Ваня Колева

Проблемите на журналистиката и писането като творчески акт Димитър Подвързачов разглежда широко и многоаспектно. В поезия и в проза, лирично-меланхолно или иронично, а понякога саркастично, често пародирайки класически образци, но и самопародирайки се, той създава, може да се каже, своеобразен курс по журналистическо майсторство; учебник за това, как трябва и как не може да се пише.
Както сам отбелязва в последната си статия – “По повод” (“Йовков лист 1884-1937”, София, 23 ноември 1937): “Човек, който обича да дращи по вестниците, би трябвало да има един вътрешен глас или един близък добър съветник, който сегиз-тогиз да му пошушва, че не е необходимо винаги да пише, че не за всичко бива да се пише и че никога не бива да се пише току-тъй, джаста-праста, сиреч – каквото му текне в момента или му се закачи за перото – и изобщо, че не е редно да се лигави, когато пише.”(1)
Според Димитър Подвързачов пред журналистиката се очертават две перспективи.
Първата – печатът да се обезличи, да се уподоби с “шербетя” на “Мустафа шербетчията” от едноименната басня (“Щурец”, г. III, №138, 2 август 1935) на поета и според желанията на клиентите често да мени “боята си” – защото “парата и за вас е интифа”. Тоест журналистите да сверяват часовника си по парите, които получават.
И втората перспектива – да се пише с чувство за отговорност, съвестно и смело. Истината да се казва “право във очите”, въпреки риска, “че има да ядеш зеде пердах” – по баснята “Истината” (“Щурец”, г. III, №140, 16 август 1935). Да се пише интелигентно, културно, като се съдейства за издигане на нравствено-етичното и естетическото равнище на нацията.
Изборът на втората перспектива е свързан с нелеки проблеми. Независимо от амбициите на отделния пишещ или на редакторския колектив като цяло, въпреки желанието за отстояване и утвърждаване на ясна гражданска позиция, едно издание не може да не се съобразява с условностите, наложени от действителността. Колкото и високи да са критериите на изданието, всъщност “вестникът е онова, което е публиката”; “уви, ние не можем да го издигнем по-високо от ръста на нацията”(2), констатира писателят.
“Прокълнат” да бъде творец, Димитър Подвързачов извежда критериите, определящи публицистично-художествената стойност на един текст. Маркира нормите, които, ако човек не осмисли и не превърне в свой вътрешен коректив, би заприличал на онзи “търговец на дърва”, който между другото “написал, знайш, една трагедия в шест действия” (“Дарен народ. Листчета от дневник. 19 юни” – във: “Вестник на вестниците”, №31, 12 юли 1926). Но Димитър Подвързачов не предлага научен трактат, не създава дидактично съчинение. Той разгръща концепцията си за естетически издържаното произведение, за журналистиката като цяло, посредством въздействената сила на художественото слово. Избира пътя на изображението, експресията, а мерената реч често пронизва и фейлетоните му. Посочва примера на предходници и съвременници – онези, от които сам се е учил и които дълбоко и искрено цени.(3)
И така, Димитър Подвързачов многократно поставя въпроса за избор на тема. Тоест определянето на онези явления от живота, за които ще се пише; осмислянето на информацията, която ще се интерпретира. Изборът, формулировката на темата, е невралгичният момент, след който се взема и решението, по какъв начин ще се представи тази информация, какъв образ ще й се даде. Това е процес, свързан с напрежение на ума и специфична нагласа.(4) Освен потъване в злободневието и търсене на любопитни събития, на актуалност и изненада, от значение за журналиста е способността му да провиди и изолира общественозначим проблем. Защото щекотливостта на темата осигурява както различни подходи на изложение, възможности за продължение на текста във времето, така и интерес от страна на рецепцията. Докато липсата на тема е твърде неблагоприятен момент (по фейлетона “Без тема” – в: “Зора”, г. II, №497, 14 януари 1921). Необходимостта от проблемност на темата и оригиналност в разработката й разкриват също хумористичните миниатюри “Пролет” (“Демократически сговор”, г. VII, №1924, 27 март 1930), особено една от тях, представяща ритмизирана в ямб проза, с фиксирани вътрешни рими:

