Марин Ботунски

1.

Всяка пъпка има свое клонче, на което се крепи, всяко клонче - свое стъбло, и всяко стъбло - корен. Пъпката може да се откъсне, клончето да се прекърши, стъблото да се нарани и пак да избият филизи, да насълзи като роса под кората пролетна мъзга, да наякнат клони и да развеят зелени коси. И в косите си да заплетат пъпки, да разпукнат в цвят, а в един добър ден и плод да завържат.

Изсъхне ли коренът - всичко е свършено.

Такава мисъл се върти в главата на Славейко, докато междуселският автобус плавно, но със своя си, ненаситна ярост гълта километрите по новата, току-що пусната в действие магистрала. Магистралата сече пряко Балкова могила, скъсява пътя от Враца до родното му село, и , кажи-речи, за трийсетина минути ще пристигнат. Слънцето блести в очите и нищо, че е пред залез, пак е силно, затова Славейко примижава или съвсем притваря очи и точно тогава мисълта още по-остро гложде съзнанието. «Изсъхне ли коренът… Никакъв корен не е изсъхнал, полу на глас й се съпротивлява Славейко, ама животът е такъв…» Не е идвал три години, вярно е, ама откак си отидоха старците от тоя свят нещо се счупи, изгоря и опепели душата му. Последния път, като се прибра в самотната къща, реши да скопа буренака из двора, да измаже задната стена, защото, кога сваляха дървеното скеле на асмата, два от прогнилите колове се счупиха, половината скеле се срина, смъкна мазилката и изкорубената стена дразнеше окото. «Кърпи съдраното, дорде е малко! - подвикна му дядо Евтим, комшията. - Ти си веке стопанин, нема кому да се осланяш.»

Нема кому да се осланяш… Славейко върви из двора и току се мерне фигурата на майка му, там, пред излъчето на къщата; после хлопне вратичката и пред очите му застане старият… И лицата им - живи в съзнанието, като на филм да ги гледа, и думите им помни, и израженията, с които ги казваха… Привечер, като влезе в стаята, не можа за минута да се отърве от тия видения и разговори Едно време чак го достраша, метна си якето па гърба, отиде в хоремага, изпи три стограмовки коняк, повървя със замъглено съзнание из нощните улици, изпуши цигара на моста на Ботуня, вгледан в тъмната шумяща вода, и чак тогава, полупийнал, с попритъпени сетива и мисъл се прибра, зави се с едно одеяло така, както беше с дрехите, заспа. . .

Никакъв корен не е изсъхнал, ами работата му е една такава, няма ден, няма нощ, не знае кога е събота и неделя. И той може да има вина - колко пъти се е канил, колко пъти е тръгвал… От речено до направено - като от лист до корен! - иде му наум оная поговорка, която често повтаряше майка му… Кой сега, пита се Славейко, е листът и кой коренът… Колко е променчиво и нестабилно всичко в живота. Допреди три години той бе листото, не безгрижно, но листо - със своите си грижи и мечти, с мисъл, която повече се рееше в бъдещето. И изведнъж, на тридесет и пет години, той стана коренът, с трудната и не съвсем лесно смилаемата мисъл, че пред теб няма друг в рода, че ти си опората, коренът за всички…

Шантава работа е тая твоя лутаща се и дълбаеща мисъл, упрекваше се Славейко, шантава. Завий крана на това въображение, успокой тия сетива и нерви… Творческа личност - хилава работа, лабилна н немощна откъм съпротива, а животът, виждаш, не е ни сантиментален, ни песенен, ами е усукан един, от много неща освободен, ама и от много неосвободен, иска въжени нерви и коравост, за да могат да му се навият юздите. Чувствителността е дарба божия, викаше майка му, за която се плаща със здравето. Вярно е, плаща се, скъпо се плаща, ама накъде ще се развива тоя наш свят, ако не е чувствителността, и най-важното - какъв творец може да бъде човек, ако е лишен от тая дарба божия.

Трудно се сложи животът ми, продължава да мижи срещу слънцето Славейко, трудно… Денем съм редактор на вестник с всичките му тежести, пътища и съвещания, редакционни екипи н проучвания на различни области на живота, с топовете хартия, от които трябва да се реже лекоумието и посредствеността, да се гони сълзливата сантименталност, прекаленият оптимизъм… Славейко си има своето сравнение, че поредният брой, преди да е излязъл на бял свят, е като човек на операционната маса. Той трябва първо да се почисти и прегледа добре, непременно да се види как работят сърцето и кръвоносните съдове, белият дроб, мозъчните клетки, нервните възли и разклонения, след това се изрязва онова, което гние в човека, почиства се нараненото място, зашива се отворът на раната. После се дава нужното лекарство, полагат се грижи за дооздравяването. Накрая човекът се подстригва и обръсва, носят му чисти дрехи и чак тогава го пускат да излезе… Човекът излиза здрав и разхубавен, а хирургът залита между белите коридори с възпалени очи, с напрегнати мускули, смачкан и смазан от тежката операция.

Денем съм редактор на вестник, улавя началната си мисъл Славейко, вечер се хвърлям в своите писателски работи. Като се прибере, най-малко час му е необходим, за да се слегнат нерви и да се охлади умът. В тоя час той хапва нещо набързо, взема петдесетина грама коняк или водка, защото си е внушил, че го успокояват, и те действително го успокояват, или пък притъпяват изострената чувствителност; после си вари кафе, сяда зад пишещата машинка - сам срещу много герои, които внимателно, усуквайки съдбите си, го доуморяват, докато намери вярната им пътека. От колко години вече е така - десет, петнадесет?… Като се спъне о камък или в подводна скала, или във витиеват селски характер, Славейко спира, излиза на малкото балконче и пали цигара…

Просторна е къщата на живота. Славейко отваря една след друга вратите, цяла нощ върви с герои предатели, герои мошеници, лъжци, отличници, добродушни мушици и, разбира се, с истински герои. Истински май е неточна дума, защото всички герои са истински…

Изсъхне ли коренът… Глупости, глупости… Неговото по-малко отстояване на корена ли е, отколкото лудешкото гонене на колите в събота и неделя, които се пълнят със зеленчуци и плодове, с боб и грозде, с кокошки н дамаджани?… Който гледа само на повърхността, никога няма да открие истинските ценни залежи. Отгоре-отгоре дори не се копае, не се обръща земята, за да дойде плодородният пласт, не се чете, не се изучава; отгоре-отгоре, може и да е парадоксално, но не се и гледа, или по-точно - не се вижда, ако се гледа така… Изсъхне ли коренът… Ядосва се на себе си Славейко: измисли сам тази мисъл, после се хвана за нея, изгражда си съпротивите и това го яде… За какво е тръгнал сега - нали пак за тоя корен, за тая късна повест, която трябва на всяка цена да допише, повестта за поколението на майка му и баща му, което изнесе в сърцето и душата си пожарите на едно въстание, съпротивата, войната, откъсващо се, след вековно срастване, от земята и добичетата, и неграмотно и полуграмотно, в полумъждукаща ясност сриваше межди, плетеше арматурите на тоя живот - днешния… И за друго е тръгнал, за друго, много важно, дето все го разказва на приятели и пишещи, но го разказва от чуждо име. Разказва го, ония цъкат, ахкат и се възхищават, много често тая възхита е искрена, а хване ли писалката - не става и не става… Три или четири пъти го е опипвал от разни страни, мъчи се и се вие в радост и треска, а като го прочете после, все един и същ резултат - на хартията хем го има разказаното, хем е избягала оная магия, която тогава го завъртя в огъня си, а ето вече толкова години не го оставя на мира, не му дава спокойствие, камо ли да се остави на забрава…

2.

- Славейко бе, Славейко! - някой го удря по рамото. - Спиш ли, глей к’во чудо изпонастроиха нашите, какъв мост, шапката да ти падне!

Чак сега Славейко се сепна, чу разговори около себе си, видя, че хората гледат с възхита, разпалено разговарят и се любуват на сводестия и голям мост над Мътница.

- Като откриха магистралата, половината от главачешките големци легнаха болни и ша пукнат от яд! - дере гърлото си млад момък със завъртян огнен шал около тънката си и дълга шия.

- Милеят си за селото хората. Като ги избегне магистралата, селото им още повече ще повехне, ще обезлюдее…

- Славейко, Славейко! - пак същият глас го сепва. - Е, вижда се и вторият мост, тоя над Ботуня, над «Паничка» дека го дигнаха.

„Паничка” е кладенче па десния каменлив бряг на реката. Плочата е изтривана с друг корав камък, докато се е получила вдлъбнатинка като паничка. Водата е пивка и студена, пътникът наколенчва тук и се забравя, а жените от крайните махали идват и с чашки и кратунки пълнят съдинките, нищо, че във всеки двор има чешма.

Наистина, помисли си Славейко, както пишем във вестника - грамадно строителство. В разстояние на двеста-триста метра два чудни моста, а под тях пеят водите на Мътница и Ботуня.

- Спирка Бели брег! - извърна се шофьорът към пътниците и спря плавно автобуса.

