ЛИРИЧЕСКИЯТ СВЯТ НА ВЕСЕЛА ВАСИЛЕВА
Сред представителите на новата лирическа вълна от края на 30-те и началото на 40-те години на XX век: Богомил Райнов, Александър Вутимски, Александър Геров, Валери Петров и др., се откроявя и името на поетесата Весела Василева. Тя завършва славянска филология в Софийския университет и през 1942 г. заминава за Виена, където подготвя докторска дисертация по старобългарски език, но тук загива при нещастен случай - едва двадесет и четири годишна. Стиховете й, излизат след доста усилия за първи път в книга 37 години след смъртта й - едва през 1981 г.
Весела Василева внася в чертите на своето поколение и изобщо в българската лирика пастелните настроения, фината нюансираност на чувството, психологическата уплътненост и омекотената тоналност. Нейните стихове излъчват младежка жизнерадост, и философска вглъбеност, нежна чувствителност и дълбока мисъл. В тях се открояват богатата душевност и благородният дух на истинския творец. Oблъхнати от женственост, особена камерност, пропити от емоционалност и финес, те впечатляват с умението й да преоткрива и преосмисля света, да внуши настроение, да изгради образи, с изисканата овладяност на чувствата. Изпълнени с красота и копнеж по хармония, с душевните пориви на търсеща личност, в тях доминира траен, непрестанен копнеж:
И мъката по нещо недостигнато,
И жаждата за нещо неузнато…
(”Заоблената линия на хоризонта”)
Той я следва през целия й кратък жизнен път. Погледът й винаги е устремен нагоре, към труднодостижимото, към върховете. Неслучайно небето така често присъства в стиховете й, налагащи усещането за полет, независимо дали това е полетът на ятото чайки, на синята птица на щастието, или духовният полет на устремен към висините творец.
Същевременно проекцията на емоционалния й интензитет е и навътре - в търсене на свой вътрешен център и вглеждане в дълбини, които ще разгърнат нови психологически нюанси от душевността на лирическия Аз.
В. Василева е “градски” поет - израства в атмосферата на града, в дом, одухотворен от музика, книги, картини, дом, където се усещат цивилизационните пластове на културата. Затова градът в стиховете й е не градът от крайните квартали - с пияниците, скитниците и мръсните хотели, както е у Вутимски, нито пък опушеният град - така поетически раздвижен от Б. Райнов, а по-скоро градът с неговия център - пропит със светлините на рекламите, глухия шум на трамваите и потока многолюден. Почти всяко стихотворение за града е свързано с нейната стая, с прозореца през който го наблюдава и чиито стъкла своеобразно пречупват видяното.
Тя често пише за вечерта, но в стиховете й присъстват звездите, лампите, светлините на града - една особена белота излъчва цялата й поезия. В градските й картини преобладават свежестта на зимата и диханието на ранната пролет - песента на капчуците, които чукат по стъклата, кокичето, вдигнало трепетно главичка, копнението, което “избликва от голямата земя”, “тъй жива под асфалта”.
По-късно - със стиховете от Виена - Весела Василева привнася нов щрих към темата за града: чуждият град. Чужд - не като усетен такъв, чужд може да се усети и родният град - а градът в чужбина, пораждащ нови емоции за отворения към чуждата природа, история и култура поет. В такъв смисъл стиховете на поетесата, свързани с Виена се вписват сред творбите в българската литература, докосващи ни до далечното и непознатото и продължават традицията на Ив. Вазов (стихосбирката му “Италия” и др. творби), Константин Величков (”Цариградски сонети” и “Италиански сонети”), Кирил Христов, който разширява лирическите пътеписи с впечатления от Далмация и Прага, Димитър Бояджиев ( стиховете му за Марсилия) и цялата плеяда творци, откроили в лириката си столицата на света - Париж (Н. Лилиев, Ат. Далчев, Ел. Багряна, Л.Станчев, а по-късно: Ив. Пейчев, Владимир Голев, Б. Божилов, Г. Мицков, К. Кадийски и др.).