“Подай ми тема жива, та да ми станеш драг! Сюжет ми дай – тогива ще пиша, още как!
– Добре! Сюжет ли? Ето – все стар и вечно нов. Пиши за туй, което си винаги готов: за пролет, за любов! За въздуха, небето, жената и сърцето, на Мишо за бомбето, на Джаджев за шкембето – за всичко ново-вето… от тук до Самоков.”

Бликащата от тези редове ирония е резултат от контраста между претенциозността на инверсно построеното ключово понятие “тема жива” и дребнавостта на реално зададените теми. Словосъчетанието “тема жива” е пародиен превод на “любов жива” у Христо Ботев, като и в двата случая става дума за маркери, свързани с определен жанр – този на молитвата. У Христо Ботев лирическият Аз трябва да измоли борческо-патриотична воля и енергия за масите: “любов жива за свобода” (“Моята молитва”). У Димитър Подвързачов мечтаният дар засяга единствено адресанта и неговата ежедневно-професионална ангажираност. В същината си хумористичната миниатюра актуализира и друг Ботев текст, познат на рецепцията и посветен на “баба ми на хурката” (“Защо не съм?…”). Въпреки дистанцията във времето и променените реалности, въпреки различността на социално-политическите условия, не само Христо Ботев, но и Димитър Подвързачов въстава срещу беззъбото дребнотемие, срещу фалша и лицемерието в творчеството. Новото време поставя свои, достатъчно сериозни теми, но се изисква чувствителност за улавянето им и смелост те да бъдат изречени.
За това, как Димитър Подвързачов осмисля противоречивата същност на обществено-икономическите порядки, как той оценява проблемните ситуации, свидетелства неговото творчество. Достатъчен е бърз преход през стихотворенията му от различни години, за да се открои действената социална ангажираност на поета, волята му да назове нещата и същевременно изобретателността да го направи запомнящо се, оригинално. Показателни са: “Из улиците” (“Смях”, г. I, 1911, №21, с. 4); “Резигнация” (“Смях”, г. I, 1911, №25, с. 2); “Монолог” (“Смях”, г. I, 1911, №30, с. 2); “Пред гардероба на театъра” (“Демократически сговор”, г. I, №264, 23 август 1924); “Животът” (“Демократически сговор”, г. VII, №1934, 9 април 1930) и т.н. Примерите са много и засягат въпроси за мира и за войната; за хляба и театъра; за обикновените и необикновени хора.
От друга страна, отразявайки събитията в международната политика за 1911 г., във финалното четиристишие на “Политика” (“Смях”, г. I, 1911, №8, с. 6) Димитър Подвързачов отбелязва, че “от голямо отвращение” към “тез въпроси политически”, той ги е стегнал “в рими дактилически”. И ако творбата е подчинена на ямбична ритмична стъпка, а отделните стихове завършват с мъжка клаузула, т.е. усещането за “дактилически” рими е спорно, то темата – актуалността и сериозността на явленията, за които се пише, е сред водещите нишки в творчеството на Димитър Подвързачов.
След като темата е вече избрана, е необходимо тя да се обвърже с определена идея – да е ясна позицията на автора относно представяната информация. Да е разбираемо как той оценява моделираната картина, какво утвърждава и какво осъжда. Димитър Подвързачов подхваща неведнъж въпроса за сериозността и личната отговорност на автора при взаимообосновката на тема и идея. Но може би най-красноречиво и внушително този въпрос се очертава в цикъла басни “Под чинара. Из разказите на Кючук-Хасан”. Така в “Гаргата и орехът” (“Нови дни”, г. I, №192, 10 април 1935) мъдрецът Кючук-Хасан поучава, че при всяка работа, която върши, човек трябва да внимава – да мисли за “по-подир”; да се пази от евентуални неблагоприятни последствия и грижи, които би могъл да си навлече. А в “Настрадин и падишахът” (“Щурец”, г. III, №136, 19 юли 1935) изведената позиция е категорична – журналистът да се интересува най-вече за собственото си благополучие и добруване. За целта да пише безобидно и неангажирано – това е специална поръка към пишещите.