Две жени застанаха до вратата. Уговаряха се да наминат до зеленчуковите си градини. Славейко изведнъж реши да слезе, да разгледа новото строителство, да повърви пеш край Ботуня, да постои сам под скалите на Бели брег…

Тих ветрец повяваше в поречието. Славейко наметна велуреното яке, вдъхна дълбоко чистия въздух, прекоси пътното платно и се загледа към Мътница. В зелената лъка се бяха привели върбите, а десният бряг, залесен с разнородни дървета, пламтеше със своя есенен спектър - от зеленото, през бледожълтото до най-ярките огнени цветове. В съзнанието му блесна за миг Далчевата мисъл:’ «Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента, и едва после, когато поразмисли, разбира, че огънят и страстите на лятото са направили това». Блесна и отмина, както отминават леките коли по новата магистрала, за да отвори път на разнежените сетива от въздуха и мириса на родния край.

Есен шета из полята - пелинът е свил рамене, прецъфтяла е старата коприва и само в отсрещната градина като фенер светват личицата на късно задържали се плодове на дюля… На запад хоризонтът зааленя. Залязващото слънце помръкна, претърколи се зад тъмната ивица и огнените клепки, силни и ярки досега, се затвориха. И само както при силно светило и през затворените клепки усещаш светлината, все още неугасналият докрай пурпур като светлик на загасващо огнище размяташе последния си дъх пред настъпващия мрак.

Скъп мой край по поречието на Ботуня, разнежва се в мислите си Славейко, как ме мамят прашните ти пътища, ливадите с тлъста трева, по които скитах в детските години, белотата на далечния Ком и зъберите на Врачанския балкан. Ненагледна е синината на твоето небе, неудържима е пролет моята родна река… Хайде, хайде, без сантименти, гласно си казва Славейко, точно това ти пречи да направиш прост и искрен разказа за най-светлото нещо в живота си… Знаеш какво каза Радой Ралин, когато преди години прочете първия вариант: «Класическа, невероятна красота! И всичко това е истина?» Но на едно място, където разказваш, че не си посмял да я целунеш, в полето на белия лист се подиграваше хапливо накривеният му почерк: «Че има ли такива младежи у нас?»… Бягай, бягай точно от тия сантименталности, искрено и просто разглеждай нещата… Искрено и просто, да, обажда се оня, другият глас отвътре, ама какво да правим, Радой, като на тоя свят - оголен, практичен, предприемчив - все още живеят тия мили, но и малко тъжни късни Донкихотовци!… Долу, на петдесетина метра оттук, в Ботуня се вливат водите на Мътнишкия извор, които вият снагата си през лъката Мътница. В юношеските си години Славейко обичаше да се застоява тук. Причудливо бълбукат водите на Мътница и Ботуня при срещата. Белият гребен на вълничките във водовъртежа сребрее в тъмното. Мътница е разстлала малкото си вода в устието върху гладка хлъзгава плоча, наведена към Ботуня. По нея те набират скорост и със сила се включват във водовъртежното хоро. Най-напред се удрят и пропадат надолу, после игриво изригват над водната повърхност и разхвърляните безброй капки образуват бял гребен. Денем, на слънце, тук се образува постоянна дъга, а вечер, на тъмното, белее гребенът. Ромонът на игривата вода е примамлив на вечерната тишина. И луната е видяла тая красота, слязла е във водата - да се къпе и да се любува…

Ботуня с част от неговия живот, оная част, която е изпълнена с най-наситените мигновения, с часове на пълна човешка радост. Беше шестгодишен, когато сам си направи въдичка от конец и закриви една топлийка. На ранина отиваше на Ботуня, идваше да обядва и пак излизаше. Вечер в тъмно се връщаше, майка му го кореше, че е малък и може да погине, водата е създадена от дявола, никой не знае всичките й вероломства. А Славейко сияеше от удоволствие, приемаше мълчаливо упрека и накрая като стареник изричаше: «Големите не разбират реката. Гребат вода да поливат, перат черги и топят гръсти, изкарват пясък и само привечер ще минат и набързо ще се отмият от потта и пепелта.» По-късно, в юношеските години, продължаваше размисъла си за реката: «От всички ви е по-стара реката. Толкова красота е заложена в нея, а човекът с векове живее под носа й и уж е разумен, а не е забелязал тая красота, не умее да й се нарадва… И да мисли с реката не умее. Я застани при бързея и се заслушан във веселия ромон! Ох, майко мила, къде може да те отнесе тоя равномерен весел брътвеж. А там, където се е разстлало нашироко коритото й, реката става мъдра и замислена, там тя те извежда от безгрижието и те задължава да гледаш философски на живота, да се задълбаеш в себе си, да се разглеждаш като на рентгенов апарат и сам да си пишеш диагнозата и бъдещите ходове по старата земя. Огрубели са хората, огрубели са и не умеят да се радват на живота.»

Реката е движение, вечна промяна. Като живота е тя - уж е все една и съща, а пък никога не се повтаря - водите й се оттичат и втори път по старото корито няма да минат. На мястото на извървелите своя път идват нови, изсмукани от недрата на земята, от росата и кореновите власинки. И те изтичат надолу, към морето и океаните, само коритото и бреговете на реката остават. Ако оприличим човека па реката - бреговете са нашите сломени. Животът тече, изтича, а бреговете спомени все повече се отдалечават от нас. И тия спомени ще бъдат живи, ще се препрочитат, ако текат нови води, ако не пресъхва речното корито на живота и ако житейската им препоръка духовно се родее с новите води.

Славейко запали цигара, облече наметнатото яке, закопча го и вдигна яката - вятърът се усили, пък и в поречието винаги е по-хладно, и бавно тръгна надолу, към Бели брег. Бели брег е отсрещният, южният бряг на реката, висок около петдесетина метра, с отвесна бяла скала. Разпънал се е надолу към следващия завой на Ботуня, на около двеста - двеста и петдесет метра. Коритото на реката тук е по-тясно и водата бързи.

Непристигнал още, споменът го залюля, завъртя го в своя си водовъртеж, завърна всичките си съставки, за да се съедини в онова буйно цяло, което толкова години храни душата му с най-светлите си трохи, но я и мъчи, и разпъва.

Ще приседна ей там, зад дебелия дънер на изкорубената стара върба, вика на себе си Славейко, ще попуша и ще повървя назад, към милите на сърцето ми юношески години, от които май по-голямо богатство няма, и лека-полека ще завързвам нишките на моя разказ… Когато човек е несигурен в себе си, все му идват чужди мисли. И Славейко сега се чуди на кого принадлежеше тая мисъл, която лети в съзнанието, че художникът отдава всичко хубаво, което има, на творбата си и от това самият обеднява… С него с същият случаи, но обратен: пялото му същество се съпротивява, все иска нещо да запази за себе си, да го недоизкаже, от което обеднява разказът…

Скалата на Бели брег белее в смрачаващата се вечер. Ей оттам, Славейко безпогрешно определя мястото, някога го гледаха очите на Снежка и усмивката й беше примесена с неясна печал.

3.

Беше лятото на 1956 година. Да, лятото беше, но разказът трябва да започне от ранната пролет, от оная тясна и студена ученическа квартира във Враца, в схлупената къщурка на улица «Хаджи Тошина». Славейко тогава беше ученик в десети клас на гимназията. Как точно се всели промяната в живота му, е трудно да се каже. Но селското момче от най-бедната краводерска къща, което едва свързваше двата края на скъсения до краен предел и отмалял от немотията конец, го прегърна магията на театъра. Тя го прегръщаше бавно и постепенно, с оная всесилна отдаденост, от която свръщане няма. Пълният отличник от всички досегашни класове започна да получава петици, четворки и тройки, но това не го ядосваше. Оценките от изпитванията, а и самите уроци бяха отишли на заден план, мисълта му летеше в други посоки, въображението му непрекъснато беше заето с големи, реални и нереални неща. Вместо учебниците на масата в квартирата се появиха книги за театъра, пиеси, подарената от един стар артист «Техника на говора» и взетата от библиотеката «Режисьорските уроци на Станиславски», която не връщаше въпреки непрестанните тактични и заплашителни напомняния. Той се потопи, потъна изцяло в своя свят, измени се, а и всичко около него като че се измени, придоби нов образ и нови стойности. Дните бяха изпълнени с настървено четене на театрална литература, с репетиции и посещения на театрални постановки, със сладостни мечти. Неговото лудешко влечение бавно и сигурно заразяваше и двамата му съквартиранти, или, както щяха да се изразят по-късно учителите, пагубно ги откъсваше от училищната порядъчност.

Та в ранната пролет на 1956-а той реши да напише пиеса, която лятото да поставят на село. Денчо, неговият верен другар и съученик, веднага се пристрасти към делото. По цели дни и нощи обмисляха и нанасяха на белите листа щрихите на романтичните герои. Пиесата се казваше «Хайдутин отмъщава». Три месеца я мъдриха, опияняваха се от радостните находки, спореха и се караха, накрая Никола, третият им съквартирант, за първа година ученик във Враца, я преписа с печатни букви на нова тетрадка и я подши. После тетрадката тръгна от ученик на ученик, от квартира на квартира. Докато другите преписваха своите роли, Славейко правеше скици и сценични решения, нанасяше си в една тетрадка своите «режисьорски» бележки.

4.

