Таньо Клисуров

Сетих се за старото римско правило „Разделяй и владей!”. Сетих се неслучайно, а защото в един наш областен град група млади художници се обединили в секция под егидата на управляващата днес политическа партия. Това силно ми напомни за годините преди 1989-та. Тогава всички бяхме длъжни да се обединяваме под знаменателя само на една партия. И да отстояваме нейните идеи в руслото на т.н. социалистически реализъм. Който по-късно се оказа, че бил една фикция, измислена от тогавашните идейно верни на партийната кауза критици. И ако на времето съществуваше някакво скрито противопоставяне на партийни и безпартийни творци, днешното начинание на въпросните млади художници е също форма на противопоставяне срещу всички останали - те са привилегировани, подкрепяни от управляващите, назначавани са на ключови позиции в културните институции, активно участват в изяви зад гърба си с партийния знак.
Промяната през ноември в споменатата вече година уж провъзгласи точно обратното: изкуството и неговите творци не бива да бъдат разделяни от партийна принадлежност. Изповядвай каквито си искаш идеи, членувай в каквато си искаш партия, но остави читателя или зрителя сам да прецени какво искаш да му внушиш по художествен път. А художествените идеи винаги са по-широки и по-задълбочени от партийнополитическите. Затова не бива предварително в една изложба или премиера на книга, или концерт да натрапваш на публиката, че зад теб стои еди коя си партия. Недай си, боже, тя да е пък и управляваща, което още повече дискредитира „творческата ти” мисия. Но младите хора, както се казва, още зеленеят, могат да сгрешат. И все пак нужно ли е да минават същия път, който с горчиво чувство сме преминали по-опитните и възрастни поколения.
В книгата „Панихида за мъртвото време” на Любомир Левчев срещнах интересен цитат от Борис Пастернак. Големият руски поет казва: „…не се организирайте. Организацията - това е смърт на изкуството”. Ако е вярно, то творческата формация под партийна егида би трябвало да е двойна смърт за изкуството.
Ще споделя нещо като свой личен опит.
Промяната на 10 ноември промени не само обществения ред, промени и хората. И поетите от моята гилдия в това число. Настръхнаха не срещу властта да речем, а едни срещу други. Насъсквани не от някой друг, а от конюнктурните тогава партии. Излюпиха се два, че и повече, писателски съюза, две истини за „преди” и „сега”, две поезии… Някой би казал, че при демокрацията това е естествено, нали е въпрос на гледна точка.
И все пак две поезии? Да - тази, която продължи да изповядва класическите морални ценности: любов, човещина, уважение към традицията, социална чувствителност ; другата - постмодерната: подигравателна, деструктивна, егоистична, надменна, с непрестанно чоплене на вътрешното „аз”.
И в двете „фронтови” линии се окопаха и бездарници и талантливи поети. При изповядващите класическите ценности бездарието по-трудно се прикрива зад познати до втръсване образи и метафори, зад кухите рими. При постмодернистите не е така. Там нещата са „по-сложни”, трябва да ги „разгадаеш”. Додето стигнеш в края на краищата често до нищото.
Дано не прозвучи нескромно, аз си останах такъв, какъвто бях. Границата между тоталитарното време и демокрацията преминах с неизбистрен отговор на въпроса: А сега накъде? Загубих посоката. Вярвах ту на едни, ту на други политици. Те пропиляха надеждите ми. Достигнах до поуката: да се опирам най-вече на поезията - моя ориентир, моя компас в живота. Поезия от човека за човека. Той си остана моята единствена партия. И двайсет години по-късно заявявам, че не сгреших.
Обръщам се към младите творци от различните изкуства: Млади приятели, отстоявайте себе си, не се поддавайте на разни партийни внушения. Изкуството в края на краищата е едно и то действително трябва да служи на човека, на хората, а не на някоя конюктурна политическа сила или на нейния моментен лидер, дори когато е провъзгласяван за месия.
А към нашите демократични партийни лидери се обръщам с призива да не следват примера на древните римляни. Нека в отношението си с творците следват друга максима: Не разделяй, а давай свобода!