Щилияна Драгнева

Големият френски писател Оноре дьо Балзак казва: „На твореца принадлежат всички цветя и бодли: той облича всички дрехи, прониква във всички сърца, изживява всички страсти, отгадава всички интереси. Душата му вижда света и го отразява.” Последното не е само красива метафора, а разкрива същината на писателския труд. Човешките сетива не са достатъчни за твореца: нужно е душата му да влезе в съприкосновение с другите същества, да достигне глъбините на душите, да почувства пулсациите им и ги облъхне със слово.
Художествената белетристика на Иванка Денева (романите „Жарава”, 1999 г. и „Кръстопъти и ветрове”, 2008 г., сборникът „Този корав залък - Животът”, 2003 г., отделни нейни разкази и новели) доказва вярността на тази метафора. Дали ще разкриват кръстопътната историческа съдба на народа или социалните катаклизми на „преходното” ни настояще, творбите й винаги са проникнати от милосърдно разбиране за криволичещата участ на човека и пропастните дълбини на душата, разпъвана от противоречиви страсти.
Психологическа проникновеност и хуманни чувства се преплитат в повестта, разказите и новелите от книгата „Този корав залък - Животът”. Сборникът не е формално „свързване” на произведения. Във всички откриваме мотива за страданието, горчивината, но и сладостта на живота. Емоционалната тоналност придава цялостност на книгата и тя въздейства като една творба с нравствените си общочовешки послания. Всяко произведение, разгледано в контекста на останалите, разкрива нови смисли и психологически мащаби на творческия замисъл. Всички компоненти на повествованието се подчиняват на авторовата философия за живота като непрекъснато движение, развитие. Коловозите му минават през падини и възвишения, но не спират - Животът-процес е дълговечен и любовта-надежда го съпътства. И ако първата новела започва с мразовита ноемврийска утрин, последната завършва оптимистично с утро, огласяно от камбанен манастирски звън-благослов и огряна от първите слънчеви лъчи река.
Героите също не са ситуирани само в настоящия момент. Умовете им бродят в миналото, душите носят белезите му, спомените им го възраждат в изповеди, вътрешни монолози, самоанализи. А очите пазят билoто и искат да съзрат бъдното. Дори заглавията на трите цикъла внушават усещане за движение. От архетипите през горчивината на залъка достигаме до копненията на сърцето. Забележете, не „копнежи”, а ласкавото „копнения” - дума, заредена с количественост и неограниченост във времето, защото Животът и Любовта са закърмени с дълговечност. А реката - поетичен образ-символ на Живота - в пълен синхрон с идейно-емоционалния свят на конкретната творба, потича кървава, мътна, сива или искряща, водопадна и слънчева. В повестта „Духовният учител” идва отвисоко, облива с пръски и извисява всеки, пожелал да се пречисти и възроди. До манастирската река, отпил изворната вода, човек намира лек за душевните си рани, преоткрива доброто в себе си, божественото, което носи изначално, но е притулил в ъглите, и трудно го намира в катадневните грижи.
При първия прочит на книгата горчилка се утаява в гърдите, мъка свива гърлото и овлажнява очите. От всяка страница гледа страданието: многолико и въздействащо на всичките сетива. Съпътстват ни физически и душевни рани, „наказия” и безизходица. Трудно се преглъща „баятият залък” и горчи чуждият хляб, но това е едната - тъмната страна на живота, и тя е показана с всички нюанси на мъката. Но животът има и друга страна и при задълбочено вглеждане в текста се откриват многобройните проблясъци на светлината. Тя струи от физическата и духовна красота на някои герои, в мъдростта и поведението им, от разбиращата обич на авторката, природните хубости и от музиката на словото.
Неслучайно първият цикъл е с наслов „Архетипи”. Героите - първообрази, при цялата си тегота са запазили способността да съчувстват и обичат, съхранили са изконни човешки ценности и надмогват трудностите с мъдрост и достойнство. След като сме трогнати до сълзи от сиротността, самотата и ужаса на малкия Стефан от новелата „Чужд хляб”, ще открием неочаквани внушения в едва произнесените думи от безнадеждноболната Маруца: „Не бой се, момче!” През прага на отвъдното, познала радостта и болката, жената ще вдъхне смелост на детето. Зад думите й прозира мъдростта „Не се страхувай от мене, от живота - бъди силен!”