 … Последните дни на учебната година се изтърколиха бързо, както извадената от жаравата питка обикаляше местности и чукари в разказите на майките ни. «Изживяхме и тази година», казваха си радостни Славейко н Денчо, които обикновено гладуваха последните три дни от седмицата и често залъгваха прегладнелите си стомаси с глава-две лук, откраднати от фитириите в съседските дворове, с четвъртинка хляб, закупен с иззетите пари от градските деца, които играеха привечер в двора на гимназията една странна игра с пари, с още по-странното наименование „кенц”. И джанки са им служили за обяд, че и „жътварки” в юни, когато още не се е вкоравила костилката отвътре, а бялата семка горчи на проклетия. Вземаха по шепа сливи, премигваха и гърчеха физиономии, а Данчо казваше: «Яж и се не бой. Дедо Никола билкаря казва, че всичко, което горчи, е полезно.»

Учениците от селата си тръгваха за лятната ваканция с не по-малка радост от тая на войниците, пуснати в полагаем отпуск. Може би защото ги мамеше лятото на безгрижието и свободата, родните места, наситени със спомените от детските лудории; може би защото отиваха при хората, които познаваха и при които думата е близко до делото, както показалецът до средния пръст, за разлика от градската мъглявост, престореност и противоречивост… «Градската» в случая се отнася до техните хазяи, хазяите на приятелите им, прислужниците в гимназията и учителите - това е кръгът на хората, с които малко или много имаха някакви контакти. Славейко, Денчо и още няколко по-бедни деца тръгнаха пеша по двадесеткилометровия път за Краводер…

…Още в първите дни след пристигането в село сформираха средношколска бригада. Денем ходеха на работа в стопанството, а вечер в салона репетираха пиесата.

Славейко се отмести още напред, до челната част на дънера, защото вятърът поизмени посоката си, запали втора цигара и мисълта му лак се върна назад… Назад, назад, викаше си Славейко, защото усещаше, че нещо ще остане непълно в разказа, ще остане оная малка пукнатина, в която времето ще налива своите капки, при студ те ще се вледеняват и ден по ден ще разяждат снагата му, докато я размият на дребни песъчинки, конто никои не иска и да забележи… А това назад е още при писането на пиесата, при разпределението на ролите. Те бяха вече големи момчета, имаха си своите увлечения, имаха своите сбъднати и несбъднати любови… И Славейко е имал едно - неясно и безформено - увлечение към съученичката си в седми клас Лидия, но явно то е било съвсем друго, детска привързаност, щом толкова бързо я прежали, когато Лидия някак много рано за годините си се втурна в лудешка, всепоглъщаща любов с много по-възрастния и по-опитен Исай…

От девети клас Денчо, неговият приятел и съквартирант, харесваше Пенка, ученичка от девическата гимназия, но толкова бе потаен, че тя и не подозираше това. Вечер, след като е утихнала страстта на деня, след като са преминали трудните часове в гимназията, разпалените спорове около писането на пиесата и прочитите на Славейко, лягаха в леглата и Денчо започваше да разказва приказки. Всяка вечер. Той четеше много приказки, много помнеше, умееше да прекомпозира случки от една в друга, да ги нагажда според конкретния случай, който му се искаше далечно да докосне чрез приказката. В тях имаше всякакви царици и пастирки, мечтателни и берачки на цветя, овчарки, жътварки, самодиви и какви ли не още и те носеха почти всички възможни женски имена - Севда и Румяна, Бистра и Здравка, Елена и Капка, Златка, Николина, Теменужка, Лиляна, Янка, Александра… не, не може да изреди всичките, те са стотици и хиляди. Само едно име отсъстваше в тия приказки - Пенка. То може би съпровождаше всяко едно от тях, както подплатата съпровожда навсякъде дрехата, но Денчо никога не го изговаряше.

Една вечер го изговори. През деня имаха футболен мач с механотехникума, Славейко и Денчо бяха включени в отбора на гимназията, по Денчо не дойде, под предлог че го боли стомах. Никой не се усъмни, най-малко Славейко, защото за тях вечно гладните стомаси бяха най-уязвимото място. На връщане по тяхната уличка Славейко срещна Пенка, с бяла тенис-блузка и анцуг. В здравата й стройна фигура имаше нещо предизвикателно, а очите й издаваха искряща, нескривана радост… Тая вечер Денчо за пръв път разказа приказка, в която се споменаваше името па Пенка. Приказката беше населена с толкова цветя, билки, слънце и трева, горски поточета, езерца, с толкова поезия, че само влюбено сърце може да я измисли и да я разкаже.

В «Хайдутин отмъщава» Денчо играеше Петко байрактарина, а Пенка — неговата любима.

В цялата пиеса се преплитаха любови и омрази, иносказания и одумки, голяма част от които можеха да се отнесат към артистите… Но ако това е било главно в периода на написването, сега то бе на заден план. Славейко успя да създаде амбицията да направят постановка като в театър. Репетираше се дълго и с усърдие, набавяха се платове за костюмите, платна, дъски, шперплат за декорите. Всичко се извършваше с неизвестна дотогава разпаленост.

Славейко си спомни каква радост изживяха всички, когато преди една от поредните репетиции те с Данчо Неков, художника на спектакъла, бяха построили декора за първо действие. Да, златни ръце имаше този Данчо Неков, художнически ръце.

5.

Данчо е техен връстник и съученик още от първо отделение. Сега те учеха пак в една гимназия, само че той е в друга паралелка. Още в прогимназията Данчо се изяви като сила в рисуването, даваха за пример неговите картини, караха го да украсява класните стаи и коридорите пред всеки празник. Мълчалив, прекалено свит и стеснителен, той странеше от момчешките игри и лудории. Другарчетата му го подиграваха, че не смее да произнесе една псувня, че се изчервява като рак, ако го укори учителят за нещо или ако го задява някое момиче… Родителите му бяха по-заможни хора, но саможиви, както им викаме по село, затова и в тях много не влиза човек, а и деца не влизат. Дали и тая самота не е помогнала на художника? Данчо имаше две дебели тетрадки от по сто листа, показвал ги е на Славейко, в които е нарисувал всички старци и по-колоритни личности в селото. Портретите носеха прозрение не за годините му. По всичко личеше, че в тая тиха, стеснителна и срамежлива душа живее талант, сериозен и дълбок. Иначе беше флегматичен, трътлест, като баща си и дядо си; синеок и червенобуз, луничав, не изговаряте добре „р”, обичаше реката и риболова с въдица. Когато ловеше риба, гледаше около него да няма други. Той и в къщи седеше дълго на дъсчения излак на къщата сам, рисуваше и се заглеждаше с часове в отсрещния баир с дъбови и яворови дървета, лиляци, глог, трънки…

Декорите, изработени от Данчо, веднага те потопяваха в атмосферата на времето, искаха от теб повече, не ти разрешаваха да се глезиш, да не мислиш, да си извън събитията. Те бяха пипани с майстория, с голяма фантазия и не можеше да не възхитят и зрителите…

6.

Минко Щръклето, комикът, чиято кожа беше препечена, чак ощавена от лятното слънце, изработваше осветителните тела. Син па флигорниста от селската духова музика, най-малък от петте щръклета, Минко нямаше никакво влечение към музиката, затова пък майсторски боравеше с всякакви железарии, правеше електрически инсталации, чудни тенекиени орнаменти, плетеници, петли и лястовици, черковни сгради и театрални маски.

Минко беше почти готов с петте осветителни тела, сега търсеше цветни плаки, допълваше бялото осветление на сцената. В една късна вечер, след репетицията, като вървяха по улиците на селото, Минко Щръклето рече на Славейко:

- Да не беше хилава инсталацията и да имахме реостат, щях да ти направя завеса от светлина…

Петнадесетте момчета и момичета живееха напрегнато и опиянено. Славейко водеше репетициите с нерв. Имаше сцени, които се репетираха по шест-седем пъти на вечер. Правеха характеристики па образите, грижеха се за истинността и красотата на поднасянето им. Дружината обичаше водача си, вярваше му. Една вечер Данчо Неков, който седеше на първия ред в салона, в почивката между две картини тихо изрече на седналите до него:

- Славейко е много пред нас…

Славейко отърсва пепелта от догарящата вече цигара, усмихва се в смрачаващата се привечер. Много пред вас, а, може и да е имало нещо вярно, Данчо, но ние всички бяхме някак си назад, в една изостаналост и бавност на времето и отдалечеността на селото от големите промени, от голямата култура, от големите амбиции на хората…

7.

Езерно тихи бяха водите на нашата краводерска действителност. И ето един неделен ден хвърли в тази огледална повърхност камък и вълните на окръжности се уголемиха и се заудряха в брега… Беше следобеден час, току бе привършила пълна репетиция и те шумно, на групички излизаха от училищния салон, когато три камиона спряха пред главния вход. Единият от шофьорите, вече немлад зевзек, с кривнат каскет и разкопчана блуза, под която се виждаха здравите му космати гърди, удари око на Минко Щръклето и съзаклятнически му рече:

- Софийска стока карам. Бригада с повече бригадирки! - и отиде да сваля задния капак на каросерията. Изпод брезентовата колибка заслизаха бригадирите, поизпрашени, облечени с най-разноцветни дрешки, с бели и розови, незагорели, но населени с любопитство лица.

