Илияна Делева

Казват, че петък вечер е парти вечер. За мен също е време за парти. Но по-необичайно. Решила съм да се нагостя с балканска реч и чай, но не обикновен, а последен. Тези, които следят книжните новини вече се досещат - подарявам си представяне на книга „Последният чай” на македонската писателка Винка Саздова.

Издателите от “Бард” и книжарите от “Пингвините” са се подготвили: масичка с два стола, чаша чай за писателката. Вероятно чаят не е последен и е приготвен с любов от балкански билки.

До началото има няколко минути и аз се зачитам в анотацията на гърба. „Състрадателен, обичащ, нежен и същевременно силен” роман, „който отключва нашите собствени истории.” Това звучи обещаващо. Книжарите още се суетят. Мога да разгърна страниците напосоки. Това е игра, която играя от малка. Понякога ме разсмива, а друг път ме води до прозрение. Нахъсана съм да разбера коя от моите истории би отключило случайно изречение от тази книга. Попадам на епизод, в който към героинята се залепва дете, нарича я „мама” и я следва навсякъде. Замислям се за женската си участ и за необходимостта да бъда мама, не само у дома за собствените си деца, а и за ученици, за приятели… при толкова различни ситуации.

Поглеждам - авторката още не е заела мястото си, часовникът бавно върви към уречения час, но още има време. Отварям книгата отново. „Но в живота има моменти, в които не можеш да се върнеш.” Един и два ли пъти който и да е от нас е заставал след избора с това съзнание - било каквото било, от тук нататък няма връщане, има само напред.

И още: „Понякога отговорът се дава с мълчание.” А ние все говорим и говорим. Колко малко трябва - да замълчиш за миг, да помислиш, да се вгледаш в себе си и ето го отговора, съвсем близо и съвсем ясен.

Яна Нотова от изд. “Бард” поздравява спрелите в книжарницата тази вечер и ни представя жената до себе си. Елегантна, стилна и обикновена, една жена като нас, а наречена „балканска фурия”, „най-продавана македонска авторка”. Това е Винка Саздова. Тя по-добре от всеки друг може да се представи и да разкаже за книгата си. И го прави - непринудено, с прости думи. Щастлива е, че след шест издания в Македония книгата й е преведена в Хърватска, а сега и в България. Гордее се, че е първият македонки автор издаван от Бард и първият им гост от съседната ни страна.

Свикнали сме да се въртим по света, а да не познаваме най-близкото, което ни заобикаля. В. Саздова е от авторите, които опитват да променят тази представа.

„Последният чай” се оказва успешна книга. Може би, защото разказва универсална приказка. Героинята е от жените, които привидно имат всичко: успешна професия, спокойно семейство, три деца. Би трябвало да е осъществена. Но все пак има нещо, което не й достига. Тя тръгва да го търси някъде далеч - в Индия. Колкото по-далеч е от дома, толкова повече разбира, че не й е нужно да е там, защото всички носим истината в себе си. Приблизително така разкрива Винка Саздова основната идея на романа си.

Задава си въпроса в какво се крие тайната на успеха? Някои от отговорите, до които вече е достигнала са: искреността, това, че разкрива не някаква велика тайна, а психология и философия на живеене. Не превеждам думата живеене - няма нужда - тя може да се разбере като живот, житейски, но не: тя е точно това „психология на живеене” - нещо, което имаме, правим, макар и несъзнателно всеки ден.

Накрая писателката ни казва, че тази книга вече не е нейна, тя е наша. „Сега вие ще идете в Индия, вие ще намерите Учителя, вие ще тъгувате за дома. Може да разберете, че няма разлика между тях там и нас тук, че в основата на различните религии е любовта.”

Идва време да получим автографи във вече нашите книги. Сядам до Винка Саздова, докато пише. Говорим си малко за хубавата женска книга - тази, която е нежна, но и умна, за това, че на Балканите има много талантливи творци и дано светът да ги открива.

Преди тръгване Винка Саздова допива чая си. Споделя щастието си от срещата с българската публика. И тя няма да е последна - уверена съм.

Винка Саздова. „Последният чай”. изд. „Бард”, 2011