Крепкост е нужна и на тримата старци от разказа „Ложе”. Над обезлюденото село, тревясалите гробища и самотниците, които подготвят вечния си дом, стенат елшаците и оплакват мъртви и живи. Страшно е да копаеш сам гроба си, но нима не е страшна мъката да оплакваш чедо, или цял живот да крееш по една любов!? Степенуване съществува ли и съпоставими ли са съдбовните житейски трудности? Не може да се отговори еднозначно, но няма съмнение, че поведението на тези хора буди съчувствие и дълбок поклон за съхранените чувства и морал. И една българска Татяна Ларина ще каже: „Късно е, Драго, - трудна съм! Не се погубвай, че си драг на сърцето ми!”- и ще запази чест и достойнство. А осемдесетгодишният старец ще нарича гальовно младежкото си слънчице „Миле! Милице!” Трудната съдба не ги е озлобила и те са скътали обич и нежност, топлота и щедрост. Пред извисения им дух „наказията” на живота е безсилна и светлина струи от глъбините на душите.
В новелата „Одисея на старостта” съдбата на възрастните хора не е по-отрадна. Забравени, изоставени от близките си или доброволно дошли в старческия дом, тези самотни души надмогват страданията. Думите им дишат с мъдростта на дълголетието: „Че какво да ти река, момиче, за живота тук? Носим го като всички - без вайкане! Младите искат да летят, а не са заякнали: трябва да им помогнем!” След потискащата картина на Дома и погребалното шествие в зимния ден на едва кретащи хора, като благодат идва жестът на Сима -директорката: да приюти в къщата си баба Янинка, изплакала и последната си надежда за спокойни старини след смъртта на дядо Хараламби. В досега с тези достойни люде Борозанова е калила живеца си, познала красотата на мечтите и сладостта на живота. И ще намери сили да посрещне поредните неласкави предизвикателства на ежедневието.
Разделът „Архетипи” завършва с повестта „Духовният учител”, в която са синтезирани нравствените терзания на човека, изгорен от греховна любов, потърсил балсам за душевните си рани и целение от обидата и страха. Мъдростта на учителя ще освети пътя за надмогване на страстта, за да остане любовта към живота: пречистена, извисяваща, вдъхновение за творчество - всеопрощаваща.
Творбите в цикъла доказват безспорния белетристичен талант на Иванка Денева. Достатъчно е да посочим сложните композиционни решения, използването на художествения детайл, словесната многопластовост. Има и нещо друго - то ни облъхва от всяка страница и не се забравя: трепетно-почтителното, коленопреклонно отношение към предците - стожери на добродетели.
Криволичещи са житейските пътища и на героите от другите два цикъла с разкази и новели в сборника „Този корав залък - Животът”. Някои от тях преминават през горнилото на самосъда, изповедите им - мъчителни, са друм към пречистването. Няма вайкане и самосъжаление в думите на Рую от едноименния разказ. Равносметката е подредила, степенувала вината към себе си и близките. Разбрал, че е преплел правия и кривия път, Рую ще завърши изповедта си с прозрението: „Като баят хляб е корав тоя живот, ама е сладък, че се дава веднаж, и макар с един крак - трябва да го живейш! Докрай! И с аршина, който сам си си отмерил!” Самовглеждането и самопризнанието са стъпки към пробуждането на доброто и развиделяването, с което завършва разказът, макар и бавно, е настъпило и в неговата душа. Дори кучето Лаза, другар в самотата му, сякаш е усетило болката и решението да изтрие горчилката на такъв живот, като изкупление съчувствено ближе разплаканото му понякога лице…
В много разкази добротата, човешкото състрадание и отзивчивост се проявяват в неочакван жест, пробудил надежда, донесъл светлина. В „Почти Герашка история”, когато сме решили, че само природата ще оплаче покойника вместо децата му, идва потресният финал: момченцето с белия карамфил се хвърля със страдалчески вик в гроба, за да почувстваме, че чистотата и обичта продължават да съществуват в помръкналия от фалш, алчност и отчуждение свят.