Още същата вечер селото се преобрази. На площада на групи, на групи надойдоха софийските бригадири. Момичетата бързаха да разберат къде е пощата, до колко часа работи, за да изпратят писма и телеграми за пристигането си. Момчетата, без да разпитват, откриха кръчмата, някои вземаха цигари, други увиваха в хартия или в якетата си бутилка коняк… После групите се смесиха, момичета и момчета вървяха, хванати подръка, прегърнати, пееха песни и бавно се оттегляха към парка на училището, където бяха настанени… Възрастните краводерчани се сащисаха и заодумваха, младите хем бяха радостни, хем стреснати. Да, нещо ясно и не съвсем ясно ги отделяше - видимо и невидимо. Вкус и финес имаше в дрехите на учениците от Софийската руска гимназия, мекост и красота в лицата и стройност на телата, срещу нашата бедняшка случайност и грубост в най-добрите ни дрехи, изпитите ни от труд лица и здравите, прегорели, но не така стройни тела. Но най-много ни изведе от равновесие тази естественост на отношенията между момчетата и момичетата, това, че пееха и вървяха прегърнати пред очите на ръководителите си и на цялото село.

Шофьорът зевзек, който ги беше докарал с камиона си, още същата вечер подхвърли на събралите се на площада селянки:

- Тия сеното нема да спластят, и житото нема да ожънат, ама селото ще подпалят от четирите му краища!

8.

Вечерната репетиция започна цял час по-късно. Започна с една неясна тревога. Славейко с усилие потушаваше собствената си разстроеност. Значи и пред столичани ще се наложи да играем, мислеше си. Как ще погледнат те на работата ни? Видяла жабата… а, така ли ще рекат? Такъв червей гложде мисълта и на другарите му, затова репетицията не върви. А може би ги разсейват акордеонът и китарите на бригадирите, които танцуват в парка на училището… Той прекъсна репетицията и мълчаливо захванаха работа по декорите, осветителните тела, сценичната площадка… «Какво пък…» - неопределено и недоизказано прозвуча гласът на Минко Щръклето. И в последвалата тишина Славейко със сърцето си разбра как понякога многоточието на недоизказаността казва много повече от думите, които биха довършили мисълта.

- Вижте, момчета… трябва да се съсредоточите, да се освободите от напрежението. Какво пък! Работата ни е хубава, още по-хубава ще стане.

Музиката на двора спря, веселата глъчка утихна.

- Столицата ни се измори, ще ляга да спи! - пръв излезе от вцепенението Минко Щръклето.

Тогава продължиха репетицията. В сцената, когато Петко байрактарина си взема сбогом с любимата, тя му казва следните думи: „Тръгваш по неизбродни пътища - и на всеки от тия пътища те чака коварство, засада, турски куршуми… Чакат те и срещи с добри хора, с хубавици… Няма ли техните топли ръце да закрият за теб срамежливия ми поглед?” Славейко винаги връщаше Пенка, искаше пълна естественост, чистота. Тази вечер стана нещо, което той и в най-добрите си помисли не е очаквал от Пенка. Толкова искрена любов, толкова български свян и мъка вложи тя в тия думи, че всички потръпнаха. В трепета на гласа й беше събрана цялата тревога на краводерските момичета, влюбени момичета, сега стъписани и уплашени за своите момчета.

Това беше и финалът на картината.

И точно тогава в смълчания училищен двор звънна нежно и замислено китара. И някакъв глас на момиче се вплете. Гласът ту се извисява и усилва, ту става мек и топъл. Някой отвори прозорците и пак застина на мястото си. Гласът с лекота вземаше най-големите височини и пак се разливаше светъл и широк като полето. Пригласяха щурци, звезди премигваха като живи, оживяваха дървета и треви. Минко Щръклето, дето всяко нещо обръща на смях, седи умислен, слуша…

Славейко прекъсна репетицията, освободи момчетата и момичетата и те на групи, но мълчешком заизлизаха; прибра осветителните тела, двата готови костюма, изгаси лампите в салона и на сцената, излезе на двора и тръгна по настланата с чакъл и сгурия алея. Луната свети силно, лятно пълнолуние е. По средата на големия училищен двор, в тревата беше седнала девойка с рокля с къси, набрани ръкави. Дълга, вълнообразна коса бе разпиляна по раменете й. Славейко спря на няколко крачки. Когато свърши песента, девойката извърна глава към него и се усмихна:

- Искаш ли да свириш?

- Не, не! - смутено отговори.

- А какво?

- Нищо… Да послушам…

- Значи поклонник… на песента? - звънти в тишината закачливият глас. - Да се запознаем -стана тя. - Аз съм Снежка.

- А аз Славейко…

- Ще ми бъде приятно да се виждаме, а сега трябва да спя, другите вече са легнали!

Тя тръгна с лека и плавна походка към входа на училището, отвори вратите, извърна се към него и махна с ръка.

Славейко пое по тъмната улица към къщи, но в ушите му още звучеше необичайният славеев глас, замислените акорди па китарата.

9.

На другия ден с Данчо Неков осъмнаха при шивачката Линка. Показаха й рисунките за костюм на турски военачалник, тя се подсмихна хитровато и изтърва:

- Те такова чудо не бех шила!

После навън, като приседнаха на тревицата в двора, Данчо му показа цветните скици за последното действие. Славейко хем се радваше на майсторската ръка на художника, хем не беше доволен - намаляваше се сценичната площадка, а тя и без това е никаква, тая краводерска сцена, няма да могат да се разминат. И отново драскаха по картонените листа, нахвърляха идеи. Когато стигнаха до някакъв резултат, Данчо направи чертежите за дървениите и тръгнаха към дърводелеца.

Същия ден привечер, преди да започне репетицията, Славейко стоеше пред вратите на салона, когато към него се приближи Снежка. Беше със същата зелена рокля с къси, набрани ръкави. Спря, подаде ръка, усмихна се и с впит в него ясен н искрящ поглед попита:

- Може ли да идвам вечер на репетициите?

- Може! - каза Славейко и тозчас му мина мисълта, че присъствието на чужд човек още повече ще вцепени „артистите”.

- Благодаря! - продължаваха да искрят очите й.

Влезе и седна на четвъртия ред, крайния стол вдясно.

Имаше високо чело, тънки вежди, които към края си, вместо да се свият надолу покрай очите, се издигаха нагоре, към слепоочието, и правеха още по-изразително лицето; леко удължен, както по-късно сама ще казва, „гръцки” нос и сочни, фино очертани, с малинов цвят устни. Лицето й бе бяло, много бяло, с едва забележима руменина на бузите. В сравнение с нашите момичета тя беше по-ниска, прекалено нежна, с необичайно тънко кръстче, до което стигаха кестенявите къдри на косата.

Снежка идваше всяка вечер и заемаше все онова място на четвъртия ред - крайния стол вдясно. Момчетата свикнаха - дойдат ли, погледнат в Снежкиния ъгъл. Момичетата някак естествено се сдружиха с нея. Тя не се опитваше да прави бележки, не се „надуваше” и това, че репетициите вървяха спокойно и без нервно напрежение пред външен човек, означаваше, че бе приета от трупата.

На четвъртия или петия ден, в първата почивка Снежка се приближи до Славейко и попита:

- Славей, ти няма ли да учиш за актьор или за режисьор?

- Защо? - опитваше се да избегне истинския отговор Славейко. - На мен ми вървят литературата, историята, физкултурата…

- Аз говоря сериозно! - някаква метална твърдост се появи в гласа й.

- Мечтаем си… А като заговорим сериозно, изведнъж се оказва, че няма такъв университет за талантливи бедняци!

- Как така - мечтаем? Времето за мечти е малко - трябва да се готвиш още отсега! - Снежка го гледаше в очите с някаква нейна си грижовност, примесена с желание да го убеди, да му внуши…

- Правилно разсъждавате, другарко - тръгна към Снежка Минко Щръклето. - Бог е писал да бъде артист… Какво пък, продава краводерските палати, златните накити, порцелановите сервизи и… столицата му отваря тежката си врата. И без това за какво са му тия царствености в Краводер?

Момчетата се разсмяха, но смехът не бе от най-заразителните. Знаеха, че плетарката къщица на Славейкови едва се крепеше на старите си прогнили кости, че следването в София не е лъжица за всяка уста. Майка му работеше в зеленчуковата градина и изкарваше по пет-шест десети от трудовия ден. А трудоденят в Краводер се изплащаше в суровата сума от шейсет до седемдесет стотинки. И заложбите, и талантът трябваше да се съобразяват с това.

Смехът премина в тъжен размисъл. Умълчаха се всички. Снежка сигурно усети неловкостта на положението, печалността, за която не се казват думи, и изведнъж звънна гласът й:

- Толкова вечери ви гледам, да ви попея, ако има още минути от почивката?

Славейко я погледна, очите й закачливо святкаха в неговите, стегнатите мускули на лицето му се разпуснаха и той усмихнат кимна с глава. Снежна се изкачи на сцената. Момчетата не бяха изгасили осветлението и върху зелената й рокля се сипеха снопчета червена и бледожълта светлина. Усмихна се тя и цялата сцена разхубавя. Погледът й се съсредоточи, насочи се някъде навътре, в себе си. Запя песен за житото, за пшеничния клас. Гласът й, мек и кадифен (не, не бяха чували такъв глас, такива височини, такава мелодичност), ги водеше из избуялите жита; вятърът подухва леко и люлее на вълни пшеничното море. Кестенявата коса се разпилява в това море и восъчните класове избуяват, леко се свеждат към нея. Това бяха най-светлите сокове на земята, с които майчицата ни хранеше. Славейко слушаше и, кой знае защо си представяше, че тича из нивата, Снежкиният глас го вика отнякъде, той спре за миг, тръгне в друга посока, житните класове се свиват около кръста му, пред него се изправя малкото девойче със зелената рокличка и развята от вятъра коса…

Всички бяха унесени, замечтани. Така останаха и когато тя слезе, весело подхвърли едно „благодаря ви” и се отправи към своя стол в ъгъла.

От тази вечер всички момчета я заобичаха.

Вървяха заедно, говореха за бъдещото представление, неуморими правеха сцена и костюми, репетираха след дневния труд, но където и да бяха, каквото и да правеха, мисълта за Снежка не ги напускаше. Тяхната обич, в началото съвсем неясна и безформена, от ден на ден, от среща на среща ставаше все по-дълбока и болезнена. Да, именно болезнена, защото за всички тях тя беше от друг свят, недостижима, никой не смееше и да помисли ла я заговори за това, камо ли да се докосне до нея, тая истинска нежност, каквато те и в мечтите си не са имали. С всеки изминал час влюбените момчета й създаваха още по-голям ореол, който от своя страна отдалечаваше все повече прекрасното същество, отдалечаваше го в собствените им мечти и блянове. И всичко това се извършваше в душата на всеки поотделно, никой не проговорваше пред друг, пред Снежка пък - изключено.

10.

Славейко също беше влюбен. Той усещаше как мисълта за Снежка го завладяваше все по-силно, как тя се вмесваше във всяка негова дейност, в дните на полето, във вечерните разходки, в репетициите. Той стана още по-вглъбен в работата над пиесата, искаше да покаже, че те, живеещите в глухото и отдалечено от света селце, имат сили и дар, имат устои, които не са по-малки от тези на градските деца. Тях искаше да изведе на преден план, обмисляше всяка дума, всяка сцена, премахваше готови сцени и добавяше нови, по-дълбоко разкриващи характерите, търсеше социалния им отзвук в днешния ден.

Така вървяха тия летни дни на опиянение. Връщаше се уморен от репетициите, после дълго не можеше да заспи, а мисълта, тази вечна непокорница, все го водеше към девойката със зелената рокличка и нейната омайваща песен. Обмисляше вечер как да й каже за безутешната си, силна и неподчиняваща се на разума любов, скалъпваше думи, които му се виждаха една от друга но-неясни и слаби, за да изкажат онова, което беше в душата му. И най-важното - думи, които не могат да бъдат изречени. Но човекът, особено когато изживява първата си любов, много вярва на думите, като че те са най-важното нещо, и никога не ги изказва тия думи, те вият гнездото си в душата му, радват я и я измъчват и чак когато отлети любовта, или когато се е разминал безвъзвратно с желания човек, разбира цялата им безсмисленост. Най-голяма смелост проявяват, особено селските деца, когато се отдалечи обичаният човек. Тогава те пишат сърцераздирателни писма. В тях обещават всичко онова, могло толкова просто да се случи между влюбените души, превърнато после от времето и отдалечеността само в мил спомен за препрочитане в тъжни или радостни, по винаги самотни дни.

Но тогава Славейко още беше в любовната треска, обмисляше един след друг планове, които така и не се сбъдваха, защото не му стигаше кураж н бог знае още какво. Да я поканя у нас, мислеше си в една от нощите Славейко, и всичко да й разкажа… Да, да, съпротивляваше се другият, селският човек в него, тъкмо да види краводерския ми палат, златните накити и порцелановите сервизи, както каза в една от вечерите Минко Щръклето. Схлупената ми плетарка може да я опияни толкова, че да цъка с език и да се чуди откъде се е пръкнал този артист ли, режисьор ли… Стаи, измазани, макар и хубаво, с кал, стени - чистички, варосани с малко синка, тюфлеци, напълнени със слама и застлани с домоткани черги, три износени «немски» столове, огнище в коридора и натрупани по едната стена книги, полегнали на дебел картон върху земята и наредени като тухли една върху друга… Ето ти, мислеше си той, моята голяма перспектива.

11.

Славейко се премести отново на предишното място при дънера, защото вятърът в поречието играе, не върви в една посока, както колите по магистралата, изпъна още повече якето към гърба си, вдигна яката му и пак впери поглед в белеещата се в мрака скала.

…В един от тези дни бригадата на Славейко работеше отвъд реката. Започваше жътвата, младите ожънват тези ниви, дето не може да влезе комбайн. Цял ден въртя сърпа. Обърне ли ръкойката, и в очите му светне златният, натежал от жито клас, пред него заискряват очите на Снежка. Е, какво, измъчва го мисълта, ще минат дните на бригадата, тя ще си замине за София, а аз ще остана с мъката и песните й. . .

Слънцето пече, хвърля жарта си в тоя зноен, безветрен ден. Планината отсреща е като мираж в задъханата морна равнина - маранята трепти, трепти. А и умората усилва миража.

- Бързайте, дядовите - провиква се от пътя дядо Петко овчарят. - Тоя задух не е на добро, ще се извърти някоя хала до довечерка!

- Малко ли са хали тук - отвръща му Минко Щръклето, - та от една да се плашим, дядо Петко?

- Хали ли? - изправя кръст Денчо. - Ние, както вика бригадирът Спас, сме клекаво поколение. Клекаво, вика, и за бой, клекаво на полето, клекаво и в тънката част!

- Право е думал човекът, ако е имал предвид момчетата! - подсмива се вдясно на реда си Линка. която се увърта около Славейко, ама няма да я огрее, както се изразява Щръклето, защото Славейко е отплеснат по други неща.

И като да й продължи думите, запя Пенка, Денчовата изгора:

 Наточила съм лудо вино,
море либе, да ми дойдеш.
И люта, бистра ракия,
море либе, да ми дойдеш.
Облекла съм бела рокля,
море либе, да ме гледаш.
Пуснала съм руса коса,
море либе, да я рошиш.
Аз си имам черни очи,
море либе, да ги видиш.
Аз си имам бело лице,
море либе, да го галиш.
Аз си имам тъпка снага,
море либе, да я кършиш.

И пак се умълча бригадата. Само момичетата две по две нещо си прошушнаха.

«Каква красота има в тая песен, мисли си Славейко, каква хубост. Ей така, с песен, са изказвали всичко бащите и майките ни. И е директна, нищо не е скрито в нея. А ние се въртим в едни учени мъглявости…» И за друго си помисли - какво нещо е божият дар, какво богатство! Ето, Пенка пее от сърце, за своята и Денчовата любов пее, а я няма магията на Снежкината песен, въпреки че у Снежка я няма тая любов, най-малко за житото, за пшеничния клас. Та нали сама после каза, че за пръв път вижда нежъната зряла нива.

Към икиндия на запад причерня, вятър залюшка пшениците на всички посоки, халата, за която говореше дядо Петко овчарят, налиташе насам, за да потвърди предсказанието му.

 - Славейко, да разпуснем клекавото поколение - извика през воя на вятъра Денчо. -Тук няма къде човек да подслони глава!

Минко Щръклето вече събираше багажа си, изправи се и извика срещу Пенка, която се мъчеше да си върже кърпа на главата:

 - Пуснала съм руса коса, море ветре, да я рошиш!

Халата налиташе с гръм и трясък. Момичетата и момчетата награбиха багажа и побягнаха. Побягна и Славейко. До селото нямаше и километър, ала вятърът бързо водеше за невидимата си капистра тъмния облак. Не бяха преполовили пътя, и едри капки заудряха и завдигаха пепел. Една празна каруца взе девойките и конете в бърз тръс се понесоха към село. Момчетата се пръснаха - едни бягаха по-бързо, други по-бавно. Славейко стигна до върха и реши да не върви по обиколния път, а да се спусне по стръмната пътека надолу. Трудна е тази криволичеща и хлъзгава пътека, но обиколният път е три, че и четири пъти по-дълъг. Славейко заслиза бавно и внимателно. Дъждът е размекнал глинестата почва - търкулнеш ли се, чак в Ботуня ще спреш. Беше някъде по средата на пътеката, когато чу писъци горе, в равното. Спря. Момичешките и момчешките уплашени викове отминаха надолу, по обиколния път, а на върха се показа Снежка, видя го и тръгна към него. Пристъпяше страхливо, уплашено. Някъде по пътя се подхлъзна, направи две-три крачки, за да запази равновесие, и… побягна по нанадолнището. Пътеката е стръмна - и сухо да е, трудно ще спреш. Сега мократа глина е опасна пързалка. Девойката изпищя. Краката й се хлъзнаха вляво, вдясно и като по чудо се крепеше още на тях. На лицето й бе изписан ужас - долу, в ниското, шумеше Ботуня, брегът е стръмен и скалист, а нямаше нито за какво да се хване, нито как да се спре. Беше се отместила на три метра вдясно, по сипея, и не можеше да се хване и за Славейко.

- Мамичко-о-о! - извика обезумяла девойката. Славейко хвърли бърз поглед в надолнището, в главата му се мярна мисълта, че единствената спирка е в реката, направи няколко скока встрани, застана на пътя на Снежка и я посрещна в прегръдката си. Едва успя да сключи ръцете си около кръста й, и загуби равновесие от удара на нейното тяло, паднаха на земята и се затъркаляха надолу. Може би при падането са изменили малко посоката, защото, претъркаляйки се в лудото надолнище, за миг Славейко зърна храст пред тях, машинално протегна ръка, хвана се за него и пареща болка го рязна, но той я изтърпя, телата им описаха малък полукръг и се спряха. Лежат те на брега прегърнати, Снежка трепере цялата и лицето й е бяло-бяло.

- Славей! - прошепна тя и направи опит да се усмихне.

Дъждът плющеше отгоре им, гръмотевичната каруца препускаше по тъмното небе и светкавични валма се вбиваха някъде в полето. Колко са стояли така, колко, а ето че в живота си по-щастлив миг не е имал. После се изправиха и като се държаха за ръка, бавно и внимателно слизаха, а Славейко с другата ръка се прехващаше ту за клонче, ту за корен или къпина…

Долу, на равното, се погледнаха - бяха целите в кал, дясната ръка на Славейко кървеше, беше разкъсана в дланта и побита цялата с тръни. Тои извади по-големите, които се виждаха, взе кал от земята и замаза раната. Снежка го погледна учудено:

- Ти ще направиш инфекция, Славей! Раната трябва да се промие!

Вървяха бавно. Топлият и весел дъжд мокреше коси, лица, дрехи, отмиваше кал, отпускаше напрегнатите им мускули и прогонваше вцепенението. Славейко не за първи път се вслушва и вглежда в летния дъжд. Каква красота има в него, каква благодат! Най-напред падат едри и силни капки и вдигат пепел по пътя, чукат по листата на дърветата, мият ги, раздвижват ги, после радостната игра на движението се усилва, разпускат се веселите му магии, от небето към земята потеглят дългите конци на дъжда. Надпреварвайки, догонвайки, задминавайки се една друга, капките играят, шумят, трополят по покриви и пеят в капчуци. Дъждовните върви изцеждат силите на летния облак, а долу върху водната постеля вдигат малки бели чадърчета; насъбраните води потеглят по улици, долове и вадички, правят малки и големи локви в равните места, а жадната земя поема бавно и с нескривана радост тая толкова очаквана влага, за да я превърне в свежест и живот, в зелена буйност и налят плод.

Летният дъжд е най-чаканият, щедър и проливен, най-краткотрайният дъжд, дъжд като из ведро. Лудешкият му танц пренася милионите си капки от небесния простор на земята, всмуква се в нея, за да потегли после по обратния път, чрез корени, стебла и листа, през чисти кладенчета и бързо- струйни реки, и в този си път събужда и поддържа живота.

Пречистил въздуха и избистрил синьото небе, летният дъжд на отиване може да се обърне и да види как в дъха му се пречупват слънчевите лъчи и заискрява многобагрието на дъгата. Толкова вино ще има, загледват тогава селяните червения й цвят, толкова пшеница - в зеления…

Селяните не бягат от такъв дъжд, вървят под него, подлагат лица на топлите му капки, мислят за плода на земята и за своята слятост в тая надчовешка подреденост на природата.

Магия и сладост беше и тоя дъжд, Славейко вдигаше нагоре глава, отваряше устни и усещаше особена приятност от галещата топлота и весела припряност, поглеждаше към Снежка, все още пребеляла, но и поуспокоена. Тя се държеше за ръката му, стискаше я и потръпваше. Вървяха така до училището.

- Преоблечи се и се стопли! - без да мисли,каза той.

 - Довечера ще се видим! - с питащ и очакващ глас изрече девойката.

12.

Вечерта софийските бригадири организираха танцова забава с програма за Васил Левски. Славейко пристигна късно. Наранената ръка беше превързал с парче от стара бяла риза.

В единия ъгъл се бяха скупчили другарите му - Денчо и Пенка, Данчо Неков, Минко Щръклето, Никола. Той отиде при тях, седна на свободния стол и още непоздравил, на сцената излезе един столичен дангалак и обяви, че програмата, която посвещават на своя патрон, започва. Русо чипоносо момиче, с вити на главата плитки като венче, рецитираше стихотворение. После друга девойка свири на акордеон, а момчета представиха набързо отрепетирана сценка за залавянето на Апостола - без костюми. Славейко се усмихна в себе си - може би заради страха как ще играят пред столична публика, може би с тихата увереност, че неговата трупа беше много напред и много по-дълбоко в това изкуство. Тогава излезе Снежка. Огледа салона бавно, ред по ред, накрая го забеляза, усмихна се и развълнувана запя «Пой, ласточка». Песен, която даваше простор на изключителния й глас и тънко чувство. Салонът следваше песента с ухо и мисъл.

- А сега - предвари ръкоплясканията Снежка веднага в края па песента - ще пея за Славей… и за всички вас…

Славейко се смути, изчерви се. Минко Щръклето го сръга с лакът, намигайки съучастнически.

Ночь плывет над землею,
плещет звездным огнем,
седям рядом с тобою,
тихо песню споем.

Сколько слов у любви?
Ты одно назови,
чтоб всегда, до конца,
бились рядом сердца.

Очите й го търсеха, галеха го, радваха се, после преминаваха по редиците. Славейко за миг изчезна с мисълта си оттук и я виждаше по стръмната пътека с очи, пълни с ужас, после в прегръдката му там, насред склона. Внушавам си, мислеше си тогава Славейко, просто думите на песента са такива, а тя му благодари, че я спаси, че й помогна.

Я люблю тебя очень,
и в мечтах о судьбе
етой звездною ночью
я пою о тебе.

Снежка избяга от сцената, а всички радостно я зовяха отново. Тя не се появи. Чак когато в салона затанцуваха, дойде преоблечена в зелената рокличка и тръгна право към Славейко.

- Да танцуваме! - грациозно се поклони и подклекна.

Ръката на Славейко трепереше на тънкото кръстче, очите й го гледаха в някакво опиянение ли, очакване ли…

 - Ти пя чудесно, благодаря ти - едва се откъсваха думите от гърлото му.

 - Защото пях за тебе! - звънтеше гласът й.

Тя приближаваше лицето си до неговото, косите й галеха страните му, устните й бяха на сантиметри от неговите устни, гьрдите й, притиснати о него, трепкаха и го топлеха, изгаряха го. Ей го, на сантиметри е щастието от мене. Ще го задържа ли, ще го изпусна ли? И той се измъчваше, но не можа да проговори… Колко лесно изглежда всичко, когато размисля сам, и колко изкуствени бяха измисляните думи, кухи и чужди, и как цялото му същество усещаше, че те не могат да се изговорят сега, когато си до девойката, която пее за теб и се е сгушила в теб…

Танцът свърши, но Снежка не си отиваше от него, както бе прието у тях и както правеха краводерските момичета. Тя стоеше, хванала го подръка, и щом засвириха музикантите, го покани пак така, с грациозен поклон и разпънала с две ръце полите на рокличката си.

 - Танцуваме радостно, а само преди три часа ни чакаше тъмната паст на речното корито! - каза тихо Снежка. - Само че там ти ме беше прегърнал с желязна ръка, та дъх не можех да си поема…

Какво  пък е това, мислеше си той, подиграва ли се, сериозно ли говори? Въобще в нотките на гласа й трудно можеш да различиш тънкия сарказъм или присмех от простичкия човешки разговор…

 - Как беше в твоята песен: „Сколько слов у любви?” - с чужд глас произнасяше думите Славейко.

 - Ты одно назови! - каза го весело и мечтателно спря, не продължи нататък.

На другия танц я покани дангалакът, който водеше програмата, после някакъв мъничък черноок бригадир… С това вечерта завърши - ръководителят спазваше режима.

13.

Два дни валя тих, досаден дъжд. На третия ден ведро утро се усмихна над селцето. Разшумяха се по улиците хората - на къра не можеше да се излезе. Славейко обикаляше парка, училището, но никъде не зърна Снежка, чието място на четвъртия ред и двете вечери стоеше празно. На обяд отиваше у Данчо Неков, да провери готови ли са последните декори, но го зърна през дъсчената ограда у съседа му Георги Карев. Георги беше четири години по-голям от тях, косата му започваше веднага над веждите, беше добряк и танцьор, учи една година в гимназията, но както казваше баща му, от тринадесет предмети получил дванадесет двойки и се прибрал.

 - Щом трябва да предложиш на едно момиче - дочу Славейко гласа на Георги, - то си има ред.

Славейко искаше да им се обади, но любопитството го заяде и той замълча.

 - Първо, като идеш при нея, ще я попиташ:”Имаш ли си приятел?” Като ти каже, че няма, ти ще й речеш: „А мислиш ли да имаш?»” И чак като отговори утвърдително, ще я попиташ: „Искаш ли да станем интимни приятели?” Чуеш ли „да” - радвай се, чуеш ли „не” - здраве да е… Така е, Данчо. То си има ред…

Ух, че е заядлив този вятър, хапе без пощада. Славейко се изправя до дънера, раздвижва ръце и крака, потрепва и разкършва снага да се разгрее и се усмихва… Спомня си как той самият обмисляше някога какво да каже на Снежка и как после му се виждаха кухи и чужди, изкуствени тия думи, когато устните й бяха на няколко сантиметра от неговите… И сега се смее над думите на Георги, които тогава запаметяваше веднага Данчо Неков. Дива работа, кому са нужни думите… А й какви думи знаеха те! Ето тия например, дето ги казваше човекът с дванадесетте двойки. Баш тия са, дето вика Йордан Радичков, опитомените думи, дето лежат до тебе с изплезен от употреба език и чакат само да протегнеш ръка и да ги погалиш но муцуните. Дори са от някакъв още по-далечен пласт, опитомени от оня, който още не е съвсем опитомен… Може би, като пише разказа, трябва да се върне към тия всеядни щамповани глупости, които трябваше да използват всички юноши по онова време…

Тогава, помни, продължи, спря пред вратичката на Данчови и извика. Художникът се обади от съседния двор.

 - Декорите не са готови! - някак виновно и развълнувано рече Данчо.

Славейко искаше да го нахока - не обичаше, когато не си държи човек на думата, но се смути от тона, с който заговори Данчо.

- Нещо се е случило? - остро го гледаше в гълъбовите очи Славейко.

- Ами… не, не… Взема четката, стоя пред опънатите платна, мисля и… не върви. Това чел ли си го някъде, че мислителите не са баш по работата!…

 - Ей ги заговорниците - чуха зад гърба си, - а ние ги търсим на сцената. А заговорниците, баке, никога не застават на сцената, ами си плетат кошницата зад десет завеси.

Бяха Денчо, Никола и Минко Щръклето. Щръклето, чийто пресипнал глас бе почти неузнаваем, продължи:

 - Ето ти тебе проблематика: мене ме намокри един дъжд, ама бях сам и на ти, Щръкле, продран глас. А Славейко ем го мокри същият дъжд, ем обра сичката кал от върха, а му няма нищо…

 - Много си остроумен! - мина сянка по лицето на Данчо Неков.

- Не е въпросът до остроумието, а до противоречието. Прегръщаш снежна топка, а се стопляш…

 - Мани, маани, Щръкле, не се подигравай. Снежната ти топка не е за подигравка… Това е злато талант… - намеси се Денчо.

- За таланта на друго място съдят. Аз само си мисля, че е парче и половина! А и таланта няма как да го прегърнеш!…

- Аз я… харесвам Снежка! - с чужд глас изрече художникът. Така го изрече, че думата харесвам прозвуча като „обичам”. Изчерви се целият и бавно тръгна по стълбището на двуетажната им къща.

Да беше паднал гръм, нямаше така да вцепени момчетата. И най-напред - Славейко. Данчо Неков, срамежливецът, дето се изчервяваше от най-дребната закачка, изрече такива думи… И не само ги изрече, ами ги остави сами да си блъскат главите. Защото - кой повече, кой по-малко - всичките момчета бяха влюбени в Снежка.

Мъчително беше объркването в Славейко. След оная прегръдка на върха и песните на Снежка вечерта, след неговото тръпно: „Как беше в твоята песен: „Сколько слов у любви?” и веселият й и мечтателен отговор: «Ты одно назови!”, той си мислеше, че щастието е толкова близо, че трябва една дума или едно протягане на ръка, и то ще бъде негово. Ще бъде… А сега? Защо той не изговори пръв тази дума, защо? Сега всяка предприета крачка ще е против другаря му, ще изглежда в очите на другия, а може и на другите, като малко предателство. И ще вбива клин в тяхната радостна и с толкова любов водена работа.

Момчетата бавно тръгнаха по улицата. Мълчаха. Само преди да се разотидат, Денчо попита:

 - Довечера в девет ли остава репетицията?

- В девет…

14.

На заник слънце хоризонтът почервеня, разбиха се малките бели облачета, както се начепква обраният памук под ударите на пръчката или разбухван от търпеливи ръце, после бялото стане тъмножълто, оранжево, алено. Краищата на облачетата горяха под слънчевия връшник. На площада изведнъж се разнесе глъчката на софийските бригадири, после засвири акордеон, задрънка китара. Когато Славейко пристигна на площада, младежите танцуваха, а няколко възрастни жени стояха отстрани, гледаха и се радваха на „свирджиите”.

Точно тридесет минути има до репетицията. Славейко върви бавно около танцуващия кошер - да види тук ли е Снежка, само да я види и ще тръгне към училището. Отдясно го стрелва с предизвикателен поглед Линка, той кимва за поздрав и отминава. Ей го Дангалака, който водеше програмата, буйно, но изящно танцува с дългокоса русалка в синя рокля, с бели облачета по нея. После се смесват познати и непознати лица, глъчка, радостен смях. Няма я Снежка. Лицето му добива угрижен вид, изопват се мускулите, напрегнати от взирането и затаената тъга.

- Хей! - дръпва го някой за лакътя и го обръща леко към себе си. -Много сте мрачен, ваша светлост! - хитровато го гледат очите на Снежка. - Хайде да танцуваме, да ти разсея мрачните облаци!

И пак трепери ръката на тънкото кръстче, гърдите й, притиснати о него, трепкат, трепкат.

 - Вървиш си ти из улиците, нравиш репетиции - дрезгавее гласът й, - ядосваш се и се радваш, а в това време на мен ми дойде на гости чичо Грип. И трябваше да го гощавам с хапчета и инжекции, да лежа и да се преструвам на много послушна, за да ме остави на мира.

- А сега как си? - пита почти безсмислено той.

- Заразителна! - смее се девойката.- Затова се пазя от всички, но за теб не ме е страх. Ти си… жилав краводерски корен, можеш да ме удържиш при всяко нанадолнище…

Очите й гледат, пият неговите. От това гърлото му пресъхва.

- Кажи ми нещо де! - с театрално сърдит тон го моли.

Този е твоят миг, Славейко, твоят чакан и желан миг. Как всичко можеше да се проясни в този миг. Тя беше твоя, да, твоя и намери подкрепа за юношеската ти свенливост… Но тогава очите ти гледаха в нея, а виждаха луничавото лице на художника Данчо Неков, което за пръв път, засенчено от мъка, ти даваше гръб и бавно тръгваше по дървеното стълбище… И бляскавите декори виждаше да се срутват на земята, и Данчо Неков да ги чупи и гази с крака, после някак неестествено, като насън, извръщаше лице към теб и казваше: „Взема четката, стоя пред опънатите платна, мисля и… не върви. Това чел ли си го някъде, че мислителите не са баш по работата…”

- Ей! - гуши се Снежка в Славейко. - Какво ти става?

- Не ми е добре! - спира да танцува Славейко… - Как да ти обясня…

- Направо! - твърдо звучи гласът й.

- Искам да ти кажа… а не трябва… Душата ме боли!

И побягна към училищния салон… Бяха завършили репетицията на първата картина, когато тя тихо влезе и на пръсти стигна до своя стол на четвъртия ред. Славейко усети как Данчо Неков леко трепна с рамене, а очите му се забиха в пода.

Репетицията вървеше без особен нерв, а и Славейко не прекъсваше, не правеше никакви бележки. Мисълта му се разхождаше в територии, далечни от тези на пиесата.

Преди да си тръгнат, Снежка отново дойде при него. Застана мълчаливо и кротко, после пак така тръгна по омърлушените му стъпки и само в двора на училището раменете й леко го докоснаха.

Тук, в тихия хлад на вечерта, сред песента на щурците и шепота па листата на тополите, магията го оплиташе и така му се искаше да я сграбчи в прегръдката си, да плюе на всички думи и да я понесе на ръце, на никого, на никого да не я оставя…

„Защо в танца е така, мислеше той, прегръщаш момичето, то се сгушва в теб, ударите на сърцето му усещаш - две капки, слети в една, а свърши ли танцът, като че пропаст застава помежду ви. И не смееш да докоснеш нежното тяло, не смееш да приближиш устни…”

 - Славей, погледни, една звезда изгоря…

 - Знам… Тя изгоря днес, на обяд…

15.

Към икиндия в съботния ден Минко Щръклето от вратничката подсвирна техния сигнал. Славейко пренасяше току-що нацепените дърва, плисна си канче вода и се показа.

 - Гражданино режисьор, имам заповед от височайша особа да те арестувам!

- Мотиви?

- Направено е първото дарение за бъдещата художествена сбирка на селото.

Славейко видя на улицата Линка, хвърли остър поглед към Щръклето и го сряза:

 - Обичам комедиите, но не божествените!

 - Работата е сериозна - с мек, дружелюбен тон заговори Минко, - но трябва да се види на място.

Тръгнаха. Пътем Линка с престорена веселост разказваше как предала на Снежка за любовното обяснение на Данчо Неков пред момчетата, как я завела после там, където водят сега Славейко, тя се смеела звънко и викала: „Това съм аз…” А в очите й греели сълзи. „Ясно е за кого работиш”, помисли си Славейко и троснато й подхвърли:

 - Ако направим художествено ателие, теб ще те придадем първа към него!

По улицата срещнаха майката на Данчо Неков с нейна съседка, носеха на кобилици вода. Зад гърба си чуха:

- Този не си гледа беднотията, ами се пречка пред Данчо.

16.

