Георги Н. Николов

Историята на нашата литература се радва на светли бисери, в които грее образът на българката. Той е школа по иконопис, а ликовете се рисуват от авторовото сърце. Трудно ще посочим перо, недокоснало спомена за майка и любима. И не ще се съгласим, че може да съществува художествено наследство без женско присъствие. Което всъщност осмисля целия живот от зараждането му и до днес.
Лекар по образование и призвание, творящата във Франция Живка Шамлиева е белетрист с редица интересни заглавия: „Изстрадани звуци” - за виртуозната цигуларка Недялка Симеонова, призната по света, но малко известна у нас. „Не-весели случки с бай Ганьови внуци и внучки”, „Бай Ганьо и внуците му”, „Внуците на бай Ганьо в нашенската демокрация”, „Бай Ганьо и демокрацията”, „Старомодни разкази”, „Жени на кръстопът”, „Белегът”, „Ако Алекс го няма”, „Сребърна сватба”… Условно можем да ги обособим в три художествени дяла - на книги със социална сатира, страници за патриархалното българско минало и други, обединени в апотеоз за майката-жена. Наблюденията сочат, че след вододелната 1989 г. интересът към феномена Ганьо Балкански нараства и това е логично. Писателите, които го развиват в по-ново време, се интересуват от промените в народопсихологията ни днес, в различен политически и икономически модел на държавата. От поведенческата мотивация, мислене и стремления в българите на различна възраст. От крайните им цели в консумативно общество, загърбило нравствени ценности, идеали, възвишеност на духа. Живка Шамлиева разглежда „своя” бай Ганьо преди и след промените у нас. И съвсем неочаквано го праща в рая като експеримент на Господ. След време слиза отново на земята, за да посети страната си. На село, в Града на истината, в Народното събрание и къде ли не той проумява страшната разруха, сполетяла България. Грабежите са придружени с евтина демагогия, груби политически пристрастия, откровена борба за власт. „Нашите демократи направиха неща, които никъде по света не се правят - разсъждава русоляво журналистче - Те заличиха от историята ни, от литературата ни всичко, което по чисто политически причини не им беше по угодата. Направиха, така да се каже, дупки в историческата и културната ни тъкан, тъкана с хилядолетия. Просто не се проумява, че историята на един народ трябва да се съхрани цяла с всичките си светлини и мрачини”. Но тези разсъждения не стряскат потомците на Алековия герой и авторката им поставя точна диагноза: за чудовищно его, агресия в постигане на целите, безгръбначие пред висшестоящите, нищожество на духа. Социалната гротеска, от която черпят сили, ги зарежда с нагла самоувереност. Те са новата обществена физиономия днес, трайно олицетворение на държавата България - утре. Сравнен с мътния им порой, автентичният бай Ганьо изглежда смешен. Келепирджия, който с мускалите няма място сред нашите съвременници. Нещо като чепат палавник в компанията на Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина. За него е по-здравословно да не се състезава с достойните потомци, ако иска да остане читав и цял. Нравите не са променени, но апетитът е друг. Щом Пеню Ганев е готов да се обреже по законите на исляма с трите си момчета срещу долари, а Пена няма нищо против, щом не взимаме в колата си катастрофирал човек, че ще изцапа седалките с кръв, щом… и щом…, остава само да си плюем в пазвата. Въздействащата сатира на Шамлиева е поднесена откровено, без смекчаване на реалността. Тя е актуална във време, когато преходът у нас се превърна в трайно олицетворение за държавност без промени и социални надежди. Верен коректив на истини, забулвани често с неясни обещания за гражданско добруване. И посадени някъде в мъгляво бъдеще с дъх на европейски одеколон. За който, впрочем, не всички сме молили…
Върху този фон „Старомодни разкази” е сборник, чиято цел е да съживи спомени за патриархалното българско време. Да върне читателя в години без спорните блага на цивилизацията, загърбили нравствени ценности, възрожденски морал и вкуса на трудно спечелен хляб. През очите на Жельо възкръсват образи на делнични български мадони, наведени над чуждото пране. На вдовици, чиято радост е съизмерима само с добруването на децата. Кунка Зъбчето се хвърля в огъня на чужда къща и спасява бебето на Лила. Така образът й на самотница е осмислен за всичките сиви години в очакване някой да я поиска за жена. Предложението на Ружа да даде Тачовица сина си за отглеждане при богатия г-н Лазов ражда буря от негодувание. Родителското чувство отхвърля такова „щастие”, решавано за Жельо от чужди хора. Мисълта за осиновяване е непоносима. И подплатена с борбена себеотдаденост, издига вдовицата до символ на вечната прамайка. Нейният свещен образ, изкован в мъки и лишения, създава за тогавашното общество личности. Попили в същността си примери за добродетелност, нравствена сила, целеустременост. Рядко срещани днес съкровища, които ще предадат на своите деца.