Във Виена младата поетеса открива град със стара история и култура, с много красота, с наслоено през вековете изкуство. Неслучайно така често присъстват определенията “стар”, “стара” в художественото извайване на този забележителен град, в който къщите “говорят за мир и красота”, цялата атмосфера откроява творческия дух и устрема към хармоничното, градивното, непреходното: триъгълният площад, каменният Моцарт, маслените картини “в позлатени тежки рамки”… Уважение към европейската култура, съхранила през столетията материалните и духовни постижения на човека, се чувства в тези стихове - така различни от познатата ни реплика: “Какво ще й гледам на Вената, град като град, хора, къщи, салтанати …”.
Често в тази поезия се долавя копнежът да се напусне града и се потърси допир с хармонията на природата, носеща усещане за вечност.
и те разяжда някаква умора,
от улиците, къщите, праха и сивото,
и сякаш бавно то убива
най-малкия ти полет и желание,
и сякаш вече с градски прах опрашена
е твоята родена тук душа,
и мислиш за огромна девствена гора,
за свежестта и нейното мълчание,
за думите на тръпнещи листа,
(”Град”)
Полето, песента на щурците, играта на светулките, топлият лъх на вятъра, уханието на тревите и цветята - всичко това поражда у нея желание да погали земята, да се притисне към нея, да усети единство с природата:
Притискаш длани силно към пръстта,
гореща и пресъхнало корава,
и в теб прелива бавно тишина,
и земен мир и есенна забрава.
(”Топла есен”)
Нищо силно, натрапващо се няма в нейната поезия. Тоновете са приглушени, меки, пастелни. Импресионистичното разлагане на светлината - “лека и пияна”, възприемането й като въздушни, прозрачни, цветни петна, “бисерен прах”, сякаш стопявя контурите на предметите. Понякога златисти отблясъци “излъчват” някои стихове, внушавайки усещането за кехлибарност, топлота.
Търсейки навсякъде хармония, сякаш сетивата и деликатната й душевност “филтрират” възприятията до умереност във всичко. В стиховете й вятърът полъхва и гали, слънцето “меко свети”, едва усещащо се пролетно ухание трепти във въздуха, песента на щурците е “пресипнала и топла”, а вълните се плискат в пясъка “равномерно и глухо”. В тази поезия няма дя усетим онзи вятър, който нахлува в комините, гони котките с опашки вирнати, облича се в прострените ризи или свири литургия от кубето на черквата - както ни го описва Б. Райнов (”Вятър” от цикъла “Опушен град”). Няма да усетим и нестихващия вятър, който “плющи и стене надалече”, (”Завръщане”) или есенния вятър, който разпилява листа и с крясъци се понасят черните ята врани (”Скитникът и враните”), както е в поезията на Вутимски.
Тук движението почти липсва, обикновено е плавно, най-често се усеща като трептене или пулсиране, сякаш още малко и ще замре, ще настъпи покой. Пеперудата спира и притваря криле, косачът се обляга на косата, часовникът “от умора и той вече спрял е”. Сякаш до същността на нещата и явленията я доближава именно покоят. Своеобразна естетика на тишината, мълчанието, съзерцанието доминира тук.
Натрупаната култура води до своеобразна гравитация, до себевглеждане в дълбочина. Самокритичността, скромността, самовзискателността, неудовлетвореността от себе си са трайни черти в характера на лирическия Аз. Разбирането й за смисъла на човешкия живот е - да може да живее “със своя гордост и своя вяра”, да следва верния съд на сърцето, да бъде градивна, творческа личност, винаги да намира в себе си “копнеж и сила за доброто”.
Стремежът към духовно съвършенство е водеща линия в поезията на В. Василева и не случайно поетически експлицирана във време, предупреждаващо за нови сътресения. Идеята, че усъвършенстването на обществото се корени в границите на отделната личност звучи като духовно-естетически коректив в предвоенните години, когато творците от нейното поколение виждат в по-близък план социалната драма на времето.
Тя написва творби - впечатляващи с дълбочината на прозренията за личността и другите, за преходността и безсмъртието, за смъртта и самотата, която усеща като трагична априорност и константа в живота на човека. В някои от тях са вплетени мотиви от християнската религия - нещо, което няма да срещнем в останалите й събратя по перо от това поколение. В такъв смисъл Весела Василева е една от последните, която ситуира християнско-универсалните образи и символи в поетическия текст. Те задълго ще заглъхнат в българската поезия и ще се възродят отново едва в последните години - заедно с опита на поетите да се доближат до извечни истини.
В. Василева измерва времето не с години или със сезони, а с дни и минути. Сякаш е предчувствала краткостта на своя живот. “Мисълта за смъртта й се натрапваше, или, по-точно чувството за кратък живот беше в нея. Не е някакво влияние или поза.” - пише майка й Мария Григор Василева в спомените за дъщеря си. Стихотворения като “Сън”, “Жажда”, “Миди”, “Вечерна песен”, “Панихида” потвърждават това. Но те същевременно илюстрират философска нагласа към света изобщо. Няма и двадесет години, когато написва:
човешкото сърце едно ще си остане
и вечна като него само е смъртта…
(”Панихида”)
Успоредно със синтезирано-афористичния изказ - един от “елементите” на философската поетика, в тази творба се забелязва и необикновена за годините й мъдрост:
Защо от толкова безкрайно-малки
радости се радваме,
и толкова безкрайно-малки
скърби ни тревожат,
а есенният вятър ще разгони листите,
от клоните низпаднали,
и всички ще заспим, в тъмната
земя положени;
(”Панихида”)
Вълнува я идеята, че човешкият живот е път към смъртта, на която обаче може да се противопостави духовната победа на личността във времето. Творческият, неудовлетворен дух е критерий за осмислен живот. Стихотворения като “Шопен” (1938 и 1939 г.), “Бетовен”, “Notre Dame” са поетична възхвала на устремения, съзидателен човешки дух, на хуманистичната сила на изкуството, която приобщава към света на прекрасното и остава извън кръговрата “Начало” - “Край”, на големия творец, който проектира в бъдещето безсмъртието на човешкия духовен полет. Рефлексията на изкуството поражда у нея Пенчо Славейковски размисли за духовното водачество на художника, издигнал се високо над “лихата врява на деня”, победил тленното чрез устрема си към нравствено-естетичното.
Но именно тази рефлексия е и вид хуманистичен повик. Във време, когато в българската поезия се чуват и такива гласове: “за нас е чужд дори Шопен, защото лукс е // в епохата на бури // от музика вълшебна да си упоен!” (Младен Исаев - “Нощна стража”) - творби на Весела Василева като “Шопен” и “Бетовен” са духовен коректив на една епоха, вървяща към трагизъм.
В някои от творбите й се усеща известна болка от неизменната преходност на нещата, от това, че даже “уловената” красота е само миг от ритъма на времето (”Тихо”, “Сърцето на човек е бликнала река” и др). Съмнението, неверието присъстват в поезията й, ранната духовна зрялост я кара “Тома неверен” да почита (”Неверие”), пита се дали не е напразен копнежът по “малката птица на щастие” (”Синята птица”).
Във Виена оживява плахото, но силно и дълбоко женствено любовно чувство. Тя го усеща по “трепета в ръката”, по “болката, която разтуптява в цялото тело кръвта”. В години, когато младите поети Богомил Райнов и Валери Петров в някои от творбите си говорят за любовта с известна самоирония и даже с интенция за демитологизирането й, в стиховете на Весела Василева пулсира нейното женско усещане за любовта. В това отношение поезията й следва най добрите традиции в нашата лирика, подети от Багряна и Дора Габе. Любовните вълнения в тези стихове са свързани със спомена: вечерната светлина “пълна с снежен прах”, фенера, стъпките им, които оставят дълбоки следи в снега, топлата ръка, в която нейната е “приютена като в малък дом” (”Няма да забравя”); преминават през парливата самота от “бавни и сини минути” (”Тих е вечерният час”); през естетизираната духовност на чувството, което не й е необходимо да “материализира” (”Бях донесла не твоя портрет, //не писма или пръстен”) - (”Тишината на бавния пролетен здрач”); до отчаяно-тихия любовен копнеж - овладян, но и дълбоко зовящ (”Някъде пеят войници”, “Не е ли малко тъжно”). В стиховете й няма езическо, бурно изживяване на любовното чувство; няма и драматизъм, макар да се усещат причини за такъв. Те са поетическа симбиоза на топлота и нежност, копнение за взаимност, тиха обич и смътно предчувствие за раздяла… Неслучайно - времето - дните, часовете, минутите, присъства почти неизменно в тези творби - като неосъзнато напрежение и усещане за наближаващ край.
Ярко творческо постижение на В. Василева е антивоенната й лирика. За поетесата войната е срив на духа, антипод на красотата, изкуството и градивността в живота, дълбока тревога, страдание. Тя е една от първите, която застава срещу ужаса от разрушението и антихуманното мислене. Антивоенните й стихове се вписват сред тези на Никола Фурнаджиев, Елисавета Багряна, Пенка Цанева-Бленика, Мария Грубешлиева, Александър Геров, Богомил Райнов, които още в първите месеци на агресията написват едни от най-силните си антивоенни творби и същевременно интертекстуално диалогизират с цикъла “Европа-хищница” на Александър Вутимски.
През април 1940 г. написва “Бомби” - творба, която в художествено отношение не отстъпва на “Въздушно нападение” на Ал. Геров, даже се отличава с по-голяма метафоричност и пластичност на изказа. Разкриващи една и съща ситуация, двамата поети поставят различни акценти: Геров - на смъртта и победата (”Аз знам едно по-сигурно скривалище, // най-вярното скривалище - земята”); В. Василева - на вцепеняващия и унизителен ужас от войната, на болката от принизяването на човешкия живот и човешкото достойнство (”ще бягат като мишки хората // в земята дълбоко”; “страхът в вцепенено тело, // с побелели уста”).
Усещаща подмолния тътен на надигаща се и трагична буря, в съзнанието й се врязват лицата на хората - проекция на душевните им драми. Това са “сиви” лица, “гдето няма само радостта” (”Писмо”), това са тръпнещите от очакване лица на хората, които чакат да се завърнат срещу Коледа техните близки от фронта (”Виена, 1942″), това са лицата на разплаканите момичета, водещи ослепели младежи (”Пролет”), на войниците - “бледи и затворени” (”Лицата им са бледи и затворени”), нейното лице - със “сини сенки под очите” (”Къща във Виена”).
“Молитва” е една от най-силните й антивоенни творби. С антологична стойност, тя завладява със своя патос против войната, с болката за съдбата на хората, с повика за повече справедливост и любов между тях. Впечатляват оригиналността, усета за композиция, за ситуиране на мотива в поетическата тъкан:
В името на Отца
и Сина,
и Светия Дух,
Амин.
Над цялата земя
като мор ще премине
война.
Кажи ми, защо
забравиха людете Твоя завет?
Над целия свет
след много години на труд,
на думи и книги
ще хвърлят барут.
Ще викат: разпни ги!
Един срещу друг
млад срещу млад
Ще се бият.
И изведнъж се откроява една още по-силна, завладяващо-тревожна мисъл:
А децата ще скрият
- да ги пазят
за нова война.
Във Виенският цикъл все по-ясно се откроява натрупващата се умора, усещането за духовна потиснатост, студенина и тъмнина (”Тъмен и студен е наоколо градът”, сенките на хората са “черни”, пътят й става “тъмен и тесен”, небето е “като тъмна ивица над смълчаната улица”, “без звезди”). В това отношение поезията на В. Василева е близка до антивоенната лирика на А. Вутимски (”През хаоса”, “Спокойни часове”) - като него я боли за разрушената красота, за настъпващия абсурд и безсмислие. Неслучайно на ежедневните новини за разрушения, потопени параходи и убити хора - противопоставя архитектурата, културните паметници, готическите черкви на Виена - т.е. сътворяващия човешки дух.
И както Б. Райнов, А. Вутимски, В. Петров по свой поетически начин се обръщат към детството, така и В. Василева с горчива мъка осъзнава, че за нея вече приказките няма да оживеят (”Къща във Виена”). Романтиката на детството се превръща в далечен спомен, напрегнатите съдбовни събития преждевременно са прекършили крилете на младите хора и тяхната синя птица на щастието. Пулсира болката и цялата природа сякаш става съпричастна към тревогата. За В. Василева не разрушението, а само съграждането в неговия универсален и хуманен смисъл, има значение.
В стиховете й не се усеща този борбен оптимизъм, който е характерен за Б. Райнов (”Военна есен”) и А. Геров. (”Манифест”). У нея, както в творбите на Вутимски по-скоро преобладават тревогата и песимизмът, горчивата размисъл и неясното утре. С рядка за младостта овладяност и мъдрост тя дискретно внушава болката и безсилието на човека да се противопостави на варварско-разрушителната действителност. И независимо, че вярва в магичната сила на красотата и изкуството - в стиховете й пулсира пареща тъга за другите, за бъдещето…