„Луднал, загубил благост и мед, сбъркал друмите!”- така ще го определи баба Кераца от разказа „Петльов гащ”. Приютена в бездомността си при лудите, тя ще окайва не себе си, а насилената сирота Наталия. И отново завършък в произведението, подтикващ към размисъл: „А майката на сводника дълго не намираше пътеки към мъжкия затвор в града…” Трудно една майка приема, че детето й е извършило зло и сърцето й не се смекчава лесно за прошка, когато осъзнае това. Творбата за зверски насилената и унизена Розица („Домашна помощница”) завършва със свенливо подадения букет бели рози от другаря й - символ на чисти чувства и помисли. Любовта на младежа ще превърже и излекува душевните рани на девойката. А белите рози ще ни върнат към Й. Йовков, за да подсилят подтекста на този емблематичен за литературата ни художествен детайл.
Много страници от сборника „Този корав залък - Животът” са посветени на любовта. А за нея Павел Вежинов пише: „Няма смешна обич на този свят! Има грешна обич, има нещастна обич, има истинска или въображаема - и всяка от тях е едно от малките чудеса на живота!”
Не по-малко чудо е умението да се изразят или опишат преживяванията на влюбения. А Иванка Денева владее това чудо и не е изкушена от сладникави истории, шаблонни любовни обяснения и приказни развръзки. Тя остава вярна в избора си на драматични ситуации и психологическа достоверност. Объркват се пътищата на страстта, както се случва с чувствата на героите в повестта „Духовният учител” и в новелата „Зарена”. И тогава идват терзанията. Бягство от себе си, от близките и света, избавление от чувството за вина и греховната любов търсят героите. Вътрешните монолози, изповедите им, всички художествени образи разкриват изпепеляващата сила на страданието, помръкналата им душа: там прониква взорът на писателката, за да сътвори картината на самосъда.
Думите на Радул от повестта „Духовният учител” разкриват копнежа и мъката в тази любов: „Като сън съм я бленувал, като вода! Няма бял ден за мене - свредел в сърцето ми се забива, главата ми пламтеше: моите гледци бяха изтекли по Дорина!” Прекрасно е описанието на лунната вечер, реката с „бялата вода” от приказката и къпещата се в нея млада жена. Тогава скулпторът Сакарев ще открие въплътен идеалът за красота, ще се доближи до Пушкиновото откровение в стихотворението „На А.П.Керн” „как гений чистой красотьi”. После дълго ще търси лек за душата си, спасение и хармония със себе си и света…
Живата жар в изповедите на Зарена от едноименната новела и на Искрена от „Две прошки” - объркани от несподелени чувства и постъпки девойки - им помага да тръгнат по нови пътища, да намерят себе си и прошката, научили трудните уроци за достойно живеене. Изстраданото прозрение на игуменката: „Няма щастие, ако сториш зло!”, зазвучава като заклинание и ще напътства Искрена в лабиринта на съдбата.
Не само идейно-тематична, но и художествена близост се открива между повестта и новелите в белетристичния сборник „Този корав залък - Животът” на Иванка Денева. Одухотворената река, искрящият кехлибарен мед, камбанарията и звънът, водопадът и кладенецът, утрото и слънцето: все образи, които отвеждат към възкресението на душата. Подредбата в бащината къща на Зарена (от едноименната новела) с аромата на дюли, манастирската стая с бели перденца и червено мушкато, красотата на природата и библейските слова на учителя Паруш Далов (повест “Духовният учител”), ни връщат отколешната представа за чистота и нравствена извисеност.