Енергично-заклеймяващата стихия над подобен тип журналистика се проявява посредством цялостното творчество на Димитър Подвързачов. В контекста на негови стихотворения с преобладаващо изповеден нюанс или на безкомпромисните му сатири и фейлетони, като се имат предвид още и мисли от дневниците му, става ясно – басните пародират проблеми, които творецът е изстрадал, които е интерпретирал вече, но които продължават да са актуални. Така в стихотворението “Молитва” (“Смях”, г. III, 1913, №107, с. 4) лирическият Аз е категоричен – той би станал всичко, освен “поет, признат официално”. Отказвайки привилегиите на официозния писател, Азът отстоява свободата си да разобличава онези, които “всяка правда” заглушават (“Изповед. Намерено в книжата на един депутат” – в: “Смях и сълзи”, г. I, №14, 8 август, 1898). Той защитава правото да се противопоставя, но и да укори: “Ама управия, аа! – Нали гласувате все за тях – ще ги търпите…” (“Трамвай” – в: “Демократически сговор”, г. VI, №1697, 22 юни 1929).
Друго важно условие при писането е взаимовръзката на идеята и сюжета. Възможно е сюжетът да се конструира според вложената идея, но е възможно и обратното – идеята да се извлече от разгърнатия сюжет. Изкуството разчита на сюжета като похват за изследване на човека. И умелото боравене с този похват, оригиналността, неочакваността на сюжетното действие – дори в поетични творби, построени на основата на някаква условна събитийност и действеност – зависят изцяло от откривателската способност на автора. Във връзка с тази представа Димитър Подвързачов отбелязва във фейлетона, озаглавен именно “Сюжет” (“Щурец”, г. I, №30, 15 юли 1933): “Пък ти си седнал да твърдиш, че нямало сюжети. Сюжети дал Господ, ама няма кой да ги използува.” А в “Баснописец и грамофонни плочи. Автобиографична басня” (“Щурец”, г. I, №30, 15 юли 1933) творецът уточнява, че добрите сюжети са не само интересни; те са “даже със дълбок морал”. Необходимо условие при разгръщането на даден сюжет обаче е текстът да бъде правдоподобен, да носи илюзия за достоверност и максимална обективност.
Според Димитър Подвързачов чувството за мяра, за недопускане на своеволия и прекалена фантазия в изложението, е сигурен знак за самовзискателността, самокритичността на пишещия. Не бива заради евтината сензация, заради ефектността и продаваемостта на изданието да се правят компромиси с истината. Неморално, некоректно е например да се излиза с водещо заглавие “Грозното убийство в столицата”, въпреки че “убийство няма днес” (“Редакторът” – в: “Демократически сговор”, г. VII, №1847, 21 декември 1929). Или да се тиражират “новини”, за които “и пред Страшния съд” журналистът “не би могъл да каже” къде, кога и дали изобщо се е случило описваното от него събитие (“Без тема”). И пишещи, и редактори са длъжни да помнят, че “Нобелова премия за лъжа” не съществува(5).
Димитър Подвързачов нееднократно отбелязва, че е потребно да се мисли: кога и за какво се пише. Да се държи сметка за конкретния случай, за детайла, който може не само да допълни и уточни, но и обратно – да наруши предварително поставената цел; да разруши вложената идея; да внесе нежелани от автора ефекти. Показателен е случаят с телеграма за смъртта на “един турски принц”, пред името на когото във вестника излиза “един дебел черен кръст” – и Бурхан ефенди “беше вече… покръстен” (“Десет години. Нещо като спомени” – във: “Вестник на вестниците”, №28, 3 май 1926).
Анализирайки публикациите в пресата, Димитър Подвързачов обръща особено внимание върху стила на различните вестници. Сред основополагащите критерии за добра журналистика той поставя точността и яснотата на езика. Прецизираният изказ според писателя изключва еднообразните паразитиращи клишета и обезсмислените от честа употреба фрази (по фейлетона “Без тема”). Със силата на иронията и сарказма, имитирайки езика на едни или други издания, както и в анализите и бележките си, Димитър Подвързачов се обявява срещу натрупването на прилагателни имена, които утежняват и разводняват фразата. Декоративно-многословният изказ според него води до парадокси, до конфузни ситуации, които далеч надхвърлят желания от авторите ефект (по “Без тема”). Освен това езиковите единици трябва да се подбират според валентността им, т.е. да се съблюдава свойството на думите за съчетаемост помежду им. Неуместната употреба на думите по отношение на нещата, за които се пише, както и организирането на несъчетаеми помежду им единици, води до смехотворен и често – абсурден, резултат. В този смисъл е ироничната забележка на Димитър Подвързачов по повод съобщение във в. “Днес”(6), че “пролетните посеви се развиват много отлично”; и тя не е единствена.