В „Старомодни разкази” Шамлиева вгражда любимата си тема: за ролята на жената в делника-вечност. По повод международен конгрес на писателите-лекари в свое есе тя отбелязва: „Майчинството! Великото чудо, без което няма да има безкрайното разнообразие от цветовете на света. В богатата палитра на художника-живот, най-лъчезарната багра, към която посяга, за да украси дори и мрачните си картини е пак Майчинството. А във всички сфери на духовната култура, през всички епохи, то е неизчерпаемия извор за творческо вдъхновение, от което се раждат безсмъртни шедьоври, за да ни облагородяват и извисяват духа ни, които пораждат преклонение, възхита от красотата и хуманни пориви”. Сборникът е въведение към философската концепция на Живка Шамлиева за ролята на жената днес - едновременно любима, съпруга, продължителка на рода. Но често и божество в лекарска престилка. Тя трябва да поема товара на морални решения кой да живее в името на чуждо страдание и на каква цена. Романът „Ако Алекс го няма…” е труден размисъл за евтаназията. Споделени съмнения за „правото” да се убива. Или да се замени с безпомощност при вида на болката, разкъсваща човека пред теб. Доктор Нели Славова е убеден хуманист и в нея не съществува съмнение за смисъла на професията, в която се доказва. Докато Алекс, синът на Ева, е сполетян от рядка болест с тъжен финал. Детето си отива, а всеотдайната майка продължава да храни илюзии за чудо. Тя не се отделя от болничното легло и когато разбира, че е бременна, решава да се подложи на аборт. Обичта към умиращия син изключва мисълта да дари нов живот, щом не може да спаси Алекс. Увещанията на Иво, Жорес, Нели да се откаже Ева от крайното решение, са безрезултатни. Като поколения жени тя носи борбеност и всеотдайност, посветени на гаснещия крехък живот. За неродения плод не желае да мисли иначе, освен като за ненужно бреме. Тогава човекът в Нели надделява над лекарската клетва. Доктор Славова временно спира поддържащата система на Алекс и той си отива. В дома на Иво и Ева новороденото гради надежди за по-добро бъдеще и скръбта отстъпва пред несломимия човешки оптимизъм. Но авторката оставя щастливия финал отворен за размисъл. Доколко това е правилният избор в привидно патова ситуация? Може ли Нели да пренебрегне семейството на Алекс в съдбоносното си решение? Постъпката й не е ли убийство, което трудното ще се оправдае с опазването на друг един живот? И трябва ли да криеш от близките това, което си сторил, за да бъдат щастливи през сълзи? Все въпроси с уклончив отговор. Защото модерното общество все още се стъписва пред лицето на смъртта. Човек рядко е готов да я приеме като неумолим негов спътник. Гони от себе си подобна мисъл и се наслаждава на мимолетни радости. Биологичната същност иска да сподели вечността на разума и на мисълта, което не е възможно. На помощ се притичват услужливите спомени, каквито се надяваме да оставим след нас. Времето, този най-добър съдник за нашите дела, ни вдъхва надежди. Но дали ще остави за нас послание в околните, когато вече ни няма? За жалост, то мълчи. И ще даде отговор, когато прекрачим в отвъдното…