Славейко се разшава, защото тялото му се беше схванало, стана бавно, приклекна няколко пъти, после направи два кръга около изкорубения дънер, потропа с крака по земята - и тръгна бавно към реката. Той знаеше, че тогава, в онова лято, Данчо Неков всеки ден е рисувал Снежка по тетрадките си. И онова, което не е могъл да изрази с думи, го е нанасял в рисунките си. А Снежка е хубава, като от приказка взета, и да не я нарисуваш сполучливо, пак е хубава… Така един ден дошла тая мисъл на Данчо Неков - да я нарисува на скалата на Бели брег. Взел четките, боите, после размислил - неговите бои ще избледнеят, а и трудно ще се борави с четката и - задигнал от училището кутия цветни тебешири. Изкачил се на брега - скалата е гладка, няма как да се тръгне по нея. Отишъл на другия край, вглеждал се внимателно и открил малка цепнатина по средата на брега, по която расте трева. Отгоре се спускат къпини, имало и лозиняк, тия дълги и жилави пръчки, от които селяните плетат лозови кошници. Очистил трънчетата на къпините, издърпвал лозинките и ги спускал надолу по брега, а после, като се придържал за тях, бавно, като цирковите въжеиграчи, тръгнал по тревясалата пукнатина, която едва побирала едното стъпало на крака. Отдолу шуми Ботуня, белее отвесната скала, а Данчо Неков не е от смелите, бог знае колко обич е имало в душата му или колко смут, за да тръгне по средата на опасната скала на Бели брег… И така - вадел от джобовете тебеширите и рисувал Снежка. Рисувал я приседнала сред нивата и около нея се свеждат пшеничните класове. Вятърът пилее косата, изпъва зелената рокличка. Очите й се смеят като тогава, когато пееше песента, а погледът през смеха се рее в житото и, кой знае защо, усмивката е примесена с неясна печал. В дясната ръка е вдигнала сърп и той прави венец около главата. Сигурно нанасял линиите Данчо Неков, като да е рисувал хиляди пъти тази картина. Нито една поправка, нито едно изтриване. Бавно се раждала около четириметровата рисунка, но вярно. Той я е носел в сърцето си, в очите си. Привечер я завършил, слязъл долу, на отсамния бряг. Снежка се усмихвала от скалата, очите й гледали в него…

Тогава, спомня си Славейко, когато Минко Щръклето и Линка го поведоха към Бели брег, вървеше без всякакъв ищах, леко ядосан на Минко за неговите момчешки номера, но с мисълта, че ще се изкъпе в Ботуня и тя ще смъкне умората от мускулите му след следобедното сечене на дърва.

Като пристигнаха тук, ей на това място, на което стои сега, той се спря развълнуван и изненадан - толкова истинска, толкова жива беше тая Снежка на Бели брег. Впечатли го тихата печал, която се прокрадваше през усмивката й, и той си помисли, че точно тая печал като печат ще се лепне в душата му и цял живот ще го гони с въпросите и упреците си.

 - Точно така казала: „Това съм аз…” А в очите й греели сълзи! - като изронена грамофонна плоча повтаряше зад гърба му Линка.

 - Бе втори път казваш тая дума - зреели!Твоя ли е? - пита я тихо, но подигравателно Щръклето.

 - Дангалака така рече: „В очите ти зреят сълзи!” Дангалака ще става поет!

Тогава Славейко тръгна напред, към скалата, нагази в реката, както си беше с дрехите, с очи, които не се откъсваха от рисунката. В дълбокото се потопи цял, няколко пъти като риба се превъртя в реката. И Ботуня свличаше от него днешната пепел и освобождаваше напрегнатите му мускули от умората. Водите й пееха някаква равна, извечна песен, пълна с мъка, радост и мъдрост…

17.

На другия ден предиобед беше първата генерална репетиция. Славейко пристигна рано, провери подредбата на осветителните тела, готовността за промяна на декорите, огледа костюмираните и гримирани артисти. „Вървим към финала на извършваната с най-голяма любов работа от всички ни. Изхвърлете от себе си онова, което може да попречи, да нащърби успеха й… Начало.”

Действието вървеше естествено, взаимоотношенията се задълбочаваха, бавно, но широко се разкриваха характерите на героите. Откъде идва този неочакван успех, мислеше тогава той. Дали пристигането на софийската бригада, изживените мигове на малоценност, а по-късно дошлото успокоение, че ето, сравнявайки се с тях - имат сила; дали изживеният страх от влюбените момичета и любовта на всички момчета към Снежка не вглъби мисленето им и откри несъществуваща досега широта на чувствата? Дали…

Успехът беше видим, чувстваха го всички, и възбудата след репетицията - естествена. Голямо удовлетворение изпитваше Славейко, защото успехът идваше след упорит труд и разпалена работа, след вяра и съмнения, нощни репетиции и размисли…

Беше преминало пладне, когато взе парче хляб и сирене, хапна набързо и се отправи към Бели брег. Приседна на тревата срещу скалата.

 - Сколько слов у любви? - питаше я той на глас.

 - Ты одно назови! Назови! Назови! - пак, ядосан на себе си, отговаряше.

А може би тези думи бяха нейни…

Славейко съблече фланелката си и се отпусна успокоен на земята. Мисълта скачаше от едно на друго, но все примесена с тъга. В какво тъпо, безизходно състояние попадна: между постановката, замислена от него, художника Данчо Неков и изгарящата го любов към Снежка.

- Ти на мое място как би постъпила? - вика, вгледан в нарисуваната девойка. - Как? Нима в тоя свят не може да се направи едно нещо, без да се развали друго?

Слънцето скланяше към икиндия, а той не можеше да се отърве от неспирния поток мисли, които, без да почукат, влизаха в главата му, мъчеха го и го разпъваха на кръст.

Изведнъж чу вик:

 - Славейко! Снежка си заминава!

Беше Денчо, неговият съквартирант и приятел, който тичаше по зеленото, старо, вечно поле, махаше ръце и пак викаше.

Славейко грабна фланелката си и побягна към Денчо. Хем не му се искаше да вярва на това, което чу, хем неестествено, лудешки биеше сърцето му.

- Как така заминава? Защо?

- Вече се товарят на камионите. Съкратили им дните на бригадата.

- Защо… се товарят на камионите? - объркано пита.

- София си ги вика! Бягай, бягай да ги сварим!

Пред тях е зряла, късна джанка. Сливите са отрупали клончетата като цвят. Славейко откъсва две едри клонки.

Тъкмо пристигнаха раздъхтени пред училищната градинка, и изреваха моторите. Първият камион бавно потегли. От втория му махаше развълнувана Снежка. Немладият зевзек, старият познайник, се показа от кабината и му викна:

 - Благодарско да кажеш, че те изчаках! - и се усмихна.

Някъде встрани, пак откъм кабината, пребелял и навел гълъбовите си очи, стоеше Данчо Неков.

Славейко приближи каросерията и подаде сливовите клонки на Снежка. Очите й бяха препълнени с нескривана тревога и обич. Тя се наведе и докосна с устни челото, бузите му.

- Ти си чист като снежинка, всичко знам…

Той я гледа, трие очи, не вярва, не вярва, не вярва…

- А ти си славей…

Сигурно щеше да се престраши да каже „мой”, но колата тръгна, Снежка се наклони назад, някой я подкрепи, тя вдигна ръка:

- Довижданеее! - чуваше гласа й.

Колата вдигна пепел, отдалечи се, заприлича на точка, после съвсем изчезна.

Това е, кажи-речи, всичко. А защо не се получава, когато седне пред белия лист? Пак ли сърцето крие и не казва всичко, или в гънките си душата пази именно ония златни трохи, без които не се завършва хляба на разказа?… Студено е вече в поречието, трябва да тръгва към къщи… „Ето, мисли си, от други съм получавал много радости и са изчезнали, а ей тази, недокоснатата, ще остане в паметта ми цял живот.”

…След като си заминаха, на втория ден получи писмо. Веднага отговори. После писмата се разредиха. Той идваше тук, пред скалата на Бели брег, разговаряше с нея и все мислеше за усмивката, в която се прокрадваше печал.

Докато един ден… Беше късен следобед, икиндия. От северозапад набъбваше тъмен облак. Той се издигаше от хоризонта нагоре, в средата му избеляваха движещи се валма и се усукваха около пълзящата му и променяща се снага.

Облакът беше далеч, а в полето завя вятър, вдигна прашни вихрушки, понесе прегорели листа, треви, пепел и прах. После вятърът, досега топъл, изстудя, просвири в клоните на дърветата. Славейко беше в зеленчуковата градина, тръгна по поречието, скриви край дървения мост при Мътница и се озова пред скалата на Бели брег. Вятърът тук виеше в клоните на върбите и тополите, бучеше в скалите и това бучене се увеличаваше от речното корито.

Някъде към Главаци се стъмни, облакът, снишил се и докоснал покривите на къщите и върховете на дърветата, разтвори хамбарите на своите хали и плисна дъжд - силен, буен, студен. Край село бягаха деца, баби подвикваха към тях - бързо да се прибират у дома. Славейко потръпна от тая сила, от разбуялите се светкавици и следващия ги тътнеж, погледът му не слизаше от рисуваната Снежка на бялата скала.

Вятърът довея дъждовния авангард, заудря го косо в земя, треви, дървета, в реката и Белия брег над нея. После дъждът се усили, притъмня, дъждовните върви се носеха студени, силни, шибаха в лицето и тялото, мятаха и пилееха косите на крайречните върби, превиваха до болка върховете на тополите. Славейко тръпнеше и погледът му се задържа на Снежка: най-напред рисунката се открои по-ярка от овлажнелите цветове, после потекоха мътни петна по лицето, по тялото; леката печал се засилваше, засилваха се и водните нишки, докато накрая отмиха Снежка от Бели брег.

Ето, това действително е всичко. Само дето годините не намаляват болката и хиляди невидими конци дърпат мисълта насам. А може би той преувеличава, може би всяка първа любов има своя Бели брег…