Не на последно място Димитър Подвързачов поставя въпроса за логически последователен и граматически правилен изказ. Той подчертава задължителността на правописната и пунктуационна норма, непознаването на която е една от причините за недомислия по страниците на печата.
Творецът акцентира върху умението да се пише правилно. Имитирайки фраза от в. “Земл. знаме” (“Кризата трябва лекуване”), той формулира своеобразен постулат: “Писачът трябва граматика”(7). Въпреки различните правописни реформи, осъществявани през 20-те години на ХХ век(8), въпреки че “откак е поставен на разискване у нас правописният въпрос, всички сме станали езиковедци” (“До моята приятелка Фрици Тедуш” – в: “Зора”, г. III, №617, 13 юни 1921), Димитър Подвързачов отказва да приеме безпринципното отношение към проблемите на езиковата култура. В разочарованието си от ширещата се неграмотност, той отбелязва в своя “Речник на чужди думи”: граматиката е “наука от епохата на Тутанкамон. В наше време не се знае нищо за нея”(9).
На фона на неграмотността сред обществото и за да се намалят грешките в публикациите, Димитър Подвързачов поставя въпроса за коректорската работа като звено от издателско-печатарския процес. По думите на писателя, ролята на коректорите остава скрита за читателската публика, както и тази на режисьора в театъра.(10) А по повод ежедневието на коректорите, Димитър Подвързачов пише, че това е “едно от най-духовитите и префинени изтезания” за човека(11). Подобна тъжно-меланхолна нотка прозвучава в стихотворенията му – в “Нощем” (“Зора”, г. II, №580, 25 април 1921) и “Моето безсмъртие” (“Демократически сговор”, г. VII, №9, април 1930), например. Особено в “Моето безсмъртие”, което е пародия по “Моите песни” (1913) на Иван Вазов.
Следвайки ямбичния ритъм на оригинала, Димитър Подвързачов строи своя текст въз основа на противоречието между бурлескно и травестийно. Поетът трансформира заглавието на първоизточника, като по принципа на бурлеската възвисява “Моите песни” до “Моето безсмъртие”. След което в първа строфа променя обекта на поетизация и посредством травестийно снизяване – вместо своето творчество и специфичната, понякога неочаквана картина за света, която то гради, Димитър Подвързачов извежда в смисъл на живота си… коректорската работа. И обратно – бурлесково възвеличава коректурите като единственото ценностно свое занимание.
Във втора строфа поетът разширява обсега на пародираната основа. Той подлага на преоценка не само мисълта на Иван Вазов за неизбежно идещия край и чувството за спокойна умиротвореност на душата му, но и познатата от древността истина за кръговрата на човешкия живот (човек се ражда и умира). Като снизява травестийно сложните въпроси за живота и смъртта, лирическият Аз оповестява: “Ще бъда вечно земен гост – туй значи – / и смъртната тревога ми е чужда”. И накрая, подлагайки на съмнение и представата за възмездие след смъртта, Азът стига до усещането за безсмислие на извършваната работа (“на онзи свят е всичко в ред, така че / от мойте коректури няма нужда”). Възприеманото в началото като повод за “Моето безсмъртие”, на финала се обезценява и отрича. В противоречието между двете позиции се проявява неудовлетвореността на Аза.
Според Димитър Подвързачов съблюдаването на маркираните най-общи правила, мислени в тяхната взаимообусловеност и комплексност, е условие за развитието на сериозната журналистика. В отстояването на функцията не само на информиращ, но преди всичко на образоващ, разследващ и коригиращ обществото инструмент, журналистиката, по разбиранията на поета, е в състояние да съдейства за изграждането на родината – такава, каквато той я вижда в мечтите си (по “На моя син” – в: “Отечество”, г. III, 1916, №34-35, с. 3).
Сред хаоса от социално-икономически противоречия, нравствено-етични проблеми и зле формирания усет към красотата, Димитър Подвързачов поставя още и проблема за липсата на реална самооценка у българина: докъде са неговите възможности и качества. В своя “Речник на чужди думи” писателят недоумява пред масово разпространеното мнение, че “автор” означава човек, “който е малко кръшнал от рождение и затова, вместо да се занимава с някоя сериозна работа – пише съчинения”(12). Като резултат: “Улиците гъмжат от необикновени хора” (“Дарен народ. Листчета от дневник. 19 юни”).
Затова и предизвикателствата са повече – пред Аза, пред обществото, пред журналистиката. А разрешаването им зависи от избора на редактори, репортери, коректори.