Но понякога избързва, за да изпием не в уречения час стакана с димяща отрова. Уважаван хирург, Жанет Лалова от романа „Сребърна сватба” има здраво семейство. Радващо се на охолство и вътрешна хармония вече четвърт век. Съпругът катастрофира с непозната млада жена и умира в болницата. Доктор Лалова по чудо спасява Лола - интимна приятелка на съпруга Даниел. За да научи от нея тайната на изневярата и в момент на афект, поразена от гаврите на младата жена, да я задуши. По-късно ще оповести: „Господа съдии, искам да ви кажа нещо накрая. Банално. То е, че аз съм преди всичко човек и нищо човешко не ми е чуждо. И друго - аз освен това съм жена и нищо женско не ми е чуждо”. Лекарката, която никой не подозира за деянието, лесно би могла да остане анонимна. Но предпочита да спаси от затвора набедения извършител Светлозар Мариин и честно да застане пред общественото мнение. Да разкрие себе си и да обясни публично защо е отнела живота на Лола, след като вече го е спасила веднъж в безнадеждна операция. Жанет преболедува морален катарзис, от който излиза уморена, но пречистена и сдобрена със съвестта си. До нея е верният Иво Васев - колега, но повече благороден рицар от съвременна легенда. И децата… Голгота остава назад във времето като мрачна паяжина от ненужни спомени. Важното е, че има бъдеще, има човешка обич. Доказана панацея, с която нанесените душевни рани все някога ще се покрият със забрава.
Около Жената, този централен образ в творчеството на Живка Шамлиева, като цветна огърлица гравитират редица теми. За храма на дома и семейството, дарени с неустоима притегателна сила. Където човек намира топлина, уют, спокойствие и вярна посока за следващи житейски крачки. За доверието между хората, тровено често от завист и раздори. За гласа на родовата кръв в романа „Белегът” с втъканата между редовете прокоба - „Срещнаха се и не се познаха”. Сирачетата Лили и Ема, разделени от съдбата, поемат в различни посоки. След много години любовен триъгълник противопоставя двете жени една на друга без да знаят, че са сестри. Ема убива Лили и по белег на гърба й разбира на кого е посегнала. Странна версия на Каин и Авел в иначе класическа ситуация на ревността. Съперницата вече я няма. Нейното място заемат угризенията на съвестта. Някъде далеч в разбитото щастие на Ема-Бети се размива образът на Ромео, останал неподелен в огъня на егоистични чувства…
Творчеството на Живка Шамлиева е недостатъчно познато у нас. Със съдействие на Държавната агенция за българите в чужбина нейни книги са разпращани и добре приети в диаспората ни по света. Мисля, че е време те да станат широко достояние и в България. Написани с обич към хората, редовете пеят химн за Жената. Образите й, вплетени в привидна конкретика, са освободени от регионална скованост. Те носят свой философски подтекст за вечната младост на човечеството и за непресъхващия извор на живота. За неговата всеотдайна жрица, без която светът би бил пуст. Книгите на авторката са и отрицание на уж модерното битуване без семейство. Без отговорности, към каквито сме призвани от законите на обществото. Самотниците не могат да го дарят с развитие. Сплотеността между поколенията върви с усъвършенстване на отделната личност спираловидно нагоре. Сборниците на Шамлиева са споделени размисли за поведенческа нагласа в противоречивия политически живот. За целите на хората в отредения им земен път. За вечната борба между доброто и злото, в която щастието пуска корени и цвят. От нас зависи то да ни радва с прекрасен аромат, или бързо ще повехне. Нека разрешим тази важна дилема и с книгите на българската писателка Живка Шамлиева…