ВЕЧЕР В КОРТЕ ДЕ АРГЕШ
ВЕЧЕР В КОРТЕ ДЕ АРГЕШ
На Каролина Илика
Отива й да бъде в бяло.
И в черно също й отива.
Не би сърцето възроптало,
че в черното е по-красива.
Тъгува тя…
Не питам колко.
Потръпва черната коприна.
Три месеца е тая болка
и тая скръб на Каролина.
Какво са суета и слава
пред майката незаменима?!
С една ръка животът дава,
а с две най-милото ти взима.
Ракия в чашите ни скръбни
налива тя за “Бог да прости”.
По глътчица сега ще сръбнем,
щом с мъката сме й на гости.
Как черното й днес отива.
Тъгуват белите й рокли.
Дали са с участ справедлива?!
Но кой ще каже вече,
Бог ли?!
СЕНОКОСНО ВРЕМЕ
Тревата вече двора ще превземе,
подготвя се да тържествува тя.
В настъпилото сенокосно време
ще трябва пак косата да въртя.
Просветва слънчевият брус над мене,
захвърлен в бели облачни копни…
Не знам защо лиричното свистене
душата ми така опияни…
Лежи тревата на зелени преспи
и колко трудно се сега коси.
Дали кося, или с косата сресвам
златисти детелинени коси?
След мен веригата от стъпки глухи
оставя прясна временна следа,
защото много скоро ще избухне
отново тук зелена свобода…
ВОЛНОСТ
Вдига рижа глава
сънно слънце зад облаци скришом.
На косена трева
и на ягоди диви мирише.
Без юзда, без ездач
младо конче в полето се носи.
Бяла мълния в здрач
скита тъй по небесни откоси…
А в съня му камшик
като пролетен гръм изсвистява.
Свободата е миг,
свободата сега задължава:
тази златна глава
да е горда до залеза вишнев…
На косена трева
и на ягоди диви мирише.
Нежно вятърът пак
опва бяла юздица от пяна…
Тя навярно е знак
за душата, от волност пияна.
ПРЕДЗИМЕН СОНЕТ
На Янко Димов
Небесен син, с душа във синини,
приема раните като награда.
Ако неволно някого рани,
той двойно повече ще страда.
Върви, загърнат с белия си шал –
това са двете му крила посечени.
Обзет от Дебеляновска печал,
прелива във мига самата вечност.
Сънят му миглите не ще притвори –
ще свети дълго зимният прозорец.
И тази светлина ще зазвъни…
Присъдата ви нека не е строга.
Самият той е прошката на Бога
и жертва е на вашите вини.
ВИНА
Човекът е една вина,
която сам опровергава
от свойта първа пелена
до своята последна слава.
Хитрец! – не е небесен син,
а вкусва той небесно вино.
Край него чашата с пелин
примигва със око невинно.
Но идва ден, съдбовен ден,
от който трудно се укрива.
С вина човекът е роден,
с вина човекът си отива.
До дъно любовта един
изпива и е с чаша празна.
А друг с невинен поглед син
догоре пълни я с омраза.
Разбрах, животът ни е съд,
а дните – съдове скачени.
Пак смее се Сократ отвъд,
допива чашата с арсеник.
И не е нужна хитрина –
съдбата му е май такава.
Човекът е една вина
и тя не се опровергава.