Бележки

(1) Подвързачов, Д. Избрани произведения. Съст. и ред. д-р Анна Подвързачова, Банчо Банов, Вихрен Чернокожев. Предговор Хр. Радевски. София: Български писател, 1981, с. 396. Обратно в текста
(2) Пак там, с. 205-207. Обратно в текста
(3) Тяхното творчество има определено място в свода на българската литература и “ние не смеехме, дето се казва, да гъкнем пред тях дори в мисълта си”, отбелязва писателят в “Как се запознах с Пенчо Славейков” (Днес, г. II, №407, 11.06.1937). Обратно в текста
(4) Подвързачов, Д. Избрани произведения…, 1981, с. 205. Обратно в текста
(5) Пак там, с. 198. Обратно в текста
(6) Пак там, с. 242. Обратно в текста
(7) Пак там, с. 245. Обратно в текста
(8) Вж. Русинов, Р. История на новобългарския книжовен език. Второ изд. София: Наука и изкуство, 1984, с. 329-333. Обратно в текста
(9) Подвързачов, Д. Избрани произведения…, 1981, с. 215. Обратно в текста
(10) Пак там, с. 187. Обратно в текста
(11) Пак там, с. 198. Обратно в текста
(12) Пак там, с. 213. Обратно в текста

THE WORKS OF DIMITAR PODVARZACHOV – A REMARKABLE LESSON OF JOURNALISM

Vanya Koleva

(Summary)

The works of Dimitar Podvarzachov could be thought of as an original course of journalism and they could be thought of as a lesson of how someone should write. Topic actuality, lucidity of the concept, originality of the story line, authenticity and verisimilitude, exquisite style of writing, logical sequence of the story line and grammatical correctness are the value standards for journalese that the author sets.

ДРУГАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА