечата дълбоко в съзнанието ми…
„Бывали хуже времена, но не было подлей!” - пише Некрасов, без да подозира даже колко още повече може да се влошат нещата в едно общество. Да, България е преживявала войни и национални катастрофи, но, колкото и парадоксално да звучи, това са били периоди на народно обединение и подем. А сегашният духовен разпад започва да изглежда необратим и това е едно от тъжните внушения на книгата „Жажда за утре”. Тя говори и за панелните блокове, заменили родната стряха и лишили много поколения от самата представа за бащин дом, и за липсата на любов към земята, просто, защото е прекъснат контактът с нея, и за тежкия отпечатък на годините атеизъм, наложен с огън и меч, за ритуалите, лишени от душа и смисъл, за жаждата ни за човешка близост и отчуждението, за миражите, заменили синовната признателност, за нашата линееща земя, за нашите поводи за гордост, потънали в забвение и мрак…
И същевременно, тази книга ни припомня за кого бие камбаната - тя бие за нас! Тя ни призовава да се освестим, за да не бъдем прокълнати от поколенията, на които няма да можем да оставим неразпилени бащини завети! Тази книга ни призовава да се запитаме дали сме достойни за България! И не, не настръхвайте вие, които бяхте омерзени от ураджийския фалшив патриотизъм на комунистическата диктатура. Става дума за нещо истинско, към което да се завърнем, и което да стопли душата ни! Става дума за непреходни ценности, които са пред очите ни, и които могат да ни вдъхновят за нашето утре. Голям риск е да се пише за красотата на родината ни дори след шедьоврите на Вазов и Каравелов, та камо ли сега. И, все пак, Иван Енчев се е осмелил да направи това:
„Хубава си, родна земьо, през всичките сезони.
Хубава си вдън душата и кръвта ми. С две очи те гледам: с четири те виждам! Ти си и Зорница, и Вечерница на моя свят.
Боже, какво повече да искам?!”
Това дотук добре - ясно е на всички за какво става дума - и тъжно, и ясно. Но накрая, в последните редове на тази книга е нейното, може би, най-важно послание, отправено към нас:
„Послепис:
И все се питам богомолно, все се питам, питам: Родино, накъде отиваш?”
Истинската литература е призвана да задава въпроси, а не да им отговаря. Отговорите се дават от науката. Литературата и изкуството въобще са призвани да въплътят в слово и музика, в картини и танц вечно търсещия човешки дух, пред който стои винаги въпросът за избора - на път, на поведение, на ценности. Какво ще избере българският дух и ще живее ли той в нас, ще бъде ли той нашата жажда за утре, за по-светли бъдещи дни? Въпросът остава отворен и чака отговор от бъдещето.
Иван Енчев, „Жажда за утре”, Изд. „Българска книжница”, София, 2011/