С нежност, искреност и богата душевност завладяват писмата и стиховете на младия войник Георги от новелата „Трептежи”. Чувствителни и раними са хората с ангелски души като него и е невъзможно да оцелеят в огрубения ни, все повече оварваряващ се агресивен свят. Те жадуват висини, а се сблъскват с грубост и бездуховна нищета. И пророчески звучат стиховете на самоубилия се младеж:
„Да те облъхне синя тишина,/ когато се докосваш до звездите…”
Отмъстителност и нравствена слепота прекършват младостта на Елисавета от новелата „Любовта на лудата”. След смъртта на обичните й майка и сестра девойката губи разсъдък. Срещнали се с художника Красин, те ще открият любовта в края на лятото, при първите признаци на настъпващата есен и това подготвя за нейната обреченост. „Страдална” ще я нарече писателката, но с много финес и деликатност ще опише любовната сцена. Телата ще пеят в притома и одата на любовта ще се слее с всемира. Както и да се сплетат и разделят човешките друми, любовта се е родила: прекрасна, всеобемаща, напоила всяка клетка от тялото с омайно биле, сляла душата с божественото…
Много силно в творбата се проявява връзката между човека и природата. Те са неделими, завинаги свързани от космическия разум, чието око прониква до най-съкровените „копнения на сърцето”. А те го водят по непознатите пътища на любовта, която идва неочаквано - сгряваща и възродена, дори ако си паднал на „социалното дъно” и живееш отхвърлен от всички като клошар. В разказите „Раля” и „Силян и Чопра” авторката ще загатне за раждащата се, но неосъществена обич (поради смъртта на главните герои). Струйката кръв, пролазила между Силян и циганката като „няма сълза” (напомня за червения карамфил на неубитата обич между Шибил и Рада), ще е жалба по една несбъдната любов. Куршумът на Калана също прекъсва възможното щастие на Раля и Посивелия в произведението на Иванка Денева. Читателите ще допишат разказите с размисли за бъдещата съдба на ограбените живи.
Героите в някои от творбите на белетристичния й сборник „Този корав залък-Животът” са поети, художници, артисти: хора на изкуството. Чувствителни, самовглъбени, те търсят красотата за вдъхновение и творческо съзидание. Образите им са изградени с разбиране и почит. Писателката притежава живописни умения, завидна наблюдателност и естетически усет, проявени при описания на природата, избора на художествените детайли, имената на хора и местности. Пейзажите не са самоцелни, а органически се вплитат в тъканта на творбите. Природата диша, ликува, състрадава. Тя е неделима част от човешкото битие и душевност.
Една от отличителните черти в творческия почерк на Иванка Денева е детайлното описание на обстановката, без което разказите й не биха въздействали разтърсващо, потресно (както напр. пералното помещение в новелата „Петльов гащ”). С всички сетива се усеща ужасът в Дома за психично болни. Прекрасните цветове на бадема надничат през прозореца и напомнят, че в света трябва да има красота и без нея той би загинал. Всичко, което се случва в тази сграда, е престъпление спрямо човека и живота. Нарушени са свещени вселенски закони и заслужените наказания не могат да възстановят нарушената хармония. По друг начин изглежда банята в мезонета на убитата Рандева (новелата „Привидности”). Но внушенията са същите: и тук са прегазени човешките закони, а разкошът обвинява и осъжда.
За безспорния успех и въздействие на творбите в „Този корав залък - Животът” допринася и словесното богатство. Думите пулсират, омайват със стародавна хубост и сладост в речта на мъдрите дълголетници или звучат с книжовна прецизност в разговорите на интелектуалците. Прозата и поезията на живота непрекъснато се преплитат и словото ту се снижава до делничния изказ и интонации, ту трепти с поетична извисеност - в синхрон с порива за летеж, намерил своя художествен образ в детското хвърчило и люлката. Словесната многопластовост е характерна за всички произведения на Иванка Денева, но всяка следваща книга е изненада и предизвикателство за читателите.
Белетристичният сборник „Този корав залък - Животът” поставя на изпитание нашата човешка същност и ни подтиква да търсим отговори и на най-важните екзистенциални въпроси. След прочита на книгата никой не може да остане същият. Тя ни облъхва с милосърдие и любов, пречиства и просветлява, ражда порив за състрадание и добротворство, от които нараненият съвременен човек има потреба. Ако се научим да живеем с чисти помисли и съхраним божествената искра в себе си, светът ще бъде по-красив, справедлив и хлябът - сладък.