Рудаки
Абу Абдаллах Джафар ибн Мухамад Рудаки (по други данни, Абул Хасан) (858/ 860, село Панджрудак (Панджруд), Пенджикентски район, сега Таджикистан - 940/ 941, пак там) е таджикски и персийски поет, музикант и певец. „Баща на персийската поезия”. Родоначалник на персийско-таджикската литература и поезията на фарси. Основоположник на поетични жанрови форми. Ражда се в малко планинско село. Мухамад Ауфи в книгата „Лубаб ал Албаб” отбелязва, че Рудаки бил надарено дете, отличаващо се с добра памет и знаел наизуст целия Коран на 8 г. Започнал да съчинява стихове още като дете, имал приятен глас и умело свирел на арфа. Научава се да свири и на лютня, чанг и барбат, учи при изтъкнати учители, става народен певец, обичан от хората. Знаел арабски език, бил запознат със стиховете на арабските поети, доислямската история, древната литература и различните религии. Получава добро схоластическо образование. Взема за поетичен псевдоним името на родния си край. Счита се, че учител по лютня му бил известният Бахтияр. Двамата пътешестват по цял Кухистан (област в Иран между пустините Дещ-Кевир и Дещ-Лут). След смъртта на Бахтияр наследява неговата лютня. С времето славата му достига до столицата Бухара. Емирът на Хорасан Наср ІІ ибн Ахмад Саманид (913-942) го кани в двора си, където става придворен и минава по-голямата част от живота му. Абул Фазл Балами пише „Рудаки беше първият сред съвременниците си в областта на стихотворството, и нито арабите, нито персите имаха подобен на него”. Изявява се не само като майстор на стиха, но и като изпълнител, музикант, певец. Повече от 40 години живее при двора на Саманидите в Бухара, обръща особено внимание на възпитанието на младите поети, общува с везира Абул Фазл Баллами, поетите Шахид Балхи, Абу Исхак Джуйбари, Касаи, философа и поета Абул Хасан Муради. Според една версия е сляп по рождение, според друга - го ослепява везир, който го ненавиждал. Това, че поетът е бил роден сляп, опровергава иранският учен Саид Нафиси (1895-1966), който твърди, че Рудаки бил исмаилит. През 940 г. избухва голямо въстание срещу исмаилите (кармати) в Бухара, което слага край на империята на Саманидите, а Рудаки, като исмаилит и придворен саманид, според някои източници, е подложен на изтезания - ослепен е и му е счупен гръбначният стълб. М.М. Герасимов, който извършва реконструкция по лицето му, смята, че е ослепен с желязо като вероятна причина е отказът му да напише хвалебствена ода срещу заплащане. Факт е, че малко преди смъртта си, около 937 г., поетът изпада в немилост, напуска двореца на Саманидите, отива в изгнание и умира в пълна нищета в родния кишлак. Както пише Самани в книгата „Ал-Ансаб”, поетът умира през 941 г. в родното си село. Родоначалникът на съвременната таджикска поезия писателят и ученият Садридин Айни (1878-1954) по устни народни предания успява да открие гроба му, недалеч от кишлака Панджруд, Пенджикентски район, където до един неголям приток на Зеравашан се намира малкото селище Рудак. Един от най-плодовитите поети на своето време, Рудаки написва според преданието повече от 130 000 бейта (двустишия), според друга версия - 1 милион и 300 000 двустишия - съобщението от източниците допуска двояко тълкование. До нас са достигнали 960 бейта. Изцяло е запазена касидата „Майка на виното” (933), автобиографичната касида „Ода на старостта”, 40 четиристишия (рубаи), фрагменти от панегирични, лирични и философско-дидактични произведения, включително седем поеми - маснави, известни са имената на две от тях: „Слънцестоене” - поетично изложение на „Синдбад-наме”, произведение за женската хитрост и „Калила и Димна” (932) - поетична преработка на едноименното пехлевийско произведение, запазено на арабски език. Реализмът, нравствената тематика, простотата на римите, отсъствието на хиперболи са отличителни черти на „Калила и Димна” на Рудаки. По израза на френския ориенталист Дармстетер, Рудаки е поставил фарси на трона на поезията. Лексикалният състав на стиховете му съдържа много думи и изрази, които и след 1150 години са разбираеми за съвременния персийски читател. Лаконизмът, простотата на поетичните средства, достъпността и яркостта на образите в поезията на Рудаки е определян като хорасански, или туркестански стил, запазил се до края на 11 век. Рудаки писал в най-различни жанрове - касиди, газели, панегирици и елегии, но главно място в творчеството му заемат касидите. Под въздействие на Рудаки твори плеяда поети, живеещи в двата тогавашни литературни центрове - средноазиатски (Бухара и Самарканд) и хорасански (Балх и Мерв). Най-изтъкнати сред тях са Шахид Балхи, писал на фарси и арабски дълбоко философски стихове, и Абу Шукур Балхи, автор на дидактичната поема „Афарин-наме” („Книга на творението”), Абул Муайяд Балхи, Тайян Марвази и др. Майсторството на Рудаки и огромната му заслуга в развитието на литературата са признати и високо оценени още приживе на поета. Неговият съвременник, поетът и мъдрецът Шахид Балхи, сравнява изяществото на стила му с Корана. По-младият му съвременник - Дакики го определя като „имам в изкуството на словото” и признат майстор на касидата. Сред поетите, живели след Рудаки - Рашиди Самарканди, Низами Арузи и други, също признават първенството на Рудаки в персоезичната поезия. Например известният познавач на персийската поезия Низами Арузи, живял през XII век, нарича Рудаки устад, т.е. наставник на всички пишещи стихове по света. Известни поети и писатели от 10, 11 и 12 век, т.е. Фирдоуси, Бейхаки и Хакани, в произведенията си споменават за славата на Рудаки. Но след 12 век стиховете на Рудаки постепенно започват да изчезват и в резултат до нас са достигнали по-малко от хиляда бейта. Прието е да се смята, че ръкописите с негови стихове, подобно на много други, съставени и преписани през 10-12 в. и пазени в дворцовите библиотеки на Хорасан и Маверанахр, са били унищожени по време на монголското нашествие. „И този, - пише българският му преводач Йордан Милев - който бил „бисер” в шахската корона на независимата от Арабския халифат династия на Саманидите, управлявала Хоросан до 999 г., потънал в изгнание, изчезнали творенията му, обрасъл в трева гробът му и може би щял да бъде завинаги забравен, ако Фирдоуси и Хафез и други благодарни нему поети не го споменали няколко пъти в своите творби, ако не били и няколкото реда, написани от Мухамад Ауфи в една от най-старите от запазилите се антологии на средновековната персийска поезия „Лубаб ал Албаб” („Сърцевина на сърцето”) “. На предполагаемия гроб на поета в родното му село е издигнат мавзолей (1958). Известният британски изтоковед Едуард Браун отъждествява поетичния слог на Рудаки от гледна точка на лекотата на възприемане със слога на Шекспир и отбелязва, че персийската литература и поезия е започнала мощното си съществуване в Хорасан през 10 век, и 1000 години по-късно в нея са настъпили незначителни промени, така че стиховете на древни поети като Рудаки са разбираеми и близки на съвременните иранци, както и стиховете на Шекспир за съвременните англичани.
Публикации:
За Рудаки:
ИЗ „РУДАКИ: БАЩА НА ПЕРСИЙСКАТА ПОЕЗИЯ”/ брой 35 декември 2011
